Либа Брей
Леговище за сънища (7)

Утринна зора

Унилата сива утринна светлина раздаваше оскъдна порция зимно слънце на имигрантските квартали в Лоуър Ийст Сайд^[1] на Манхатън. Търговци вдигаха щорите на прозорците си за поредния ден на търговия. Шивачи, които се бяха спасили от погромите в границата на Линията на уседналост^[2] подготвяха своите шевни машини, докато от стъргалата в мазетата на ръководените от китайци перални за бельо се издигаше пара. По витрините на италианските пекарни излагаха златисти хлябове; уханието на маята изпълваше зимния въздух, смесваше се с вкусната нотка на чоу фан^[3], със солената саламура от каците с туршия, с канелената сладост на ругелах^[4], истинско гърне, в което се смесваха уханията. Вятърът се носеше над синагоги, църкви, храмове, и се промъкваше из зигзазите на металните стълби за евакуация при пожар и ги караше да дрънчат, но дрънченето не можеше да надвие шумотевицата и скърцането на железницата по 3-то авеню и по Бауъри Стрийт, извисяващата се разделителна линия между долната източна част и останалата част от град Ню Йорк.

От леглото си Лин погледна навън към сивите като вълна облаци, които заплашваха да закрият окаяното слънце над Чайнатаун, и изръмжа ниско с презрение, сякаш зимното слънце беше решило лично да я обиди. Свирепи спазми се надигнаха и запъплиха по нервните окончания в краката й. Лин прехапа устни, за да удържи на болката, когато гласът на майка й се разнесе от другата страна на вратата:

— Ставай и сияй, Лин!

Покритото с лунички и намръщено лице на майка й се показа на вратата.

— Ти дори не си облечена, момичето ми. Какво има? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, майко — успя да отговори Лин.

— Хайде, нека ти помогна.

— Мога и сама — Лин се опита да скрие както болката, така и раздразнението си.

Майка й се помота на прага.

— Снощи ти подготвих фуста и рокля. И вълнени чорапи, навън е ужасен студ.

Лин погледна към края на леглото. Майка й беше избрала роклята с цвят на праскова, която Лин мразеше. Този цвят й придаваше вид на печална плодова салата.

— Благодаря, мамо.

— Добре — отстъпи най-накрая майка й, — не се размотавай. После не искам да чувам и дума, че закуската била изстинала.

Чак когато вратата се затвори, Лин изпусна стенанието, което задържаше, докато сковаността отпускаше хватката си около краката й. Полежа още миг в леглото, размишлявайки върху странната разходка из сънищата през изминалата нощ. Никога не беше срещала човек, който да може да прави това, което тя правеше, а и точно това й харесваше — че няма други. Среднощните й бродения бяха лични. Свещени. Но онази искра…

Лин седна. С въздишка посегна към металните шини, подпрени до нощното й шкафче, и ги нагласи върху безполезните мускули на прасците си, закопча кожените им каишки точно под и над коленете си. С двете си ръце прехвърли поставените си в скоби крака през ръба на леглото, грабна патериците си и сковано се затътри към гардероба, измъкна тъмносиня рокля, която не я караше да се чувства, сякаш е ястие от маса на летен излет. Завърза връзките на черните си ортопедични обувки. Лин се огледа за последен път в огледалото. Видя само метал, закопчалки и грозни черни обувки.

— Лин! — разнесе се отново гласът на майка й.

— Идвам, мамо!

Примижа към отражението си, докато не се превърна в синя мъглявина.

В трапезарията радиото предаваше неделната програма от химни, а майка й наливаше чай в чаши от фин китайски порцелан. Лин зае тихо мястото си на масата до баща си и огледа трапезата пред себе си: пържени яйца, бекон, юфка със свинска сланина, дребни кнедли^[5], каша и препечени филийки. Яйцата, знаеше тя, щяха да са леко слизести — всъщност баща й беше готвачът, а не майка й — кашата не подлежеше на обсъждане, затова избра препечена филийка.

