Либа Брей
Леговище за сънища (8)

Ние създаваме късмета си

Доктор Уилям Фицджералд влезе в Музея на американския фолклор, суеверията и окултното и тръгна бързо към библиотеката. На минаване покрай изложбените помещения помощникът му, Джерико Джоунс, го извика, но Уил не спря, принуди Джерико да го настигне.

— Някакъв клуб от Лонг Айлънд „Божествена духовност“, ви моли да изнесете беседа в неговата зала след две седмици. А и Дамският клуб за призрачна неделна вечер също моли за вашето присъствие.

— Не и не — отсече Уил.

— Получихте молба и да забавлявате малкия Теди Сандерсън на тържеството за десетия му рожден ден в Бруклин.

Уил спря рязко, присвил очи зад очилата си.

— Детско тържество ли? Аз съм музеен уредник, за бога, не съм цирков клоун.

Джерико сви рамене.

— Предлагат пет долара.

— Кажи им, че отказвам.

— Разбира се. О, обади се и госпожица Уолкър. Каза да ви предам, че ще дойде да ви вземе утре точно в два и да не закъснявате. Каза, цитирам: Предайте на доктор Фицджералд, че ще вземем моята кола, защото отказвам да пътувам в онзи негов дребен и опасен за живота „Форд Модел Т“^[1].

Лицето на Уил остана непроницаемо.

— Благодаря. Друго?

Джерико трепна.

— Групата ви очаква беседата си в библиотеката. „Мистични медиуми за мир между мъртвите и живите“?

Раменете на Уил провиснаха. Въздъхна протяжно.

— Вече е официално. Аз съм цирков клоун.

Джерико продължи да го съпровожда, а Уил влезе решително в библиотеката, където десетина „Мистични медиуми“ седяха в спретната редица, нагласени с еднакви ленти за коса, изобразяващи символа на третото око на челото.

Уил неопределено махна към лентата.

— Това, ъм… за какво е?

Жена с тюрбан, украсен с мъниста, се усмихна с вид на осведомена.

— Усилва нашия контакт с духовния план!

Уил хвърли пораженчески поглед към Джерико, който разпери петте си пръста — пет долара — и се оттегли към втория етаж, скрит сред лавиците с книги, докато гласът на Уил се носеше отдолу:

— Добър ден. Аз съм Уилям Фицджералд, уредник на този музей. Да започнем, нали? Историята на Ясновидците съпровожда историята на страната ни, като се започне още от коренното население…

Горе сред купчините книги, Джерико прошепна към Сам:

— Не може да продължи да изнася тези беседи.

— Ще може, ако иска да продължи да отоплява музея — отвърна Сам. — Ти пита ли го по онзи въпрос?

— Още не съм.

— Ей, стига де, Фреди! Нали уж беше твоя задача.

— Ще откаже.

— Значи се налага да го убедим — настоя Сам.

Отдолу една дама от мистичните медиуми беше прекъснала Уил.

— Доктор Фицджералд, ами с всички тези съобщения за Ясновидци днес не бихте ли казали, че това е доказателство, че всемогъщия Бог е избрал Америка като място на Провидението? За изключителното, както би се изрази Джейк Марлоу?

— Предполагам, че това зависи от определението ви за изключително.

— Имах предвид изключителното, господине! Изключителната нация, изградена върху идеали като мира, почтеността и обещанието за благоденствие.

Уил погледна към стенописа с красивите хълмове, с железницата, кръстосваща зелена територия на страната, и с реките с техните отдавна забравени първоначални имена.

— Бих привел довода, че всяка страна е изградена върху мечтите и насилието. И двете оставят белези. Америка със сигурност не е изключение в това отношение.

— Думите му не ми прозвучаха много патриотично — измърмори една от жените към своята съседка по място.

— Доктор Фицджералд, какво мислите за радиопредаването на вашата племенница? — попита един мъж и всички се разшептяха развълнувано. — От самото начало ли знаехте, че е Ясновидка? Как точно беше използвана дарбата й, за да бъде заловен Пентаграмния убиец?

— Да, разкажете ни за Пентаграмния убиец! — заумоляваха мистичните медиуми.

— Опасявам се, че за днес приключихме — отсече Уил и излезе.

— Ох — рече Сам. — Пак ли!

— Върви! — изсъска Джерико и буквално избута Сам пред себе си по извитото стълбище.

— Мислех, че беседата е един час — завъзразява облечен в туид господин. — Платили сме за един час!

