Либа Брей
Леговище за сънища (70)

Домът на свободните и смелите

Страната се събуди призори.

Гражданите станаха, измиха се, избръснаха се и се сресаха. Обуха си чорапите и панталоните, облякоха роклите, ризите, сложиха тирантите. Закопчаха нуждата си. Задушиха надеждите си. Сгънаха спретнато историите в чекмеджетата, създадоха се пътьом, рапсодия на новото преобразяване.

На запад планините се стремяха към небесата като митовете. Сутрешният повей полюляваше върховете на стръкчетата трева и на житните стъбълца из прериите. Облаци пара излизаха от разширените ноздри на кравите, които чакаха да дойде стопанинът им с кофата и да им донесе облекчение като ги издои. В реките рибата излизаше неочаквано на повърхността, надигайки мехурчета.

Изпъстрените от сенки хълмове изпълняваха ролята на надзирател за миньорите, които вървяха тромаво към зейналата паст на шахтата, метални кофи дрънчаха до защитни талисмани — малко кръстче, заешко краче, къдрица от коса, дадено от съпруга — скрито в торбичка на компанията, пъхнати дълбоко в джобове с капаци. Лампите се протягаха от лентите около главите им, светещо трето око, което да успокои страховете им. Качиха се на платформата като моряци, които се отправят към нов свят, сортировачите на въглища отпред, вече кашлящи в очакване на праха, изпълващ малките им дробове по осем часа на ден, шест дни в седмицата^[1]. При първите лъчи съпруги и майки със сериозни лица им махаха с кърпички и ги изпращаха с молитви на уста в случай че талисманите не свършат работа. Пазачите на компанията подканваха с тояги работниците да не се помайват в работата си, а с оръжия държаха на разстояние хората на профсъюзите.

Кацнало на желязната клетка на хаспела, канарчето наблюдаваше с тревога.

Механизмът се задвижи, заспуска старата клетка с мъже и деца към скрития мрак, дълбоко в сърцето на страната.

А сърцето на тази страна е богато на черни съкровища.

В скритите под здрава кора нефтени находища на Оклахома огромна желязна сонда дълбаеше дупки в земята. От надупчената земя като обещание бликна нефт, кръщение в сурова надежда, гориво за двигателите на амбициите на нацията. Работниците на петролния кладенец се изкъпаха в неочаквания душ и въпреки че никога нямаше да видят свое богатство, никога нямаше да ожънат урожая от своето черно злато, те празнуваха, сякаш то би могло да е тяхно по всяко време — полагащо им се по рождение, право на живот, на свобода и търсене на щастие в непрекъснато съревнование.

Следобедното слънце се издигна в неопитоменото небе, високо и обнадеждаващо, като крива от графика на сделките на стоковия пазар. Студът се разтапяше в напуканата земя в пълен противовес на сгряващия оптимизъм на деня. Тук-там по дърветата набираха сили плодородни пъпки. Вече копнееха за пролетта с несекващ стремеж да се разпукнат.

В една облицована с дъски, малка църква, скрита под голите клони на магнолията, пробуждането стигна своя връх. Изпълнените с вяра ръце отправяха молитва към небето. Телата се полюляваха напред-назад, гърбовете се превиваха във въпросителни, душите чакаха освобождение от съмнението и несигурността, със следи от сълзи по лицата и с очистени от грях сърца чакаха причина да паднат на колене в праха.

Имигрантите се вливаха в градовете и краищата на кварталите се разнищваха, после отново се сплитаха в нови американски шарки. Тези нови американци влизаха в страната с една стъпка напред от прадедите, които протягаха призрачни пръсти към поколенията в диаспората. Вървете, шепнеха предците, но не ни забравяйте.

Пред построен от червени тухли затвор протестиращи се готвеха за поредния ден на протести с плакати, демонстрации и викове за справедливост, но оставаха нечути от двамата италиански анархисти вътре — рибар и обущар, преследвали американската мечта, която в този момент решаваше съдбата им, а електрическият стол чакаше своя час^[2].

Дамата в пристанището държеше високо факлата си.

Златната планина^[3] блещукаше в мъглата на ранното утро, обгърнала крайбрежието на Калифорния, красив мираж.

Атомите вибрираха, винаги на ръба на нов живот.

Промяна и електроните бяха ту частица, ту вълна.

Промяна и действието изискваше противодействие.

Промяна и клавишът на пишещата машина превръщаше аз в Аз^[4], променяше Бог в бог.

Промяна и звярът се сдобиваше с палец; палецът с оръжие.

Промяна и правилното ставаше погрешно; погрешното — оправдание.

Всичко бе въпрос на гледна точка.

Мракът вече неусетно се спускаше.

