Мишел Бюси
Черните лилии (27)

26

В галерията на Амаду Канди инспектор Бенавидиш е леко учуден от липсата на реакция от страна на сенегалеца. Колкото повече разглежда галерията, толкова повече се убеждава, че тя прилича твърде малко на останалите. Обикновено стените на галериите са чисти, без петна по тях и дискретно парадират с чара си. А в галерията на Канди е точно обратното: лющеща се боя по стените, голи крушки, висящи от тавана. Тухлите сякаш се крепят повече на прах, отколкото на хоросан. Очевидно Амаду Канди полага доста усилия, за да превърне галерията си в същинска пещера. Но въпреки това Силвио настоява:

— Ако обобщя нещата, господин Канди, става въпрос за любовница без никакъв чар, бабичка без пари, англо-нормандски дъждовен остров. Не ви ли учудва поведението на вашия приятел Морвал?

— Харесвах тези му черти. Правеха го оригинален…

— Ами остров Серк?

— Какво за остров Серк?

— Самият вие харесвате ли острова?

Бенавидиш замълчава стратегически, преди да продължи:

— През последните години сте ходили там поне шест пъти и сякаш случайно сте били на това място и няколко месеца преди Морвал да се запознае с Алисън Мюре.

Серенак наблюдава помощника си. За първи път от началото на разговора, за няколко секунди, Канди изглежда изваден от равновесие, а на слепоочията му се появяват бръчки, които го състаряват.

Тогава Бенавидиш пуска още една стрела:

— Господин Канди, недискретно ли е да ви попитам какво правехте на остров Серк?

Амаду Канди гледа минувачите по улица „Клод Моне“ толкова съсредоточено, сякаш наблюдава парад. После се обръща и по лицето му се изписва отново обичайната му мошеническа усмивка.

— Инспекторе, и вие като мен знаете, че остров Серк е последният финансов рай на Европа. Не го казвайте никъде, но ходя там, за да пера парите си. Диаманти, слонова кост, подправки, търговия с вълшебни рога от газела… Нямате представа колко доходоносно е всичко това. Серк е отвъдморската територия на Англия… Това е туземен остров, остров, населен с местни жители, ако предпочитате така…

Силвио вдига рамене и подхваща отново:

— Наистина, Канди, Алисън и баба й имат далечни френски корени. Дори има основание да се смята, че Южен Мюре^[1] е един от техните прадеди. Мисля, че поне знаете кой е той.

— Щом ми поставяте така въпроса, значи сте в течение, че Регионалната дирекция по култура ме е избрала за експерт, който трябва да направи щателна проверка на колекцията му.

Галеристът се навежда и измъква от купищата картини, облегнати до стената, един африкански пейзаж — едновременно наивен и живописен. После продължава монолога си:

— В сравнение с повечето художници импресионисти житейската траектория на Южен Мюре е доста привлекателна, нали? Млад човек, пристрастен към литературата и живописта… За голямо съжаление, този великолепен художник по призвание и страстен колекционер става сладкар в Париж и Руан, тъй като иска да живее прилично… Приживе е по-богат от събратята си Ван Гог, Реноар, Моне… Добрият човек им помага, подкрепя, дори ги храни… Е, разбира се, и рисува… Само че спомня ли си днес някой за Южен Мюре?!

Амаду Канди слага пред двамата полицаи африканската картина.

— Ето ви още една подробност: Мюре заминава за Африка, за да рисува… Там живее от хиляда осемстотин деветдесет и трета до хиляда осемстотин деветдесет и пета година. Далеч от всякакво влияние… Връща се с пълни куфари с картини. Ако притежавате мъничко вкус, ще разберете, че е боравил по невероятен начин с цветовете, а също и че постигнатата от него смесица на импресионизъм с наивното и близко до примитивното изкуство доста изненадва.

Лоренс Серенак най-сетне е отлепил задника си от контейнера и разглежда картината с интерес и почуда, но Силвио Бенавидиш не допуска да му отвлекат вниманието.

— Добре, благодаря ви, господин Канди. И така, знаем всичко за прародителя на двете дами — художник, сладкар и колекционер. Но ако сте съгласен, да се върнем на потомството — на Алисън и Кейт. Преди две години Кейт е била заплашена с изселване от господаря на Серк. Да, да, и аз бях учуден, но там все още има феодал, който налага правила. Какво да се прави, животът в подобен финансов рай е труден. Кейт трябвало или да поправи рушащата се къща, която срами съседите и притеснява туристите, или да се изсели… И точно тогава се намесил Жером Морвал. Навестявал често внучката й Алисън и прекарал в Серк няколко уикенда, които могат да бъдат окачествени като романтични. И нашият любезен Морвал предложил да помогне на Кейт Мюре. С петдесет хиляди паунда. Безлихвен заем между приятели. Ей така. Не сте ли учуден?

— Жером беше свестен човек — отбелязва Канди.

— Да, нали? Кейт телефонирала на внучката си и Алисън й потвърдила, че Жером наистина е очарователен мъж. Не само й заел петдесет хиляди паунда, но понеже е деликатен човек и не искал да я притеснява, нито пък да я обиди, й предложил да я отърве от натрупаните в дома й стари картини, сред които била и смущаващата репродукция на „Лилиите“ на Моне.

— Ами ето, какво ви разправях! — отвръща Канди хитро. — Тактичен и щедър — такъв бе Жером.

Серенак най-сетне откъсва очи от топлите цветове на африканското село, създадени от Мюре, и поема щафетата от помощника си:

— Направо светец. Единодушни сме по този въпрос. Нашата Алисън има малко неблагодарно лице, но пък никак не е глупава. Предложението не й давало мира и тя извикала експерт. Искам да кажа, друг експерт, а не вас, Канди.

