Либа Брей
Леговище за сънища (68)

Ангели на ужаса се спускат на земята

Вой и ревове изпълваха руините на пневматичната железопътна гара на Бийч. Странните светещи създания се надигнаха и наскачаха по потъналите в прах релси. Начинът, по който се движеха — с треперене и олюляване, следвани от светкавични приливи на адреналин — напомняше движенията на ранено животно, решено да оцелее.

— Сънувайсънувайгладнисънувай… — говореха в хор.

Като хлебарки извираха все по-бързо от процепите на стените. Мемфис преброи пет, десет, най-малко дванайсет. Оставаха десет стъпки до вратата. С една ръка държеше здраво костите на Уей Мей. Пръстите на другата си ръка беше преплел с пръстите на Тета.

— Тичайте — нареди той и четиримата хукнаха към прашния перон, минаха стремително през вратата. Зад тях призраците недоволно изреваха.

— Как да се върнем към гарата? — извиха Тета.

— Насам. — Мемфис насочи фенерчето си наляво и спря. Изправи ръка, за да спре другите, после внимателно го насочи напред.

В неясната светлина стоеше женски призрак със синя дреха. Главата й рязко се извърна към тях. Подуши. Горната й устна се изви, разкри неравни зъби.

— Намърдайте — прошепна Мемфис. — Изобщо… не… шаввайте.

Момичето в синята рокля пристъпи несигурно веднъж, отново подуши. Залитна. После устата й се отвори с крясък. Друг крясък й отговори, ревът на нечестива армия.

Сам насочи фенерчето си вдясно. Дългият коридор изглеждаше пуст.

— Оттук — изкрещя и хукнаха навътре в тунела на метрото.

— Не искам да ви казвам, че ви казах — заговори на пресекулки заради тичането Ийви, — но аз нали ви казах.

— Пести си силите. — Сам се задъхваше. — Ще ти трябват.

Мемфис погледна през рамо към зелените струйки, просветващи под сводовете. Към тях на тласъци и с гърчове се движеше група създания. Ужасните им гърлени и резки ревове отекваха в тунела. Предупреждаваха ли ги? Или искаха подкрепление от себеподобните си.

— Внимавай! — Мемфис дръпна Сам назад, миг преди обувката му да попадне под дървената обвивка на третата релса.

— Благодаря, приятел — едва промълви разтрепераният Сам. — Да съм се изпекъл.

— Рано е за благодарности. Тунелите са дълги с километри. Пълно е с места, където тези създания могат да се крият.

— Не спирайте — настоя Тета. — Виждам станция пред нас. Сигурно е спирката при моста Бруклин.

Ярките лампи на станцията заподскачаха пред погледите им. Близо бяха. Сам чу шум като от хищни нокти, тропащи върху покрития с плочки под. Тилът му настръхна. Огледа се. Нищо. Но окото му улови движение на около три стъпки. Насочи светлината напред между арките. Високо горе, извит на мост, като гигантски паяк, съскаше и бързаше призрак, ноктите му тропаха отчетливо по плочите, все едно токове на обувки. Изсъска отново и скочи на релсите пред тях. От призрачната му уста се полюляваше плюшен заек.

— Какво. Е. Това? — Тета се закова на място.

— Дете — отговори Мемфис. — Просто дете.

— Било е дете — поправи го Сам и се отдръпна. — Сега е… някакъв демон.

— Всички деца са демони — произнесе се почти останалата без дъх Ийви. — Точно затова винаги съм отказвала да работя като бавачка.

— Млъкни, Злийви — шепнешком я скастри изплашената Тета.

Вечерта беше оживяла от писъци, вой и гърлени ревове, демоничен хор, който се приближаваше. Момиченцето пред тях отвори уста. Черна като нощ кръв потече из дълбоките процепи от двете страни на устата й; приличаше на гладно животно, надушило своята жертва.

— О, това е неописуемо — потресена от ужас изшептя Ийви.

Призрачното момиченце се втурна напред, устата му изтрака и се затвори, но то не премери добре движенията си. Препъна се и падна по лице на релсите. В тази частица от секундата Мемфис дръпна Ийви и я заблъска към станцията при моста Бруклин. На релсите създанието, което някога е било момиченце, обърна глава към тях, душеше. Разкряска се и се втурна след Мемфис и Ийви. Из тунела се показаха и други светещи в мрака твари и препречиха пътя на Сам и Тета.

— Хайде. — Сам поведе Тета през релсите към тръгващ в друга посока тунел.

— Но Мемфис…

— Не можем да минем оттам. Тета! — настоя Сам. — Или ще тръгнем насам, или сме мъртви.