— Внимавай, приятел — предупреди Сам. — Нали не искаш да разплачеш горко третото си око. Чуйте ме, какво ще кажете, приятели, за изключителната възможност да надникнете в дневника на Либърти Ан Ратбоун, прословутата Ясновидка и сестра на великия Корнелиус Ратбоун, а? Моля, бъдете така любезни да ме придружите до помещенията с експозициите. Насам, моля.

Докато Сам провеждаше обиколката, Джерико влезе в кабинета на Уил. Уил стоеше с лице към високите прозорци и се взираше в обгърнатата от зимна атмосфера улица.

Джерико се прокашля.

— Уил, платили са ни предварително.

— Знам. — Уил улови носа си високо на костта. — Нека получат безплатна обиколка или нещо такова.

— Сам точно с това се занимава.

— Задължен съм и на двама ви. — Уил се обърна към Джерико. — Намери ли статиите, за които те помолих?

Джерико потупа папката върху писалището на Уил.

— Всичко от изминалата седмица по темата за свръхестествени събития, заедно с тези от днешните вестници. — Пое дълбоко дъх. — А това дойде за теб.

Подаде на Уил плик, от чийто външен вид можеше да се съди, че е изпратен от някоя институция. Уил погледна адреса на подателя — Данъчна служба на щата Ню Йорк, с големи червени букви пишеше ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ, и го остави настрана.

— Ами благодаря, Джерико. Добре, да видим какво имаме днес…

Уил се настани зад писалището, избърса очилата си, за да ги почисти, отново ги окачи на ушите си и се потопи в събраните изрезки. От купчината подбра четири, които привлякоха вниманието му. След това прегледа набързо заглавията от деня, прехвърли страниците, докато не попадна на снимка на Ийви, усмихваща се изпод модерната си шапка.

ГАДАТЕЛКАТА НА ВЛЮБЕНИТЕ ОРГАНИЗИРА БУРНО ПАРТИ В ХОТЕЛ „ГРАНТ“

Нищо не може да бъде по-„ЯСНОВИДСКО“ от нощ с Ийви О’Нийл.

Т.С. Уудхаус

— Хубава снимка — каза застаналият наблизо Джерико.

Уил закова погледа си в него.

— Никой ли не ти е казвал, че е проява на лошо възпитание да четеш иззад нечие рамо?

По лицето на Джерико не се появи никаква реакция.

— Никой ли не ти е казвал, че е проява на лошо възпитание да бъдеш груб?

— Съжалявам — извини се с омекнал тон Уил. — Съжалявам, Джерико.

— Всичко е наред. — Джерико потупа изрезките, които Уил беше отделил. — Защо тези?

— Всички са за случаи в северната част на щата, с радиус от около сто и петдесет километра един от друг.

— Бретрън не е твърде далеч от тази пътека — отбеляза Джерико.

— Ммм.

— Онази вечер, когато ти…, когато ме застреляха и ти се наложи да използваш наведнъж толкова голямо количество серум, моето поведение беше ли…, имам предвид…

Какво му ставаше, Боже? Едва изговаряше думите.

— Изплаших ли Ийви?

— Моля?

— Ийви. Тя изплаши ли се, като ме е видяла такъв, с всичките тези туби и механизми вътре, като е разбрала какъв съм?

— Случилото се с теб не беше единственото необичайно събитие, което преживя през изминалите месеци. Поведението й не показа, че е било най-лошото.

Джерико кимна, бавно издиша. Може би в крайна сметка имаше надежда.

— Най-лошото какво? — попита Сам на влизане през вратата на кабинета на Уил.

— Нищо — веждите на Джерико се свъсиха. — Къде са мистичните медиуми?

— Третите очи ли? Оставих ги да си поиграят с таро карти.

— Моля? — стресна се Джерико.

— Спокойно, Фреди. Казах им, че таро картите могат да се четат само от специални хора със специални сили. Естествено те си мислят, че са точно такива. Довери ми се: щастливи са като прасета в кал.

— Сравнението е нелепо. Като че е възможно да се оцени щастието според състоянието на прасета — измърмори Уил и зарови из отрупаното си писалище, докато откри цигарите си.

Какво го тормози? — нечуто произнесе Сам към Джерико. Джерико поизмъкна зловещото писмо от данъчните и Сам кимна леко, че е разбрал.

По време на разследването на Пентаграмните убийства Музеят на американския фолклор, суеверията и окултното привличаше доста големи тълпи. Всички искаха да зърнат професора по свръхестественото, който помага на полицията да залови страховит, обсебен от окултното убиец. Но след това убийствата спряха. Бесният ритъм на Манхатън запулсира в унисон с други престъпления и скандали и отново музеят беше забравен от почти всички, с изключение на данъчните.