— Нали няма да ядеш само това? — цъкна с език майка й.

Баща й постави една кнедла в чинията на Лин. Лин се намръщи.

— Трябва да си пазиш силите, момичето ми — каза майка й.

— Майка ти е права — съгласи се автоматично баща й.

Лин се обърна към прачичо си. Той беше най-възрастният, неговата дума бе последна.

— Ако иска да яде, ще яде — усмихна й се той и заради думите му на Лин й се прищя да го прегърне.

— Поне пийни малко чай — постави димяща чаша до чинията на Лин майка й. Наля чай и на баща й и постави успокояващо ръка на рамото му. Господин Чан се усмихна на съпругата си. Двайсет години по-рано, когато и двамата били новодошли имигранти — баща й от Китай, а майка й от Ирландия — родителите й се бяха срещнали на църковно събрание. Шест месеца по-късно се оженили, а понякога все още се гледаха като смутени, влюбени хлапета на първия си танц. На Лин това поведение й се струваше безкрайно смущаващо, затова извърна глава и погледна към вестника, сгънат до чинията на баща си. Заглавието на една статия гласеше ДЖЕЙК МАРЛОУ ОБЯВЯВА ИЗЛОЖЕНИЕТО „БЪДЕЩЕТО НА АМЕРИКА“.

— Четенето е по-лесно така — каза баща й. Подаде й с усмивка вестника.

— Благодаря, баба.

— Чети, докато се храниш — помоли я майка й, — или ще закъснееш за литургия.

Лин гризна крайче от препечената си филийка, докато преглеждаше статията:

Джейк Марлоу полага първа копка в Куинс, Ню Йорк, за своето изложение „Бъдещето на Америка“. Отбелязвайки „Дръзновената нова епоха за изключителния американец“ изложението ще покаже най-добрите, най-интелигентните, най-представителните постижения и успехи на Америка в областта на науката, селското стопанство, математиката, евгениката/роботиката, авиацията и медицината.

— Предполагам, че ще искаш да отидеш — просветнаха очите на баща й.

Лин знаеше, че това е само предположение. Животът в ресторанта не им оставяше никакво време. Да я заведат до Куинс за церемонията по откриването за родителите й щеше да означава изгубено безценно време.^[6]

— Може ли, баба?

— Ще видим какво можем да направим.

Лин се поусмихна. Ново, по-дребно заглавие привлече вниманието й и намръщване замени усмивката й.

МИСТЕРИОЗНА СЪННА БОЛЕСТ ОЗАДАЧАВА ЗДРАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ

Сънната болест, която тормози жителите на Чайнатаун, взима жертви и в други квартали на град Ню Йорк. Било е съобщено за четири нови случая в Лоуър Ийст Сайд, документиран е и случай в далечния северен край на 14-а улица. Здравните работници, които си спомнят много добре опустошението от пандемията от испански грип през 1918-а, уверяват обществеността, че проучват щателно случаите и ще осигурят безопасността на всички нюйоркчани.

— Чух, че имало нов случай на Мълбъри, италианско момиче. И вероятно още един на Хестър Стрийт — съобщи чичо Еди. — Знаете, че я наричат китайската сънна болест.

Бащата на Лин продължи да пие кафето си, но по движенията на челюстта му тя разбра, че е чул името на болестта.

— Но сънната болест я има не само в Чайнатаун — госпожа Чан избърса розовите си, покрити с лунички ръце в престилката.

— Достатъчно е само някой да каже, че е започнала оттук, за да ни обвиняват. Дочух, че е възможно градът да забрани тържествата по случай нашата Нова година — каза чичо Еди.

— Може ли наистина, баба? — разтревожи се Лин. До началото на годината на заека оставаха само няколко седмици.

— Не се притеснявай. Дружеството ще направи така, че тържествата да протекат, както са планирани — успокои я баща й.

