Либа Брей
Леговище за сънища (9)

Дяволско дело

Вятърът, който вилнееше по 125-а улица и по пъплещите тролеи, беше хаплив и Мемфис Кембъл духаше в шепите си, за да ги стопли. От външната страна на една къща от кафяв камък бе подпряна висока стълба и с нейна помощ двама мъже издигаха плакат над прозореца на втория етаж: ГОСПОЖИЦА КАЛЕДОНИЯ: ГАДАТЕЛКА ПО ПРЕДМЕТИ, ЛЕЧИТЕЛКА, ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ЯСНОВИДКА. Мемфис поклати глава. Накъдето и да погледнеше, изглежда хората се опитваха да осребрят масовата лудост около Ясновидците.

Докато вървеше с братчето си Исая и стария Бил Джонсън Слепия, Мемфис преброи табелите, провесени върху входовете или поставени по прозорците нагоре и надолу по улиците на Харлем: ТАТКО КЪСМЕТ ЩЕ ВИ ОСВОБОДИ ОТ БЕДИТЕ. МОХАМЕД МИСТИКА, ОРАКУЛ НА ИСТИНИТЕ ОТ ОТВЪДНОТО. ЧОВЕКЪТ ОБИА: ГАДАНИЯ ПО РЪКА, ТЪЛКУВАНЕ НА СЪДБАТА, ПРЕМАХВАНЕ НА ПРОКЛЯТИЯ. Повечето не можеха да различат кристална топка от топка за боулинг. А единствените обозрими за тях богатства бяха онези, които трупаха от глупави клиенти.

Никой не притежаваше и наполовина от дарбата на Исая, а Мемфис знаеше, че тази дарба тормозеше братчето му, да не би да привлече вниманието. След като Исая боледува, леля им Октавия непрекъснато ги държеше под око и с религиозен плам им натякваше за „опасностите на дяволското дело.“

— Помниш ли какво стана? Как лежа в леглото три дни? — все питаше тя, като произнасяше всяка дума така, сякаш я гравираше върху камък, за да устои на изпита на времето. — Исус те изцели, така че не отхвърляй благословията му. Това семейство няма работа с някакви всякакви племенни магьосници, почитатели на култове и гледачи на карти. И със сигурност нямаме работа с госпожица Маргарет Уолкър. Никога повече.

Само дето не Исус беше изцелил Исая. А самият Мемфис.

Никога не призна на леля си как е отишъл до леглото на Исая, докато братчето му лежеше, изпаднало в сън между живота и смъртта. Тайно постави ръце върху брат си и силата, която вярваше, че го е напуснала вечерта при опита да излекува умиращата си майка, отново нахлу в него. Нахлу точно както по времето, когато беше Харлемския изцелител и целеше болните пред църквата, а майка му го наблюдаваше и благодареше на Бог. Изглежда Мемфис беше получил втори шанс за дарбата си. Не знаеше по каква причина. Но знаеше, че този път щеше да решава сам. И никой друг, освен Тета нямаше да разбере, докато не е готов.

— Много си се умълчал, Исая — каза Слепия Бил и изтръгна Мемфис от унеса му.

— Мразя тая глупава връзка — измрънка Исая, задърпал яката си, и Мемфис разбра, че не точно костюмът го притеснява. Постави ръка на рамото му, но Исая се отдръпна.

— Имам сили, много по-големи от тия на глупавите Ясновидци, които сега получават пари за тях. И аз мога да си имам предаване по радиото! — каза момчето и заподритва едно камъче на улицата.

— Не можеш. Много си дребен и няма да стигаш микрофона — подразни го Мемфис с надеждата, че така ще измъкне Исая от обзелото го настроение. Напоследък братчето му лесно се ядосваше. Забраната да показва ясновидската си дарба му действаше като забрана да излиза навън, когато слънчевият, топъл ден го изкушава от другата страна на прозореца. Пак беше започнал да говори насън. Сънуваше кошмари.

— Харесваше ми да ходя до дома на сестра Уолкър. Тя беше мила дама. Държеше се добре с мен — мрънкаше Исая.

— Хайде, хайде, хайде. Усещам, че се цупиш, малчо. Така лицето ти ще си остане вечно намусено — каза слепецът. В последно време явно само Бил беше в състояние да успокои Исая, когато беше в такова настроение.