Тета неохотно ги изпроводи с поглед и хукна до Сам из тунелите, отдалечавайки се от Мемфис и Ийви.

 

 

Мемфис и Ийви се качиха на перона на станцията при Бруклинския мост, минаха през новите метални прегради за монети, покрай дървения механизъм за късане на билети, вече реликва, и се насочиха направо към празната будка за билети. Мемфис тръшна вратата и я заключи. Светещият призрак не се виждаше. Само след миг обаче малките ръце се показаха на ръба на перона, момиченцето се издърпа и изпълзя пъргаво като буболечка.

— У дома имах приятелка, Доти, която имаше свръхгъвкави стави, мислех си, че е върхът. А всъщност е ужасяващо — прошепна Ийви.

— Шшшт — предупреди я Мемфис.

Призракът-дете подуши два пъти, после се хвърли към желязната врата на будката за билети. Ийви и Мемфис извикаха и се стовариха върху стената в тясното пространство. Ръцете на призрака се промушиха под тесния процеп за подаване на рестото. И се заогъваха от вътрешната страна като змия.

— Мразя. Призраци — изпищя Ийви. Отвори вратата и издърпа Мемфис след себе си, хукнаха по стъпалата към улицата. Първото стълбище завършваше с коридор, който се разделяше наляво и надясно.

— Накъде? Накъде? — изкрещя Ийви.

Нямаше значение. И от двете посоки идваха призраци. Момиченцето вече се изкачваше отдолу.

— Стой зад мен. — Мемфис придърпа зад себе си Ийви.

— Иска ми се да ти кажа да не се правиш на благородник, но съм ужасена.

— И аз.

Ийви обаче заобиколи и застана до Мемфис, уловила ръката му.

— Наистина исках да съм уважавана личност — рече тя, възвърнала гласа си.

Призраците приближаваха. Момиченцето вече почти беше изкачило стъпалата. Намираше се само на стъпка от Ийви, която подуши идващата от призрака миризма на гнило и видя тъмните прорези по светещата й кожа. Искаше й се да затвори очи, но беше ужасена. Мемфис стискаше ръката й.

Създанието, което някога е било момиченце, се доближи до Мемфис и пое дълбоко въздух. Присви се и се отдалечи, съскайки. Нададе вледеняващ кръвта вой. Другите му отговориха. Мемфис и Ийви не помръдваха. Момиченцето заслиза надолу по стълбите, обратно към мрака, душейки за нова жертва.

— Защо го направи? — попита Ийви.

— Не знам — също шепнешком отвърна Мемфис. Огледа коридора вляво и вдясно. — Не се движат. Да тичаме, докато можем — рече той и на Ийви не й трябваше втора покана. Безмълвно се заизкачваха стъпало по стъпало с изострени сетива. Накрая излязоха на мокрите улици и в изливащия се над главите им дъжд нададоха крясъците, които бяха таили. Скритите под чадърите си минувачи ги изгледаха, сякаш са луди. Някаква жена прикри уста с облечена в ръкавица ръка.

— Боже мили — възкликна тя и чак тогава Ийви осъзна, че държи, притиснат под лакътя си черепа на Уей Мей.

— Играем „Хамлет“ — обясни Ийви и пъхна черепа под палтото си. — Всяка вечер от осем и сутрешно представление в неделя.

— Виждаш ли Тета? — попита Мемфис, фенерчето му описваше около тях кръгове.

— Може би са излезли първи и вече са напът към гробището — отговори Ийви.

— Без Тета не тръгвам.

— Няма да вляза втори път там долу — отсече Ийви. — Разбрахме се да идем в църквата „Света Троица“. Знаят, че там трябва да се срещнем. Колкото по-бързо заровим тези кости, толкова по-бързо ще се отървем от опасността.

Дъждът се стичаше по тревожното лице на Мемфис.

— Сигурна ли си?

— Вече в нищо не съм сигурна, Мемфис.

Мемфис погледна още веднъж притеснено към метрото. Стискаше здраво костите към гърдите си.

— Остават шест пресечки до църквата. Да побързаме.

— Време е за второто действие, Йорик. — Ийви улови здраво черепа и тръгна след Мемфис в дъжда.

 

 

Сам и Тета тичаха на север, навлязоха в тунел, който беше в строеж и без изход, задръстен от отломки, стоманени и дървени парчета, тръби, гигантски машини и оборудване за копаене. През една тръба в него се изливаха отпадните води и водата от бурята. Вече стигаха до коленете им.

— Сам, спри! — Преви се Тета. — Къде са Мемфис и Ийви?

