Либа Брей
Леговище за сънища (69)

Ново начало

Из улиците на Чайнатаун биеха барабани, свистяха фойерверки и с пукот избухваха в заря. Започваше новата година на заека. Съседите се трупаха по балконите на втория етаж. Децата се бяха накачили по противопожарните стълби, нетърпеливи да видят какво се случва под тях. Тълпата тази година не беше така многолюдна; някои хора все още се страхуваха от сънната болест, макар да нямаше съобщения за нови случаи. Въпреки страха от болестта господин Леви беше дошъл с внуците си, които страшно се вълнуваха от лъвския танц^[1]. Господин и госпожа Русо, които имаха сладкарница на Мълбъри, също бяха дошли с неколцина братовчеди. Всички ръкопляскаха, надаваха възгласи, радваха се на спектакъла, на храната и на надеждата, която носеше тържеството — новото начало винаги е добро дошло. Двойки раздаваха червени пликове, пълни с пари, обзети от пламенна надежда да бъдат благословени с добър късмет. Лин пъхна своя плик в джоба. По-късно щеше да го прибави към фонда за колежа. Сега трябваше да обслужва клиентите на тържеството. „Чайната“ беше пълна с гладни хора, които с нетърпение чакаха да се нагостят, а стомахът й къркореше от уханията на месо и риба, супа и юфка — най-добрите ястия от кухнята на баща й.

Зад паравана от тиково дърво Лин наля чай и постави на масата две чинии с портокали и лунни кексчета: за Джордж и за Уей Мей.

— Щастлива Нова година — прошепна тя.

 

 

Плувнал в пот, Джерико приключи с всекидневните си физически упражнения. Рухна на пода. Триста лицеви опори. Двеста набирания. Ръцете му дори не затрепериха. Стисна юмрук. Никакви затруднения. Мълчаливо отвори шкафа и извади пъхнатата под блузите си кожена торбичка. Десет празни стъкленици прозвъннаха, докато отвързваше връзките. Внимателно махна капачката на по-малката стъкленица, която Марлоу му беше дал, изпи около трийсет грама от синия серум, достатъчно за седмица. В стъкленицата останаха още три дози. Легна на пода и отново започна с упражненията.

 

 

Ийви слезе от таксито и хукна към величествената сграда на радио „Дабъл Ю Джи Ай“. Ръката й вече беше на вратата, когато чу зад себе си:

— Вижте! Тя е!

Три възторжени момиченца се блъскаха едно в друго, сочеха и шепнеха.

Ето пак сме в играта, помисли си Ийви. Момичетата тръгнаха напред, но те я подминаха на бегом и тя изгуби ума и дума. Излезе на улицата, за да види при кого отиват. Момичетата спряха на половината път до другата пресечка и наобиколиха Сара Сноу.

— Обожаваме ви, госпожице Сноу — изчурулика едното.

Сара засия.

— Бог да ви благослови — рече тя и се разписа в тефтерчетата им за автографи.

 

 

Хенри влезе в издателска компания „Хъфстадлър“ с ново сако и здраво стиснал късчето нефрит, което Лин му беше дала, нареждайки отсечено:

— И да не си го изгубил!

Седнал зад бюрото си, Дейвид Кон го поздрави с извита вежда:

— Връщате се за още обиди ли?

— Не, надявам се. Исках да оставя визитката си, в случай че чуете да се търси пианист за акомпанимент на репетиции. Напуснах „Фолис“.

— Това е или много смело, или много глупаво. Нека кажем, че е смело.

Иззад вратата на кабинета се чу как издателят хока Рейналдо Феномена:

— Що за бездарен Ясновидец трябва да си, за да не можеш да предупредиш мъж с любовница, че жена му идва при него?

Хенри и Дейвид се разсмяха.

— Е, благодаря — рече Хенри и докосна шапката си.

— Чакайте, господин Дюбоа. Знам едно място, където търсят пианисти. Клуб, във Вилидж, „Елегантният джентълмен“. — Дейвид изгледа многозначително Хенри. — Мястото известно ли ви е?