— Ако не спрат болестта веднага, няма да стане — въздъхна чичо Еди. — В търговията има спад. Туристите оредяват с всеки изминал ден.

— Всичко ще е наред — каза господин Чан.

Чичо Еди поклати глава и се обърна към Лин:

— Такъв е баща ти. Вечен оптимист.

— И какво лошо има в това? — с упрек попита госпожа Чан.

— Ако вярваш, че ще има, ще има — каза господин Чан. — Ако не…

— Няма да има — довърши Лин. Потисна болката от нов спазъм, обхванал крака й.

— Лин! Добре ли си?

— Да, мамо — успя да каже тя.

— Може би не трябва да ходиш на литургия тази сутрин.

— Добре съм — увери я Лин. Не че толкова й се ходеше на църква, колкото отчаяно искаше да излезе от къщи. Ако решеше, че спазмите не се подобряват, майка й щеше да я накара да лежи. Лин се чувстваше много виновна, задето не поема своята част от работата в ресторанта, а неделя беше най-натовареният ден през седмицата в „Чайната“.

Майка й въздъхна.

— Добре, упорито мое момиче. Не мога да се боря с теб за всичко. Облечи си палтото.

Църковните камбани запяха химна за неделната сутрешна литургия в града, когато Лин и родителите й минаха покрай продавачите с колички, зарзаватчиите и продавачите на риба, които се подготвяха за търговията през деня. Някой и друг автомобил надуваше клаксона, докато вървеше нагоре по тясната улица, промушваше се между хората, облечени в най-хубавите си неделни дрехи, и другите, облечени за работа. Докато вървяха, майката на Лин кимаше, усмихваше се и си говореше със съседите, които извъртаха очи при гледката на скобите на Лин, сякаш тя съществуваше само от кръста нагоре, сякаш щяха да пипнат лошия късмет на болестта й, само като я гледат. Лин се усмихваше насила и се преструваше на заинтересувана от онова, което се говореше, докато си мислеше Само да бях заспала. Само ако сънувах. Всички се умълчаха, когато подминаха жилищен блок с надпис на предната врата: ЗДРАВЕН ОТДЕЛ НА ГРАД НЮ ЙОРК. СГРАДАТА Е ПОСТАВЕНА ПОД КАРАНТИНА. СЪННА БОЛЕСТ: НЕ ВЛИЗАЙТЕ.

Атмосферата по улиците на Чайнатаун беше нажежена, мирис на желязо преди бурята.

Вратите на поставената под карантина сграда се отвориха. С маски на лицата, членовете на Китайското доброволческо сдружение изнесоха заразените завивки в близката уличка, където ги чакаше мъж с кофи за вода. Запалиха бельото и завивките. Всички спряха и наблюдаваха как горят. Вятърът донесе сажди към очите на Лин. Тя извърна глава от пламъците и замърсения въздух и за секунда зърна Джордж, тебеширенобял, без палто, стоеше пред тълпата на края на Кълъмбъс парк^[7]. Лин разтри насълзените си очи, а когато отново ги отвори, Джордж никъде не се виждаше.

— Ужасно е, нали? — Лий Фан стоеше до Лин, застанала с едното рамо напред. Наблюдаваха как мъжете с маски гасят огъня в кофите за вода.

— Да — съгласи се Лин и потисна кашлицата, причинена от задимения въздух.

Лий Фан се усмихна на майка й.

— Аз ще отведа Лин до църквата, госпожо Чан. Двете с нея имаме много да си говорим!

Госпожа Чан се усмихна.

— Добре, много си мила, Лий Фан. Имаш добра душа.

Оставяш ме със Сатаната! Искаше да извика след майка си Лин.

Лий Фан почака, докато майката на Лин се отдалечи на няколко стъпки. Огледа се, за да се увери, че никой не подслушва.

— Говори ли с баба ми?