През изминалия месец Бил се беше превърнал в пансионер в къщата на Октавия.

— Не мога да оставя човека, който спаси племенника ми, в някакъв въшлив нощен приют — заяви тя, докато подреждаше стаичката встрани от салона, в която не се побираше друго, освен едно малко легло, но Бил настоя, че така или иначе повече не му е нужно.

— За мен това е като кралски покои, госпожице Октавия — усмихна се той и потупа леглото с грубата си, покрита с белези ръка.

Заживяха така, сякаш Бил винаги е бил част от семейството — заедно се хранеха, идваше с тях на църква, разказваше им истории от памуковите плантации в Луизиана или показваше на Исая как да държи пръстите си, за да свири акорди на китара. Понякога беше хубаво, че Бил е наблизо. Мемфис имаше повече време да пише, повече време вечер, за да излиза с Тета.

— Хайде, дребосъче — каза сега Бил. — Да ти вземем нещо хубаво за пиене.

Музикантът предложи свободната си ръка, в другата държеше тоягата, Исая се приближи до него и с лекота я улови, сякаш бяха създадени да се водят за ръка.

Излязлата от църквата навалица изпълваше сепаретата на заведението за нещо разхладително и за неделни клюки.

Бил се извини за момент. Мемфис и Исая възседнаха столовете на бара в задната част и си поръчаха две разхладителни. Братята пиеха напитките си, а Исая спореше за бейзбол с господин Реджи.

— Ако питате мен, „Хоумстед Грейс“ ще грабнат победата. „Джайънтс“ са си изпели песента — каза господин Реджи и забърса плота.

Исая се засегна от обидата към неговите любими нюйоркски „Линкълн Джайънтс“.

— Сай Симънс ще подава за „Джайънтс“ и ще спечелят всичко тази година!

— Май трябва да го видим — подразни го Реджи.

Мемфис извади бележника си, надраска някакви промени в стихотворението, върху което работеше голяма част от седмицата. Думите сякаш все още не се бяха подредили, както трябва, сякаш се опитваше да пише като някой друг и се чудеше кога ще усети, че е написал стих, който отговоря на него самия, вместо да се чувства като самозванец с молив.

— Здравейте, Исая. Мемфис. Как сте, момчета?

При звука от гласа на сестра Уолкър главите на момчетата се вдигнаха. Дори да беше сърдита, че Октавия е забранила на момчетата да я виждат, тя не го показваше, усмихваше им се съвсем искрено и сърдечно.

— Добре, госпожо — почти плахо поздрави Исая.

— Струва ми се, че си се източил с цяла стъпка, откакто те видях за последно — възхити се сестра Уолкър.

Исая се засмя.

— Ще стана висок като Мемфис. Даже по-висок!

— Повтаряй си го, дребосъче — рече Мемфис. Исая го удари по ръката. Почти не го заболя, но той изигра сценка, сякаш е получил смъртоносна рана, и така достави голяма радост на брат си.

— Как се чувстваш сега, Исая?

Усмивката на момчето се стопи.

— Добре, благодаря, госпожо.

— Мисля, че липсваш на моите сладкиши — пошегува се сестра Уолкър.

— И те на мен ми липсват. Все още ли имате „Бит-О-Хънис“^[1]?

— Цял куп. Винаги си добре дошъл у дома. Искам да го знаеш. — Сестра Уолкър сниши глас до напрегнат шепот. — Мемфис, трябва да поговоря по един въпрос с теб. Важно е.

— Не мисля, че е добра идея, госпожице Уолкър. Леля ми Октавия…

— За съвсем кратко, обещавам. Ще отсъствам за малко от града. Преди това обаче е важно ние да…

— Виж ти, виж ти, виж ти, братята Кембъл говорят с красиво момиче, както чувам, така ли е? — провикна се Бил, почуквайки с бастуна към тях.

Мемфис ги запозна, Бил се поклони, целият самото очарование, поговориха любезно за времето и мъдростта в проповедта на преподобния, която бяха изслушали.

— Познавам ли ви? Изглеждате ми познат — доста неочаквано попита сестра Уолкър.

Устата на Бил се разтегна в усмивка.

— Постоянно приличам на някого. Родил съм се с лице, което прилича на всички останали, така казваше мама.

— Имате ли семейство в Балтимор?

— Нямам никакви роднини, доколкото знам.