— Не знам. — Сам изохка сподавено, притискаше ръка отстрани, където го болеше. — Но трябва да се измъкнем оттук.

— Как? Тук няма изход, а онези създания са зад нас! — възкликна Тета. Очите й търсеха оръжие в клаустрофобичното пространство. Избра къс от тръба и я размаха като бухалка.

Сам тръгна през мръсната вода нататък. От бетонната стена стърчаха няколко пръстена, погледна нагоре.

— Мисля, че това е стълба от шахтата и води към улицата!

Тета тръгна към стената. Изведнъж спря.

— Тета, побързай!

Тя поклати глава. Улови здраво тръбата.

— Нещо се движи. Под водата.

Сам застина. Обходи със светлината от фенерчето тъмната вода.

— Нищо няма. Всичко е наред. Не спирай да се движиш.

Тета направи крачка и отново спря. Повърхността на водата забълбука; отдолу се появи сияние, надигнаха се вълни. И пред нея изскочи призрак, препречи всяка надежда да стигне до Сам и стълбата. Беше истински великан, много над метър и осемдесет, широкоплещест, с телосложението на зидар или ковач. Очите му бяха млечнобели, сякаш от дълго време не бе виждал светлина, зъбите му — остри като игли, ами устата… устата му се отваряше с неестествена подвижност и по тебеширенобялата челюст се стичаше тъмна, лепкава слюнка. И този шум — сякаш всички демони на ада пееха.

Гърлото на Тета се сви, тя задиша на кратки, повърхностни тласъци. Страхът я улови още по-здраво и пробуди спомен — дълги вечери, ослушва се за стъпките на Рой, взира се в кръглата дръжка, тялото й е замръзнало в очакване на ударите.

— Тета — извика Сам. — Дръж се!

Но Тета не чуваше Сам. Имаше опасност да се отдели от себе си, съзнанието й да напусне тялото й, да се отдалечи от страха и болката, както правеше с Рой, сякаш някакво дете с пръст я приканва и посочва скрит килер. Смътно осъзна, че Сам се втурна напред и заби ножа в широкия гръб на призрака, но и че действието се оказа безсмислено. Затрепери, когато Сам изправи ръка и изкрещя:

— Не ме виждаш! — Но съкрушеното създание се насочи невъзмутимо към Тета.

— Сънувайсънувайгладнисънувай… — проговори то с гъргорещ, сатанински глас.

Лампата от миньорската каска просветна в очите на Тета, сякаш светлинни бутони, които хипнотизираха.

Гласът на Рой отекна в главата й:

„Къде е вечерята ми, Бети Сю? Флиртуваше ли с онова момче, Бети Сю? Видях те. Е, не ме лъжи. Знаеш какво мисля за лъжите.“

Призракът се вкопчи в ръката й. Миришеше на гранясало месо и вкиснало мляко. Тета обърна глава и затвори очи. Мислеше за Рой, който тръгва към нея, стиснал юмруци, за подигравките и колана му.

— Сънувайгладнисънувайгладни… — изръмжа създанието. Не мислеше. Не чувстваше.

Отвратителният му дъх беше върху врата й, изпълваше ноздрите й.

Рой. Рой, който мирише на бира. Пиян от гняв, разочарование и ожесточение.

Потрепването в тялото на Тета се превърна в треперене. Ръцете я засърбяха. По лицето й се застичаха сълзи, но не можеше да издаде и звук.

Не ми циври или ще ти дам повод за рев.

Зомбито вонеше, хищната му уста беше близо.

На леглото. Той отгоре й. Устата й в кръв. Кръв в носа й. Още малко и ще се задави.

Тета извика и вдигна ръка, като бариера между себе си и създанието, което искаше само да я зарази със споделения сън, да остане живо на всяка цена, да я увреди така, както то беше увредено. През тънкия памук на ръкавицата си тя усети кожата му нежна и мазна, като на гниещ плод. Повдигна й се, повърна малко. Сърбежът под кожата й набра сила като пламък, възпламеняващ газта на газова печка. Тета пламна. Ручейчета пот се застичаха по тялото й. Горещината хукна по нервите й и стигна до ръката. Създанието изпищя, когато Тета го изгори. Завъртя се и се замята, сякаш изгарянето е стигнало до кост.

— Тета? — рязко попита Сам и я подкани по-внимателно. — Тета, да вървим.

Тя отвори очи и видя Сам. Тъканта на ръкавицата й беше прогоряла, на места имаше следи от плът. Стискаше парче от ризата на създанието. Сам го погледна нехайно и го пусна, остави мътната вода да го отнесе. Огледа ръцете й. Покрити бяха с червени петна и мехури.

