Мишел Бюси
Черните лилии (20)

19

Застанала пред малкото кръгло прозорче на мансардната стая, Стефани Дюпен оглежда вече няколко минути мокрите сенки на последните силуети, които все още крачат из Живерни, а после отстъпва назад с един метър. Черната й рокля се плъзва по тялото й. Жак си е легнал на спалнята, гол до кръста. Вдига очи от бюлетина за продавани къщи в квартал „Андели“. Стаята е мансарда, а от една дъбова греда виси крушка, която я осветява със слаба светлина.

На нея тенът на Стефани Дюпен е махагонен. Тя отново се навежда и гледа как нощта пада над улицата, кметството, училището, липите, двора на училището.

Всички ще те видят — мисли си Жак и отново вдига поглед от проспекта. Мълчи. Стефани се залепва за прозорчето. Почти гола е. Носи само сутиен, бикини и сиви чорапи.

— Защо на погребенията винаги вали? — прошепва тя.

— Не знам — отвръща Жак. — В Живерни вали често, Стефани. Понякога и по време на погребенията. Тогава човек просто си спомня повече за дъжда… Или така му се струва…

После се вглежда продължително в Стефани.

— Идваш ли?

Тя не отговаря и отново отстъпва с няколко крачки назад. Завърта се на пети и гледа как три четвърти от тялото й се отразява в стъклата.

— Напълняла съм… не мислиш ли?

— Шегуваш ли се? Ти си просто…

Жак търси подходящите думи, за да изрази какво чувства. Гледа дългите й коси, падащи като дъжд по източения й меден гръб, сенките по чупките на тялото й.

— … истинска мадона.

Стефани се усмихва. После извива ръце и откопчава сутиена си.

— Не, Жак. Мадоната е красива, защото има деца.

Закача сутиена си на закачалка, окачена на един забит в гредата пирон. Обръща се, без дори да сведе очи, към Жак и сяда на леглото. Докато смъква чорапа си, Жак започва да гали плоския й корем. Колкото повече жена му се навежда, толкова повече гърдите й залепват за ръката му.

— На кого би искала да се харесаш, Стефани?

— На никого. А ти на кого искаш да се харесам?

— На мен, Стефани, само на мен…

Стефани не отговаря. Мушва се под чаршафите. Жак се колебае, после набира смелост:

— Никак не ми хареса начинът, по който те гледаше ченгето по време на погребението!

— Моля те, не започвай отново.

Обръща му гръб, а Жак слуша лекото й дишане.

— Утре Филип и Титу ме поканиха на лов по платото Мадри късно следобед. Това неприятно ли ти е?

— Не, разбира се, че не.

— Сигурна ли си? Искаш ли да не ходя?

Дишане. Жак вижда само гърба на жена си и чува дишането й.

Непоносимо е. Пуска до леглото проспекта и пита:

— Ще четеш ли?

Стефани поглежда към нощното шкафче. Там има само една книга: романът „Орелиен“ на Луи Арагон.

— Не, тази вечер не. Можеш да угасиш.

Нощта се спуска над стаята. Черните бикини падат на пода. Стефани се обръща към съпруга си.

— Направи ми дете, Жак. Моля те.