— Откъде е семейството ви? — настояваше сестра Уолкър.

— Джорджия — устата му се изопна при изговарянето на думата.

— Мислех, че си от Луизиана — обади се Исая.

Бил постави ръце върху раменете на Исая, леко го понатисна.

— Аз съм отвсякъде. Бил съм из цялата страна.

— Мемфис! Исая! — гневният глас на леля Октавия извести пристигането й. Тя вървеше решително през заведението, насочила се право към сестра Уолкър. Тялото й беше напрегнато като опънатият ластик на прашка, готова да изстреля камъчето си.

— Добър ден, Октавия — поздрави сестра Уолкър.

— Не ме добърденствай, Маргарет Уолкър. Знам какво си правила с племенника ми зад гърба ми. Казах ти вече и ще ти повторя за последен път: ние сме богобоязливо семейство. Ясно ли е?

Всички посетители на заведението обърнаха глави към тях. Всички разговори секнаха.

— Октавия, Исая има дарба, рядка дарба. Важно е да продължим да работим…

— Не ми казвай как да възпитавам децата на сестра си! — Октавия застана съвсем близо до сестра Уолкър. — Това момче лежа в леглото си на прага на смъртта благодарение на теб. Никога повече не се приближавай до семейството ми, чу ли ме? — Октавия се обърна рязко към момчетата. — Исая, Мемфис, тръгваме си.

Исая се спусна от стола си като изплашен заек, хвърли печален поглед назад, каза „довиждане“ на сестра Уолкър, преди да улови ръката на Слепия Бил и той да го поведе навън от заведението. Излязлото от църква множество се престори, че рови из чиниите си, но не ги изпускаха от поглед. В проповедта на пастора нямаше и една искра в сравнение с пламъците от сцената, на която присъстваха.

Сестра Уолкър постави ръка върху ръката на Мемфис, когато мина покрай нея.

— Моля те. Важно е.

— Мемфис Джон Кембъл! — извика от вратата Октавия.

— Трябва да вървя.

— Мемфис, нали не вярваш, че бих сторила зло на Исая?

— Ако трябва да съм честен, сестро… Госпожице Уолкър, не знам на какво да вярвам — отговори Мемфис и хукна да настигне семейството си.

 

 

Докато Октавия препускаше като вихрушка из кухнята в подготовка на неделната вечеря, Мемфис седна на предната веранда и прочете най-новото си любовно писмо до Тета за последен път, преди да го изпрати по пощата. Но умът му беше в срещата със сестра Уолкър. Какво би могло да е толкова важно, за което иска да говори с него? И ако беше толкова важно, защо не го бе казала по-рано? Леля Октавия беше споменала, че сестра Уолкър е лежала в затвора, а изглежда никой не знаеше със сигурност каква е била причината, макар около църквата да се носеше мълва, че било заради противодържавна дейност през войната. „Не може да се вярва и на дума, изречена от тази жена“, обявила беше Октавия, а на Мемфис му се прииска и той да е толкова сигурен.

— Мемфис? Навън ли си? — Бил излезе през вратата, почуквайки с бастуна си.

— Насам, господин Джонсън — отговори Мемфис и упъти стария човек до мястото за сядане на верандата.

— Какво правиш тук в студа? — попита Бил.

Мемфис напъха писмото в джоба си.

— Нищо.

— Хм. Струва ми се, че става дума за жена. — Бил се разсмя.

Мемфис се усмихна.

— Може и да става.

— Струва ми се, че става дума за хубава жена.

— Може и за такава да става — Мемфис се смути.

— Леле, виж, не искам да ти се меся в работата. Най-вече дойдох да разбера дали онази жена Уолкър пак те притесни при днешната среща.

— Не, господине — излъга Мемфис.

Бил порови в джоба си и извади две дъвки, подаде едната на Мемфис.

— Какво иска от теб в края на краищата?

— Само да поговорим. — Мемфис свали обвивката от дъвката, която се оказа трошлива и стара, затова я пъхна в джоба си.

— И поговорихте ли?

— Не, господине.

Бил кимна.

— Правилно си постъпил, Мемфис — рече той като по-възрастен и мъдър чичо. — Постъпил си правилно, като се грижиш така за брат си.

Мемфис настръхна. Не беше сигурен, че е правилно да пречат на Исая да използва дарбата си.

