Мишел Бюси
Черните лилии (29)

28

Най-сетне прекрачвам прага на мелницата. Имам чувството, че колената ми ще се пречупят. Също и дясната ми ръка, тъй като все се подпирам на тоя проклет бастун. Нептун ситни в краката ми. Е, поне веднъж това куче ме чака.

Смело животно.

Вадя ключовете.

За миг се сещам за Патрисиа Морвал. Питам се как ли е приела моите разкрития относно убиеца на мъжа си. Дали е устояла на изкушението да се обади на ченгетата? Въпреки че е късно, твърде късно да спаси когото и да било… Капанът вече е щракнал и никое ченге не е в състояние да направи каквото и да било.

Ами аз? Какво бих направила аз на нейно място?

Вдигам очи и съзирам в далечината младата Фанет, която тича из полето и пресича железния мост. А нейният американец стои сам насред житното поле. Сигурно пак й е разказвал истории за мелницата с магьосници, за двойката човекоядци, за гадните собственици, които не обичали Моне и искали да отсекат тополите, да махнат купите сено, да пресушат езерото с лилиите, да построят в равнината завод за скорбяла… Обичайните простотии. Тъпанар! На неговите години да плаши децата с легенди!

Този американски художник виси там по цял ден. Казва се Джеймс, а фамилното му име никой не знае. Стои всеки ден на едно и също място — срещу мелницата. Като че ли винаги е бил там, като че ли е част от пейзажа или декора, както ви харесва. Сякаш там, някъде горе, някое божество художник го е нарисувало. Нарисувало е всички ни… Ще стоим тук, докато не го прихване нещо и не ни изтрие. Само едно мацване с четката и опааа, няма да ни има!

Този Джеймс и сега наблюдава как Фанет се отдалечава, а после ще заспи насред полето като всеки ден.

Лека нощ, Джеймс.