Хенри кимна.

— Да. Страхотно място за един определен тип хора.

— А вие един определен тип човек ли сте?

— Зависи кой пита?

— Един определен тип човек. Тази вечер имат забавна програма, започва в единайсет и трийсет.

— Какво съвпадение — каза Хенри. — Възможно е да намина през клуба в единайсет и трийсет тази вечер.

Докато слизаше по стъпалата, в ума му прозвучаха първите ноти от песен.

— Един определен тип човек… — запя той и подхвърли нефрита като монета, улови го безпогрешно и продължи да го подхвърля и улавя, чувстваше, че късметът му се обръща към добро.

 

 

Сам грабна пощата за музея, запреглежда я и се намръщи на страшното наглед писмо от Данъчния отдел на щата Ню Йорк. Стигна до адресиран до Сам Лойд плик и се закова на място — нямаше обратен адрес, нито име, нито клеймо. Намери нож за отваряне на писма и го прекара през върха на плика. От него изпадна статия от сутрешния вестник. Кратко съобщение за човек, когото открили в подножието на голям насип от изгорели въглища в сметището за сгур в Корона покрай река Флашинг. Човекът висял обесен гол, само по квитанция от магазин за радиочасти на Кортланд Стрийт и шофьорска книжка, издадена на името на господин Бен Арнолд.

 

 

Мейбъл се оказа без чадър под проливния дъжд, затова се прислони в една приземна книжарница на Блийкър Стрийт. Изтръска дъжда от ръцете си и в същия миг някой друг отвори рязко входната врата и заби дръжката в гърба й.

— О, майчице, ужасно съжалявам, ако… о, и ако това не е Мейбъл Роуз! — Мъжът си свали каскета и протегна ръка, разтърси нейната в здраво ръкостискане. — Помните ли ме? Артър Браун? Ама вие сте вир-вода. Ей, господин Дженкинс! — Артър извика към нисък, пълен мъж със сако, който четеше книга зад касата. — Дали ще ви се намери кърпа, приятелю?

Господин Дженкинс предложи на Мейбъл тънка кърпа и тя избърса с нея лицето и косата си. Постара се да не премахне напълно продукта за красота, който предишния ден беше купила от магазина за козметика. Каузата с разкрасяването й беше изгубена, но я бяха учили да защитава изгубени каузи.

— Другите са горе, Артър — каза господин Дженкинс и взе обратно кърпата. — Пуснах ги да влязат. — Изведнъж се притесни. — Надявам се, че всичко е наред.

Артър кимна.

— Всичко е супер. Закъснявам.

— За какво? — попита Мейбъл.

Артър май преценяваше как да отговори, а Мейбъл се изплаши, да не би да е била груба. Той погледна към завесите в задната част на магазина и отново към Мейбъл. Предложи й ръката си.

— Искате ли да разберете?

 

 

Щом Мемфис зави покрай ъгъла на Ленокс и 135-а улица, гарванът го откри и не спря да го следва, прелиташе от кола, на стълбище, върху улична лампа. Мемфис въздъхна.

— Радвам се пак да те видя, Беренайси.

— Това птиче иска нещо да ти каже. — Госпожа Серафина, втората по важност събирачка на залози в Харлем и първата по сила мамбо^[2], стоеше на прага на своя оби^[3] магазин, вместен под малката веранда на къщата от кафяв камък. — Птиците са пратеници от земята на мъртвите.

— Така казваше и майка ми.

Серафина посочи с дълъг, грациозен пръст.

— Нещо ти тежи. Виждам. Ела. Нека ти помогна.

— Нищо не ми тежи, госпожо. Безгрижен съм като птичка. — Мемфис повдигна шапката си и се обърна.

— Стой на крака! — нареди Серафина. — Кижан у реле?

— Моля?

— Попитах как ти е името? — бавно обясни тя.

Стомахът на момчето се сви от притеснение. Чувал беше, че мамбо могат да направят проклятие с помощта и на най-малката частица лична информация, дори с нещо толкова невинно като едно име.