— Дребосъчето да ти е разказвало какво се е случило с него онзи ден, когато му прилоша? — Бил дъвчеше бавно дъвката си.

— Не. Нищо не си спомня.

Бил кимна.

— Ами предполагам, че е за добро. Не бива в никакъв случай да го тормозим за случилото се. Може би само ще се разстрои. И въпреки това — Бил пое хриптящо въздух — начина, по който се съвзе, беше истинско чудо. Да, млади господине, чудо.

— Говорите като Октавия — рече Мемфис.

— Тогава не ти си го изцелил, така ли? — сниши глас Бил.

— Казах ви, че вече не мога да лекувам — с равен тон настоя Мемфис.

— Така е, каза ми. Наистина така ми каза — смехът на Бил прозвуча като тихо съскане на котка. — Помислих си, че ако все още имаш сила да лекуваш, ще сложиш тия твои ръце върху клетия старец Бил Джонсън и ще му върнеш очите, нали?

Стомахът на Мемфис се присви. Никога не беше и помислял да изцелява Слепия Бил. Това беше твърде голямо чудо, за да дръзне да се наеме с него. Всъщност, след като излекува Исая, Мемфис не бе събрал смелост да опита отново. Ами ако отново беше изгубил силите си? Ако те имаха ограничения, като духа в бутилката, който изпълнявал само три желания? Ами ако се влоши състоянието му, както стана с майка му, ако навреди на някого! На Мемфис му трябваше възможност да работи тайно, по малко. Да премахне белег тук, болно гърло там, това не би привлякло голямо внимание. Но да върне зрението на слепец! Това беше изцеление, което нямаше как да остане незабелязано.

— Ти би направил такова нещо за стария Бил, нали? — отново попита слепецът. Игривостта в тона му беше изчезнала.

— Исая, Мемфис, веднага се измийте за вечеря! — извика отвътре Октавия.

— Да, госпожо! — и Мемфис извика в отговор, благодарен, че леля му ги бе прекъснала. — Идвате ли, господин Джонсън?

— Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Когато чу, че вратата се затваря зад него, Бил поседя още минута на верандата, наклонил глава нагоре към небето, което той виждаше тъмно и неясно.

Това скоро щеше да се промени, ако всички се случеше, както трябва.

Някой беше изцелил Исая Кембъл, докато момчето лежеше в задната стаичка на Октавия преди доста седмици. Някой с голяма сила. Когато Бил постави ръцете си върху главата на момчето и се опита да надникне в ума на Ясновидеца с надеждата да научи още някое късметлийско число, за да поизплаши някой и друг от дълговете си от хазарта, той веднага усети енергията в тялото на момчето. Енергията премина по ръцете на Бил и навлезе в собственото му тяло, докато не стана прекалено силна и се наложи да я освободи. Тогава забеляза, че зрението му не е същото. Промяната бе съвсем слаба — там, където преди беше пълен мрак, сега виждаше слаби, ъгловати сенки, все едно гледаше през няколко слоя сив тюл. Но му бе достатъчно, за да разбере, че е възможно: той можеше да бъде изцелен. Можеше отново да започне да вижда. И ако си възвърнеше зрението, можеше да си отмъсти на хората, което му го бяха отнели.

Напоследък навсякъде май имаше Ясновидци. Но Бил беше убеден, че имаше само един човек с дарбата да постигне подобно изцеление, един човек, достатъчно отчаян, за да го направи. Любовта на един брат е голяма сила, а обичта, която съществуваше между братята Кембъл беше повече от силна. Нямаше и съмнение, че Мемфис би направил всичко, за да защити Исая, дори да излъже Бил за способностите си. Хубаво. Ако Мемфис Кембъл искаше да си играят на котка и мишка и той беше мишката, която не желае да издава къде му е тайната дупка — добре. Тогава Бил щеше да е котката, която ще тръгне на лов за него. Мемфис щеше да изскочи от скривалището си. И Бил щеше да го причака.

Ако ли не, пак добре, можеше да се наложи и да пусне малко дим в дупката, за да се поизплаши мишката.

Понякога едно дете, което е преживяло припадък, получава втори.

Непрекъснато се случва.

Наблизо програчи гарван и Бил подскочи от грака му.

— Махай се, птицо! Къш!

Гарванът отново програчи, стрелна се съвсем близо до страната на Бил, който се сепна, когато перата й внезапно го пернаха по лицето като плесница.