Галеристът приема удара с усмивка.

— Знаете какво е продължението, нали?

— Изгарям от нетърпение да го чуя. Господа, вие разказвате така увлекателно, почти толкова увлекателно като дядо ми — магьосника…

Серенак хвърля като стрела края на историята:

— „Лилиите“, които е притежавала Кейт Мюре, са били оригинална творба на Моне, а не репродукция! Картината е струвала сто пъти, хиляда пъти повече от сумата, предложена от Морвал…

Стените на галерията се разтърсват от бодрия смях на Канди.

— Ах, пустият му Жером!

— Знаете края на историята, нали? — подхвърля Бенавидиш, като едва се сдържа да не избухне. — Алисън Мюре, разбира се, скъсала всякакви връзки с този толкова мил френски джентълмен… А бабата загубила едновременно и зет, и приятел, отказала да продаде картината, но така или иначе, щяла да бъде изгонена от рибарската си колиба. Намерили я два дни по-късно… Хвърлила се от високите отвесни скали до моста Ла Купе^[2] — провлака, свързващ двете части на острова. И знаете ли какво е останало от нея?

Канди е зает да търси място на платното на Мюре и не отговаря.

— Една пейка! — изкрещява Силвио. — Пейка, върху която е изписано името й, датата на раждане и на смъртта, точно срещу скалите, от които се е хвърлила. Такава е традицията в Серк — няма гробище, няма и гроб, а само пейка, върху която се изписва името на отишлия си жител на острова. Пейка за всеобщо ползване, на публично място, насред природата, срещу морето… Преди да умре, Кейт е направила завещание, че дарява картината на Националната галерия в Кардиф.

Канди се надига и не се разделя с усмивката си.

— Значи има щастлив край, инспекторе. Серк се сдобива с нова пейка, галерията в Кардиф с едни „Водни лилии“, а Жером намира претекст да скъса с най-грозната си любовница…

После намалява с няколко децибела височината на смеха си.

— Господин Канди — настоява Бенавидиш с безизразно лице, — вие сте експерт, избран официално от Регионалната дирекция по култура на Нормандия да работи с наследството на Южен Мюре…

— Е, и?

— Като се знае, че Морвал ви е поверил мисията да му намерите оригинални „Лилии“, че познавате колекцията на Мюре и че сте ходили често до Серк, то…

— … съм могъл да подшушна на моя голям приятел, че картината „Водни лижи“ на Кейт Мюре вероятно не е репродукция… Това ли намеквате?

— Например.

— Дори да е било така, има ли нещо незаконно?

— Не, няма.

— Тогава какво търсите?

Силвио Бенавидиш се надига от третото стъпало на стълбите и това му дава възможност да е на една височина с Амаду Канди.

— Убиеца на Морвал. И мотива за убийството му. Само това.

— Алисън Мюре?

— О, не. Тя има желязно алиби за сутринта на престъплението. Била е зад гишето си в Нюкасъл.

— Е, добре, в такъв случай?

— В такъв случай нищо не доказва, че Морвал се е отказал да търси други „Лилии“ и че не си е намерил друг наивник. С ваша помощ, Канди…

Амаду Канди не изпуска Силвио от очи. Дуел на погледи и първият, който мигне, губи.

— Ако бях открил такава картина, инспекторе, нямаше да стоя в тази мизерна галерия. Щях да си купя в морето край Дакар един от островите на Кабо Верде, щях да съм независим и да си изградя личен финансов рай…

Амаду Канди се усмихва с всичките си снежнобели зъби и продължава:

— А на всичко отгоре ще ме накарате да наруша професионална тайна, нали?

— С цел да изобличим убиеца на приятеля ви!

— Хайде да говорим сериозно, господа инспектори, къде бих могъл да намеря втори „Лилии“?

Двамата полицаи не му отговарят. Бенавидиш и Серенак стават едновременно и правят три крачки към вратата.

— Още едно уточнение — изведнъж проговаря Серенак. — За да бъдем напълно точни, Кейт Мюре не е дарила картината на музея в Кардиф, защото фондация „Тиъдър Робинсън“ е получила „Лилиите“ като легално завещана собственост, а чак след това я е предала на Националната галерия в Кардиф.

— Е, и?

Сред многото плакати върху прозорците на галерията Серенак вече е забелязал и плаката с надпис „Международен конкурс — предизвикателство за млади художници“ — същия, който е видял в класната стая на Стефани Дюпен.

— Ами смятам, че фондация „Робинсън“ се появява твърде често в този случай.

— Е, и? Съвсем нормално е, защото тази фондация е сериозна институция, особено тук, в Живерни — заявява галеристът.

После застава пред плаката и дълго го разглежда — сериозен и замислен.

— Тиъдър Робинсън, американците, страстта им към рисуването, доларите им… Кой би могъл да си представи Живерни без всичко това? — пита разпалено Канди и размахва ръце. — Знаете ли, инспекторе…

— Не. Не знам.

— Всъщност и аз в моето магазинче съм малко като Южен Мюре. Нещо като бакалин. Но ако можех да върна живота назад, знаете ли какво бих направил и какъв бих станал?

— Сладкар ли? — подхвърля Серенак.

Амаду Канди избухва в гръмък смях и този път говори без никакви задръжки.

— Харесвам ви, хитрец сте вие — успява да изрече той между две хълцания. — А вие, ровете си на воля, но отбележете това, което ще ви кажа… Не, господа инспектори, нямаше да стана сладкар… Ще ви призная, че бих искал да съм на десет години. Да ходя на училище при някоя красива учителка и тя да ми казва, че съм гениален и че мога да се явя като хиляди други деца по света на един конкурс, който търси млади художници за фондация „Робинсън“.