— Мемфис — отговори той след кратко мълчание. — Мемфис Кембъл.

— Да. Вече знам кой си, господин Кембъл. — Госпожа Серафина вирна брадичка, преценяваше го. — Харлемският изцелител. Момчето чудо. Вече не си момче. Хаитянец ли си?

— По майчина линия.

— Но не говориш креолски^[4], така ли?

— Малко.

— Много е важно човек да знае откъде идва, млади хунгане^[5] — властно рече тя. — Ела. Нека поговоря на лоа^[6] за теб.

— Закъснявам за среща с Папа Чарлз — излъга Мемфис.

Устните на мадам Серафина се извиха с лекота в усмивка, която противоречеше на непоколебимостта в погледа й.

— Папа Чарлз спи. Ако не се събуди скоро, белият човек ще дойде и ще вземе всичко, което е изградил. Зайци в градината — рече тя, а Мемфис не разбра какво има предвид мадам Серафина.

— Аз само събирам числа.

— Само събираш числа — подигра се тя и пое въздух през зъби. — Красавец си пораснал, виждам. — Засмя се на смущението на Мемфис и добави: — Обзалагам се, че твоята маман ти липсва. Дойде да ме види веднъж, преди да си отиде.

Мемфис рязко вдигна глава. Трябваше да е луд да взима несериозно една хаитянска мамбо, но се поддаде на изкушението.

— Не говорете за майка ми. Вие не сте я познавали.

Раменете на мадам Серафина само потрепнаха, сякаш не искаше да си направи труд да ги присвие.

— Нещо тежи на душата ти. Знам. Виждам. — Усмивката й изчезна. — Ела и ми позволи да ти помогна, все още мога.

Но Мемфис вече се отдалечаваше заднешком.

— Един ден ще дойдеш при мен — извика госпожа Серафина след него, а гарванът грачеше ли, грачеше.

 

 

В гримьорните на театър „Ню Амстердам“ цареше прекрасен хаос от пера, пайети и полуголи момичета на „Фолис“. Наредени край огледалата и отворили странно усти, те поставяха изкуствените си мигли или подчертаваха очите си с черен молив.

Тета пристигна и на масата си за гримиране завари червена роза. Вдъхна сладкото й ухание с усмивка.

— Това за мен ли е?

— Да. Специална доставка. О, дължиш ми петдесет цента. Дадох вместо теб бакшиш на момчето.

— Благодаря, Глория. — Тета й подаде парите. Мемфис ли я беше изпратил? — Къде е картичката?

— Аха. Имаше някаква — рече Глория. — Ето я! Паднала е на пода.

Тета зърна малък плик под масичката. Вдигна го. На него с четлив, закръглен почерк пишеше: госпожица Тета Найт.

— Кой е този твой изискан мъж? — подразни я Сали Мей. Думите й криеха някакъв намек.

Тета прехапа устна, за да прикрие усмивката си. Извади картичката от кремавобелия плик. И извика.

— Тета? Какво има, миличка? — попита Глория. Всички я гледаха.

— Кой го остави? — прошепна момичето.

— Казах ти, момче за доставки. Кажи-речи хлапе с къси панталонки. Защо?

Тета не я изслуша. Излетя по коридора и почти блъсна един сценичен работник, който буташе количка с костюми на „Фолис“. Профуча през вратата на сцената и излезе навън задъхана, дъхът й излизаше на неравномерни облачета в мразовития студ. По улицата от лявата й страна минаваха коли. По улицата от дясната й страна нямаше жив човек. Никаква следа от момче за доставки. Сградите се извисяваха покрай нея, без да предлагат никаква закрила. Чувстваше се малка и сама. Ръцете й пламнаха. Натопи ги в локвичката от дъждовна вода върху капака на една боклукчийска кофа, металът се поразтопи.

На картичката имаше само четири думи.

Четири думи, които я разкъсаха.

Четири думи, които я ужасиха.

За Бети — открих те.