Сам се прокашля.

— Професоре, ако нямате нищо против моето скромно…

— Съвсем сигурен съм, че ще имам — отсече Уил, без да откъсва очи от четивото си.

Джерико изгледа Сам с поглед „Остави“, но Сам пренебрегна предупреждението.

— Държим се на косъм. Беседа тук, група самопровъзгласили се мистици там. Двойка любопитни туристи. Не е достатъчно да ни предпази от разпродажба.

— Винаги сме успявали да се справим.

— Този път няма да успеем, професоре. Това е последно предупреждение. Трябва ни безотказна фабрика за пари. Кое е най-голямото събитие, случило се на града, откакто веригата Чок фул О’Нътс започна да продава печени фъстъци?

Уил вдигна поглед слисан.

— Чок… фул…

— Ясновидците! Не може човек да си купи вестник, да включи радиото, нито да погледне реклама за дъвка, без да се сблъска с треската за Ясновидците. Струва ми се, че пропускаме да видим очебийната златна мина.

— Съжалявам, Сам. Не схващам.

— Правим изложба за Ясновидците. Печелим от треската, докато всички са трескави. Да му се не види, половината плячка тук вече е за или от Ясновидците. Само добави малко показност и сме отново в играта.

— Уил, идеята е добра — рече Джерико.

— Виждате ли? Дори нихилистът^[2] е съгласен. А той нищо не харесва. — Сам се ухили на Джерико, който извъртя очи. — А и… можем да докараме някое голямо име сред тълпата. Някой, за когото хората биха платили да видят.

— И би ли ни казал кой ще бъде това?

Сам замълча за миг.

— Ийви.

Челюстта на Уил се стегна.

— Не.

— Стига де, професоре. Двамата не може да сте вечно скарани. Все някога трябва да разчупите леда. Снощи я видях и…

— Почакай малко: видял си Ийви ли? — прекъсна го Джерико.

— Да, това казах. Професоре, казвам ви, една дума от нея по радиото и сме готови. А ако се съгласи да…

— Къде видя Ийви?

— В хотел „Грант“… Ако се съгласи да…

— Но как…

— Успокой се, Фреди — рече Сам. — Както казвах, ако тя се съгласи да е нашият специален гост на тържеството по случай изложбата, посветена на Ясновидците, всичко е копче.

— Уверен съм, че ще осигурим парите за данъците, без да правим за смях идеалите на тази институция — скастри го Уил.

— Значи няма да се сдобриш с нея, така ли? Дори и за да спасиш музея? — Сам вдигна предупрежденията. — Професоре, имаме време до март и после това място става собственост на града.

Уил пъхна писмото от данъчните под купа изрезки на писалището си.

— Ще се справим. В последните два месеца имаме повече обиколки из музея, след Джон Хобс. Обърнали ли сте внимание? — и темата за изложбата на Ясновидците, тържеството и Ийви бяха просто така зачеркнати. Уил потупваше бавно и ритмично с писалката по писалището. — Тук има нещо. Имам чувството, че всичко това е свързано.

— Как? — попита Джерико.

Уил стана и се заразхожда.

— Не знам. Все още. Но не вярвам да го открия, като седя тук. — Уил спря до глобуса на висока поставка. Завъртя го веднъж, проследи с пръст избитата повърхност. — Затова мисля да изляза на терен, като едно време, когато бях изследовател. Мислите ли, че двамата ще можете да ръководите музея, докато проучвам няколко случая? Ще отсъствам за кратко. Десет дни. Най-много няколко седмици.

Джерико поклати глава.

— Уил, не мисля…

Сам настъпи Джерико по крака и го прекъсна.

— Разбира се, че ще можем? Двамата с великана сме страхотен екип!

— В такъв случай, добре. Уредено е. Тръгвам утре около два часа.

Изведнъж за Джерико тайнственото телефонно съобщение на госпожица Уолкър придоби смисъл. Уил беше решил да тръгне дълго преди да сподели идеята. Разговорът, който водеха в момента, беше просто формалност.

— Тогава добре — отсече Уил, — мисля да се поразходя, ако позволите.

Сам последва Уил по дългия коридор на музея.

— За нищо не се притеснявайте, професоре. Ще държа всичко под контрол.

— Точно такива думи ме карат да се притеснявам — каза Уил и широко отвори входната врата. Сутрешното слънце беше отстъпило пред първите предупредителни капки на дъжда, който със сигурност щеше да се превърне в потискащ ръмеж. Разтърси чадъра си.