Приключили с молитвите си, вярващите рухнаха в изтощена купчина. Бялата риза на проповедника прозираше от пот. Цикадите извисяваха своя общ химн. Приведени от вятъра и неполучили отговор на молитвите си, дърветата пребиваха клони ниско, докосвайки първата пролетна надежда в изморените от вяра глави.

В друга, граничеща с памуковите полета, част на града три малки момиченца спяха, допрели бузки в детско креватче в задната част на колиба на изполичар. Низ от автомобили „Форд Модел Т“ и камиони пъплеше напред със загасени фарове. Мъже в бели роби с качулки слязоха от замлъкналите автомобили и тромаво тръгнаха напред, носеха кръст и туба керосин. Бащи и братя, чичовци, вуйчовци и братовчеди бяха измъкнати от колибите и извлечени по стъпалата, докато жените пищяха — за милост, за надежда, напусто. Преметнаха въжето. Разляха керосина. Запалиха клечката към кръста и нощта пламна, фалшива светлина в мрака. Писъците се извисиха до заупокойно ридание.

По радиоапаратите из страната една проповедничка призоваваше самотните: „Изкъпахте ли се в кръвта на агнеца?“.

В палатката на панаир приветливи сестри задаваха въпроси и събираха информация от семейства-доброволци. Питаха: Проявявали ли сте някакви специални способности? Виждали ли сте в сънищата си странен мъж с цилиндър? Дали ще се съгласите да ви направим едни най-обикновени изследвания на кръвта? Не, няма да боли — само леко убождане, обещаваме. Накрая, след сълзите и кръвта, сестрите превързваха малките ранички на децата и даваха на гордите родители бронзов медал: Да, имам здрави наследници. Нещо, с което да се хвалят пред съседите.

Пореден урожай, достоен за похвала, в земята на изобилието.

Прашен път пресичаше заспалите нивя, които през лятото се поклащаха, позлатени от царевицата. Стара земеделска къща се издигаше недалеч от рушащ се хамбар и самотно, чворесто дърво. Трактор и плуг лентяйстваха. Късно беше, но камионът на пощальона пътуваше шумно по неравния, кален път. Пощальонът паркира до пощенска кутия, порови в чантата си, извади писмото. След последна проверка на адреса, за да е сигурен — номер 144 — той го пъхна в пощенската кутия, затвори вратата и свали малкия метален флаг.

Нощта падна над белите огради и червените хамбари. Над табелите с реклама на крема за бръснене „Бурма“ и билбордовете на „Марлоу Индъстрис“, които уверяваха сънливите пътници, че всичко е, каквото трябва да бъде. Над изследователите, търсачите, борещите се, мечтателите — неуморимите поддръжници на духа „мога да го направя“. Над незабележимия седан на мъжете-сенки, скатаващи се сред шевовете на нощта, която вече разгъва своето одеяло на забравата над страната и ги примамва към сънищата.

Призраците наблюдаваха тези богослужения. Помнеха и изпитваха копнеж; някои помнеха и съжаляваха. Но помнеха. Искаше им се да могат да разкажат на гражданите тайните за миналото, за грешките, за любовта и желанието, надеждата и избора, за онова, което е важно и което е без значение.

Искаше им се и да могат да ги предупредят за сивия мъж с цилиндъра, за Краля на гарваните.

Защото не всички призраци си спомняха, а гражданите трябваше да бъдат предупредени.

 

 

Мъжът-сянка вървеше по ехтящия коридор и спря пред дебелата стоманена врата със символа на окото, от което излизаха лъчи и от което като сълза се спускаше мълния. Нагласи вратовръзката си, отключи вратата и влезе. Стаята беше проста, с удобства като за селска къща: тясно легло, нощно шкафче, тоалетна и умивалник. Единствената светлина идваше от лампата на тавана, която се палеше и гасеше от електрическо табло. Един човек идваше вечер с таблото и я включваше, друг я изключваше на сутринта. В дясната част на килията имаше проста дървена маса и широко тапицирано кресло, каквото може да се намери във всяка американска дневна. Това беше единственото удобство във влажната стая. Жената седеше със затворени очи в креслото. Беше средна на височина, но толкова слаба, че приличаше на призрак.

Вечерята й стоеше недокосната на подноса.

— Ммм, солсбърски стек. Как го обичам — каза мъжът, чието име беше или Хамилтън, или Уошингтън, а може и Мадисън.

Жената не отговори.

— Картофено пюре. Грах и моркови. Вкуснотия. — Той взе с вилица от пюрето и направи кръг с прибора пред лицето й. — Отвори уста широко.

Жената не помръдна. Мъжът върна вилицата върху подноса.

— Виж, Мириам, ако не се храниш, ще се наложи да те принудим. Не си забравила колко неприятно е, нали?

Мъжът-сянка видя как лицето на жената трепна и се увери, че тя всъщност си спомня.

— Е, няма ли да ми се усмихнеш?

Изражението й не се промени.

— Не искаш ли пак да видиш семейството си?