Лий Фан може и да се наричаше Лулу и да носеше рокля на флаперка, но Лин си знаеше, че дълбоко в себе си тя вярваше в същите суеверия и същите страхове да не обиди предците, като онези, които я заобикалят. Ставаше дума за нишка, която ги обвързваше в едно всички тях. Завързваше ги здраво.

Лин кимна, лицето на Лий Фан светна.

— И какво каза тя? Знае ли какво се е случило с моята рокля? Или има нещо друго, което да ми каже? Спомена ли Том Кий или дата за сватба? Даде ли ми някакъв съвет?

— Да — каза Лин. Реши да накара „Лулу“ да се потруди за отговора.

— Е? Какво каза? — настоятелно попита Лий.

Лин можеше да й отговори с: „Обръсни си главата и заживей като монахиня. Дай ми синята си рокля. Всяка сутрин призори трябва да оставяш три цели ореха върху ленена кърпа за катериците от Кълъмбъс парк.“

— Каза, че си глупаво момиче и трябва да спреш да я обезпокояваш — отвърна Лин.

За частица от секундата Лий Фан онемя от изненада. Но след това стисна устни и сякаш изплю думите:

— Лъжкиня такава! Баба ми никога не би казала подобно нещо. Обзалагам се, че не можеш да бродиш из сънищата. Ти си една жалка, малка глупачка, която се опитва да привлече вниманието. Искам си обратно двата долара!

— Сключихме сделка. Ще се отметнеш от думата си ли?

— Как да съм сигурна, че наистина си говорила с баба ми? Няма доказателство? Ти дори не си чиста китайка — сърдито занарежда Лий Фан. — Защо ще им е на предците ни да говорят с теб?

Неколцина от приятелите на Лий Фан се бяха приближили, за да гледат зрелището. Нямаше съмнение, че с дни ще си шепнат за случващото се. Страните на Лин поаленяха.

— Като си помисля, че те съжалявах заради онова, което ти се случи. — Лий Фан бързо погледна към обхванатите от скоби крака на Лин. Вече всички момичета зяпаха, шушнеха и се пулеха, а Лин искаше само да се обърне и да се прибере у дома, да заспи и да сънува сън, в който би могла да направи каквото си поиска, където дори би могла да тича надалеч.

Покрай тях мина линейка с виеща сирена. Улицата завря от притеснени предположения. Миг по-късно Грейси Люн припряно дойде при момичетата, извика Лий Фан по име.

— Какво има? Какво е станало? — попита Лий Фан.

Грейси беше останала без дъх, а очите й плуваха в сълзи.

— Чу ли? Чу ли?

— Какво да съм чула? — отчаяно попита Лий Фан.

— О, толкова е ужасно — проплака Грейси.

— Честно, Грейси Люн, ако не ми кажеш веднага…

— Джордж Хуанг!

— Какво за Джордж! — намеси се Лин.

Грейси изглежда едва сега осъзна присъствието на Лин.

— Майка му отишла да го събуди тази сутрин и не успяла. Мъчела ли се, мъчела. Довели доктор Хсу — Грейси пое дълбоко въздух. — Мислят, че Джордж е болен от сънната болест.

Шумът на улицата стигна до кресчендо. Новината бързо преминаваше от човек на човек, заразна мълва.

Лин онемя от стъписване. Но аз току-що го видях.

— Лин! Лин! — изведнъж до нея се появи майка й и закрилнически обгърна раменете на дъщеря си, сякаш искаше да я пази завинаги. За момент на Лин й се прииска да я отблъсне. Остави майка си да я прегръща здраво, но очите й обхождаха трескаво Пел Стрийт. Да, слънцето беше силно. Да, в очите й имаше сажди. Но тя би могла да се закълне, че за няколко секунди именно Джордж стоеше в края на тълпата под зимното слънце, тялото му — обкръжено от сияние като при мъртвите, отваряше и затваряше уста, сякаш викаше без глас.