— Не го отваряйте тук, докторе — предупреди го Сам.

— Защо не?

Сам сви рамене.

— Лош късмет е. Всичко го знаят.

— Ние сами създаваме късмета си. — Уил разтвори черния, подобен на паяжина чадър, насочил широката му част към вратата като щит.

 

 

След като изпрати мистичните медиуми, Сам се върна в библиотеката и завари Джерико приседнал на дълга маса, да чете както обикновено.

— Върнах се. Липсвах ли ти? — попита той и се разположи в стола на Уил.

Джерико не вдигна очи от книгата си.

— Колкото и тифът. Що се отнася до тържеството, нали те предупредих. И това е столът на Уил.

— Да. Удобен е. Нямах представа, че е толкова мек.

— Марш.

— Стига де, Фреди. Татко не е у дома.

— Марш.

С въздишка, Сам се премести в стола честърфийлд. Вдигна крака на масата близо до ръцете на Джерико, за да го дразни.

— Приятел, трябва да организираме изложбата за Ясновидците. Не можем да позволим Уил да изгуби музея.

Джерико хвърли на Сам двусмислен поглед, докато обръщаше страницата.

— И откога така се посвети на каузата?

— Закрилник съм си по природа. Не може ли човек да направи добро срещу друго добро?

— В стените има скрито злато, нали?

— Виж, тук задобрявам. Ако музеят потъне, потъвам и аз.

— Именно.

— Не съм само аз важен, приятел. Ти също имаш сериозен интерес. Колко работни места има за хора, които четат Ницше и вписват в каталог торбички с африкански талисмани? Трябва ни план, ако и двамата искаме да останем на работа. Изложбата за Ясновидците е билетът ни към успеха в тази задача. След като професорът е на път, имаме цели две седмици, за да уредим изложбата, без той да се меси.

— На него няма да му хареса.

— Няма да е тук, за да ни спре, а щом задвижим плана, той какво ще прави? Прояви дързост, Джерико.

Джерико се облегна на стола, погледът му беше прикован в Сам.

— И какъв е великият ти план, за да накараш Ийви да дойде на тържеството? Двамата с Уил не си говорят, откакто тя каза на цял Ню Йорк, че е Ясновидка.

— О, сигурен съм, мога да убедя Ийви — увери го Сам и сплете пръсти зад главата си.

Джерико се върна към книгата си.

— Така ли? Това ли обсъди снощи в „Грант“?

— Ти наистина си ядосан по този повод, нали?

— Такова нещо не съм казвал. — Джерико прелисти страницата. — И… как е тя? Щастлива ли е, как ти се видя?

Сам сви рамене.

— Разбира се. Така е на празненство. Знаеш как става при тези събития. Знаеш, нали?

Джерико пренебрегна присмеха на Сам.

— Често ли се виждате?

Сам можеше да каже на Джерико истината, как Ийви на практика го е изритала от тържеството си. Но беше много по-забавно да остави великана да си мисли обратното.

— Майчице, като джентълмен, вероятно не бива да говоря повече по въпроса.

— Добре. Не ми казвай. — Джерико погледна към часовника. — Почти е време. Иди да отвориш.

— Аз ли? Как така аз? Хайде, Фреди. Там е студено. Ако се разболея, нали половината момичета в Ню Йорк очите ще си изплачат по мен.

— Със сигурност другата половина доброволно ще ти изкопаят гроба.

— Леле, Фреди. Порази ме право в сърцето.

— Ти нямаш сърце. Твой ред е. Заминавай.

— Ама…

Без да вдига поглед, Джерико посочи към вратата.

— Прогонен си. Аз те прогонвам.

— Страхотно — изръмжа Сам. — Отивам да провеся надписа „отворено“. Не, че има някакво значение.

— Кой сега е нихилистът?

Джерико почака, докато Сам излезе. После измъкна вестника изпод книгата си и го разгърна на статията за Ийви. През изминалите няколко месеца й беше изпратил две писма и съчинил поне още две дузини, които не беше изпратил. Писмата съдържаха все едно и също: Скъпа Ийви, надявам се, че си добре. Предаването ти ми носи много радост. В „Бенингтън“ вече не е така интересно, откакто напусна. Но беше съвсем уверен, че тя ще съумее да прочете написаното между редовете: Скъпа Ийви, липсваш ми. Мислиш ли понякога за мен?