— Нямам семейство — прошепна тя.

— Трябва само да откриеш другите и да ни дадеш имената. Кажи ни къде са.

Мъжът закрачи из стаята като из добре позната обстановка. Прокара пръст по писалището, огледа слоя прах върху него, преди да го изтрие.

— След това ще отидеш на приятна разходка сред гората. Една разходка ще ти хареса, нали? Да подишаш свеж въздух? Напомня ли ти за брезите около Москва? Ухае ли ти на дома?

— Това е моят дом — отговори тя немощно.

— Тогава не би трябвало да е проблем. — Сянката постави ръка върху рамото на жената и тя трепна. — Кажи ни: къде са Ясновидците, Мириам? Къде са нашите пиленца, които трябва да се приберат, за да спят?

— Не знам. Не мога да гадая.

— Искаш ли пак да се озовеш под водата?

Очите на жената се разшириха от страх, но тя не отговори. Затвори очи и започна да диша, по-бързо и по-бързо. Искаше да избяга далеч в ума си, далеч от методите им за изтръгване на сведения. Сянката я спря.

— Синът ти е там, навън, Мириам. Твоят Сергей.

Клепките й трепнаха. Добре. Проникваше през бронята й.

— Знаем, че си успяла да му изпратиш картичка.

— Той няма дарба. Не става.

Мъжът зашепна в ухото й, от шепота му кожата й настръхна.

— Видяхме дарбата му, Мириам. Знаем, че лъжеш.

Сянката разгъна вестник и го постави пред нея. Погледът й се стрелна към снимката. Грабна го нетърпеливо, с треперещи ръце.

ЯСНОВИДЕЦ И ЯСНОВИДКА!

Сам Лойд спасява Гадателката на влюбените от въоръжен луд мъж на Таймс Скуеър и разкрива божествена дарба, която удивява тълпата.

— Страшно прилича на теб, твоят Сергей. В погледа му има същата предпазливост. Жалко ще е нещо да го сполети. Ти как мислиш, Мириам?

— Това не е моят син. Това е друг човек — най-накрая каза тя. Гласът й потрепери.

— Да не се заблуждаваме, нали? Отдавна сме минали този етап. Това е той. И е в опасност. Всички са в опасност, Мириам. — Сянката обикаляше около креслото, обувките му издаваха тих, кух звук. — Колко хубаво ще е да го видиш пак, нали?

Тя отново отказа да отговори.

— Мириам, изправени сме пред външни и вътрешни заплахи за свободата ни. Сигурността е наш приоритет. Това е домът на свободните и смелите и трябва да остане такъв. Но ако не знаем къде са, не можем да ги защитим.

Спря пред нея, принуди я да вдигне поглед.

— Да опитаме отново.

Жената погледна за последен път към първата страница на „Ню Йорк Дейли Нюз“, затвори очи и остави ума си да се отнесе към другия свят.

— Какво виждаш?

— Енергията им го привлича — рече Мириам отнесено. Тялото й трепереше от напрежение.

— Кого?

— Мъжа с цилиндъра. Краля на гарваните.

— Добре. Какво друго?

Потреперването на жената се превърна в треперене, ужас завладя ума й.

— Не! Не можем да позволим това да се случи. Не бива. Не и отново. — Тя извика, скочи и падна на леглото си, обляна в пот и сълзи.

— Трябва да ни кажеш къде са, Мириам.

— Н-не.

Сянката въздъхна.

— Много добре. Утре отново ще опитаме.

Жената плачеше, скрила лице в ръцете си.

— Изобщо не биваше да го правим.

— Стореното — сторено — рече Сянката. — Признателната нация ти благодари.

В очите на жената се появи страх, който бързо се смени с омраза, а след това тя се изплю в лицето на Сянката. Мъжът извади от джоба си кърпичка и невъзмутимо избърса обидата. С все така невъзмутимо изражение извади гаечен ключ от джоба си. Жената се хвърли на леглото, сви се в ъгъла, вдигнала ръце. Мъжът отиде в другия край на стаята. Изви с гаечния ключ крана на радиатора и спря отоплението.

— Опасявам се, че тук става доста студено нощем — рече той и издърпа одеялото от леглото й. — Щом си готова да ни сътрудничиш напълно, осведоми ни, Мириам.

Той затвори стоманената врата след себе си. Ключалката щракна. Миг по-късно силен шум от радио изпълни малката стая и прогони тишината. Шумът постепенно се усилваше, накрая жената се сви на кълбо и запуши ушите си. Но не толкова шумът от радиото, колкото онова, което видя по време на транса, отне съня й.

Сянката беше оставил вестника. Мириам изглади първата страница и постави ръка върху снимката на сина си и Ийви О’Нийл.

— Намери ме, Лисиче — прошепна тя. — Преди да е станало твърде късно. За всички ни.