— Трябва да се погрижим за тези рани — рече той. — Боли ли те?

— Още не.

— Трябва да стигнем до улицата, Тета.

Водата. Стигаше до гърдите на Тета. Тя кимна, трепереше. Предишната топлина я нямаше, вече й се струваше, че никога няма да се стопли.

— Сам? Моля те. Не… не казвай на Мемфис.

Сам погледна към каската на копача, която се носеше по течението на водата от канавките. Отново погледна към Тета.

— Нищо не съм видял.

По пътя, по който бяха дошли, просветваха светлинки, сякаш дузина гангстери стреляха от движеща се кола през нощта. Крясъците отекваха от стените. Към тях идваха други създания.

— Време е да вървим — каза Сам.

Тета тръгна през мръсната вода и се изкачи по стълбата, примигваше от болката в изгорените длани. Скоро след това двамата със Сам се измъкнаха през отвора на шахтата, излязоха сред осветените от неонови лампи локви на Бродуей и хукнаха към гробището.

 

 

Лин се озова на безлюдните улици на Чайнатаун. Знамената, окачени по случай Нова година, и зигзаговидните противопожарни стълби бяха обгърнати от мъгла. Прозорците тъмнееха, а магазинчетата бяха затворени. Огромни жълти табели обявяваха на всеки вход карантината. Прозорците на „Чайната“ не светеха. Останалата част на града се издигаше като далечен силует, потънал в сянка и недостижим.

Къде бяха всички? Лин не знаеше дали мислено се е запитала, или е изрекла въпроса на висок глас. Умът й беше обвит от мъгла като улиците. Но тялото й бе напрегнато, тревожно, готово за неизбежна битка.

Сирена на кораб просвири за довиждане и през един просвет в мъглата Лин видя пристанището и огромния кораб, който отплаваше. Родителите й и чичо Еди бяха на кърмата, притиснати между съседите на Лин, всички махаха за сбогом. Съкрушена от мъка, майка й размахваше кърпичката си. Устата на баща й се движеше, но Лин не го чуваше какво казва, защото мъглата поглъщаше думите.

— Баба! Мамо! — проплака тя и плачът й отекна из пустите улици.

Внезапно проблесна гонг и светлината се отрази в стъклата на прозорците. В боен ритъм забиха барабани дзангу. Мощният им тътен отекна в унисон с гневния ритъм на сърцето на Лин. Под тътена се надигна пронизително жужене, подобно на издаваното от насекомите, от което кожата на Лин настръхна.

На прозорците се появиха светещи лица и се отдръпнаха. Лин се завъртя. Джордж Хуанг чакаше накрая на улицата. Все едно беше направен от вар. Устните му бяха безцветни като неузряла царевица, увита около уста, подобна на рана. Дълбоки прорези зейнаха по лицето, врата, ръцете, кожата му се цепеше, сякаш гниеше отвътре. Устата му се отвори във вик. За миг Лин изгуби способност да разсъждава. Можеше само да се взира в бледата фигура на Джордж Хуанг, това създание между живота и смъртта, протягаше пръсти към нея, които се свиваха и разпускаха като на кукла, приклекна и запълзя нагоре по стената на сградата като пъргав бръмбар.

Тичай, немощно я подтикна някакъв глас в нея. Тичай. Как да тича? Защо тялото й беше забравило това просто движение? Тичай. Тя погледна надолу по улицата, която се беше превърнала в река от катран. От лепкавата каша се подадоха хлъзгави ръце. Уловиха я за глезените. Шините се появиха върху краката й и Лин възкликна, каишките се стягаха ли, стягаха. Извика и изведнъж сънят се промени, тя лежеше на болничното легло с извит от болката гръб, а спазмите се разпростираха, мускулите й умираха.

Покрай двете срещуположни страни на стаята, докъдето погледът на Лин стигаше, се редяха в две строги редици легла. На всяко легло лежеше някой, който сънуваше. Сънуващите се надигнаха, седнаха, извърнаха своите разлагащи се лица към нея и подхванаха в хор: „Сънувай с нас, сънувай с нас, сънувай завинаги, сънувай с нас, сънувай, сънувай завинаги.“

Чичо Еди беше до нея, четеше болничния лист с мрачно изражение.

— Не биваше изобщо да го правят — заяви той и постави листа на леглото. Думите заплуваха: Обект № 28. Ню Йорк, щата Ню Йорк.

Нов спазъм скова Лин и тя извика от ужасната болка. Медицинска сестра дръпна завесата. Надвеси лице над лицето на Лин.