Двамата бяха преживели своя собствена война в рамките на една нощ. Никой друг не разбираше истинското зло, с което се бяха сблъскали в онази къща с Джон Хобс. Няколко дни по-късно, докато светлината на зазоряването пълзеше над града, той я беше целунал за пръв път. Колко често преживяваше този момент — вкуса на устните на Ийви, усещането за тялото й до неговото, утехата на ръцете й на гърба му. Това бяха най-хубавите няколко часа в живота му. А после всичко свърши. Ийви дойде в стаята му онази вечер, а той искаше само да я целуне отново. Не мога, тихо беше казала тя, докато отблъскваше ръцете му. Не е правилно. Заради Мейбъл, знаеш. Тя те обожава. И е най-близката ми приятелка. Не мога, Джерико. Съжалявам. Зарязала го беше да седи в тъмната стая. Но оттогава не бе напускала мислите му.

Джерико откъсна старателно снимката на Ийви от вестника и я постави в джоба си, въпреки че си беше обещал да престане да прави такива неща.

— Тъпанар и половина — каза той, думи, които беше научил от Ийви. После затвори книгата и се зае с работата си в празния музей.

 

 

Сам провря главата си навън от вратата на музея. Нищо. Пълно мъртвило. С въздишка се спусна пъргаво по стъпалата в лекия дъжд и издърпа дървения параван, на който пишеше ЗАТВОРЕНО и откри надписа ОТВОРЕНО.

Не можеше да признае на Джерико истинската причина, заради която искаше музеят да оцелее. Преди два месеца беше попитал своя източник на информация относно проект „Бъфало“ — за начална точка. Връзката му беше написал име: Уилям Фицджералд. Стори му се шега. Какво би могъл да знае един професор от най-загубения музей в света за един таен правителствен проект от времето на войната, който бе разделил Сам от майка му? Но това беше единствената следа, която бе получил за много дълго време, и въпреки че се чувстваше като неблагодарен мръсник, не изпускаше нито една възможност да претърси всяко чекмедже, всеки шкаф, ниша и ъгълче на мястото в опит да открие следи, които биха могли да го отведат до истината. Досега издирванията му не бяха дали резултат. Не можеше да позволи музеят да бъде разпродаден, докато не намери онова, което търсеше, или да докаже, че връзката му е допуснала грешка и че Уил няма нищо общо. Понякога не беше сигурен кой от сценариите е по-добър.

Сам се извърна, провери дали някакви посетители няма да влязат в музея. Майка с бебешка количка. Мияч на прозорци, който прибираше пособията си. Двама мъже в тъмни костюми, които чакаха в дъжда, седнали в седана си. И един тип с пуловер с надпис от Харвард, който вървеше по 68-а улица.

Сам се ухили.

— Идеално — почти нечуто каза той. Тръгна към типа с пуловера, усмихна му се и му махна.

— Бъкуълд? Бък Мейси, ти ли си, разбойнико?

— Съжалявам. Сигурно ме бъркате с някого…

— Така ли? — бърз като светкавица, Сам протегна ръка. — Не ме виждаш — напевно каза той и очите на колежанина светнаха безизразно.

Сам се протегна към сакото му, намери портфейла, взе пет долара и върна портфейла, всичко за не повече от шест секунди.

— Девет, десет, единайсет, дванайсет… — преброи той. Когато стигна до петнайсет, мъжът излезе от хипнотичния транс, запримигва объркан. Не е зле, помисли си Сам. Петнайсет секунди беше най-дългият период, който можеше да постигне.

— Добре ли си, приятел? — попита Сам, цял загриженост. — Малко се позамая.

— Сигурно е от снощния купон в Харвардския клуб — каза колежанинът, все още не съвсем на себе си.

— Сигурно е от това — съгласи се Сам. — Съжалявам, че те сбърках с друг, един от Йейл — прошепна той.

— Ами… такова… вече съм добре. Да — измърмори онзи. — Благодаря, приятелю.

— Няма защо, приятелю — отвърна му със същия тон Сам и изпрати все още нестабилния човек по пътя му. Целуна петте долара, които беше откраднал, и ги пъхна в джоба си.

— Музеят на гадните усещания благодари за щедрото ви дарение — каза той на себе си, после забърза нагоре по стъпалата.

— Видяхте ли това, господин Адамс? — попита шофьорът на седана.

Мъжът на пасажерското място извади един шамфъстък от кесийката с мазни петна в ръката си и го постави в устата си, строши с кътници черупката му. Погледът му обаче не слизаше от музея нито за миг.

— Видях и още как, господин Джеферсън — отговори той най-накрая.