Мишел Бюси
Черните лилии (32)

31

Тази сутрин времето в Живерни е превъзходно. Един път и аз да отворя прозореца и да събера сили да подредя това-онова. Слънцето се промъкна предпазливо и срамежливо в стаята ми, като че ли влиза за първи път. Тъй като не откри прах, която да завърти във вихрен танц, кацна върху дървения бюфет, масата и столовете и те станаха още по-светли.

Моите „Черни лилии“ все така си висят в ъгъла и се крият на сянка. Постоянно се страхувам, че като вдигне глава, някой може да ги види през отворения прозорец, въпреки че съм на четвъртия етаж.

Въртя се като муха без глава. Всичко в хола си е на мястото. Затова не ми се иска да ровя където и да било — над шкафа, в дъното на чекмеджетата или пък да сляза в гаража и да разбъркам прогнилите кашони, да вдигна здраво затворените чували за боклук или да отворя неотваряните от десетилетия дървени сандъци. Въпреки това обаче знам какво търся. Защото знам какво точно ме интересува, макар че нямам представа къде съм го прибрала доста отдавна.

Знам накъде биете: горката бабичка си е загубила ума. Е, щом така смятате… Само не ми разправяйте, че никога не ви се е случвало да обърнете цялата къща, за да намерите някой спомен, за който със сигурност знаете единствено, че не сте го изхвърлили. Няма нищо по-вбесяващо, нали така?

За да бъда напълно откровена, ще ви кажа какво търся: кутия, най-обикновена кутия за обувки. Пълна е със стари снимки. Виждате, че няма нищо особено оригинално. Изглежда, че сега (четох го някъде) целият човешки живот може да се побере в една джаджа с размер на запалка. Казват й флашка. Но аз си търся кутията за обувки. Когато станете на осемдесет и четири години, ще търсите запалката с вашето житейско снаряжение. Ами, желая ви късмет. Сигурно това е прогресът.

Без особена надежда отварям чекмеджетата на скрина, пъхам ръката си в нормандския шкаф зад редиците книги.

Нищо.

Трябва да се примиря, че това, което търся, не ми е подръка. Сигурно въпросната кутия е някъде в гаража под купища натрупани през годините боклуци.

Отново се колебая. Струва ли си труда? Трябва ли да разбъркам всички тези вехтории, достойни по количество за антикварен магазин, и то, за да намеря една-единствена снимка, само една? Не съм я изхвърлила, сигурна съм в това. Единствената, пазеща паметта на едно създание, чието лице бих искала да зърна още веднъж, за последен път.

Албер Розалба.

Не съм решила какво да правя и за пореден път оглеждам хола, където всичко си е на мястото. Само два ботуша съхнат пред камината. Е, съхнат… силно казано. Просто съм ги прибрала там.

Защото очевидно камината не е запалена.

Все пак още не е Коледа.