— Искаш ли болката да спре?

— Д-да — заумолява я Лин.

— Тогава сънувай с нас.

Завесите се разделиха и се появи Джордж, Лин се опита да предупреди сестрата, да й каже: погледни, погледни, омоляте — погледни зад себе си, но думите отекнаха само в главата й.

Лампите на болницата запримигваха. На просветванията очите на Джордж заблестяваха ярко като на демон.

— Джордж. Съжалявам. Моля те — прошепна Лин.

Той се вгледа в нея само за секунда, сякаш я позна. После разтвори широко уста, мускулите на врата му се изопнаха, като че нещо се мъчеше да се яви на бял свят от гърлото му. Набръчканите му като погребален покров пръсти посегнаха към нея, стрелнаха се най-напред към болничния й лист.

Не поглеждай, каза си Лин. Не поглеждай и няма да е истина. Жуженето от насекоми беше толкова силно, та Лин помисли, че ще изгуби разума си. После всичко утихна. Тя отвори отново очи, Джордж си беше тръгнал.

Върху болничния й лист пишеше: Не обещавай. Перла.

Някой извика името й. Все едно я викаха от другата стая, от съседен сън.

— Лин! Лин Чан, къде си?

— Хенри! — извика в отговор и Лин.

Хенри дръпна настрана завесата. Улови се за нея, сякаш не можеше да стои прав без тая опора.

— Хенри? Наистина ли си тук?

Той скалъпи половин усмивка.

— Май да — немощно отвърна.

— Как ме откри?

— Моите предположения казват, че всъщност ти си дошла за мен. — Той пое няколко малки глътки въздух. — Според мен в този момент спиш някъде, уловила в ръце моята шапка.

— Да — спомни си Лин. — Да.

Хенри пристъпи нестабилно към леглото. По врата му имаше червени петна.

— Лин. Време е за друг сън.

— Не мога. Не мога. Болката.

— Ти не чувстваш никаква болка, скъпа. Това е само лош сън. Можеш да се събудиш в леглото си винаги когато пожелаеш.

— Не. Трябва да се върнем. Обратно в тунела. Уей Мей. Трябва да сложим край.

— Добре. — Хенри я улови за ръка. — Защо не сънуваш тунела, Лин? Знаеш кой сън имам предвид. Ние и двамата да сме там. Ние и двамата да сме там.

Думите му се завъртяха из главата на Лин. Тя се отпусна и сънят с болницата изчезна. Върна се в тунела. Тухлите светеха ярко от сънищата, впримчени в служба на голямата машина на забравата. Хенри лежеше на земята, слаб и блед.

— Хенри? — прошепна момичето.

Камбанки. Мелодичните ноти на малка музикална кутийка. Шумоленето от изцапани с кръв поли. Тя идваше.

— Направи го — рече Хенри.

Тялото на Лин все още я болеше. Нямаше много сила. Ако искаше да победи Уей Мей, трябваше да надделее болката и промяната на съня, както се беше научила Уей Мей.

Дишай дълбоко.

Съсредоточи се.

Едно по едно.

Уей Мей светеше в мрака.

— Какво правиш, войниче?

Лин не отговори. Насочи всяка частица от енергията си, за да овладее краката си. Но не се получи.

— Да не си въобразяваш, че ти си била тази, която е променяла съня, когато успяваше да го направиш? Не си. Това беше моята сила, не твоята.

— Не. Аз го правех. Усещах го.

— Само те оставих да си мислиш, че е твое дело. За да бъдеш щастлива. Да се връщаш при мен.

Смелостта, която Лин беше донесла в света на сънищата се подкопа. Подобно чувство бе изпитала в деня, когато научи, че повече никога няма да тича, никога няма да ходи без грозните шини. И пак изборът беше направен без нейно знание. Почувства несправедливостта на случилото се като удар.

— Можеш да избереш да бъдеш щастлива. — Уей Мей посочи с ръка към входа на тунела и повърхността оживя с нови чудеса: Лин в рокля на мъниста танцува чарлстон със силни, здрави крака. Лин стои пред хипнотизирана тълпа на изложението „Бъдещето на Америка“ на Джейк Марлоу, а той демонстрира постиженията й в науката за атома. Лин се ръкува със самия Джейк Марлоу пред погледите на безкрайно гордите си родители — всичко беше толкова близо, струваше й се, че стига да протегне ръка, ще улови сънищата в юмрук.

— Или ще избереш да бъдеш нещастна. — Повърхността се замъгли. Картината изчезна. На нейно място се появи друга: Лин се тътри по неравните улици на Ню Йорк, а хората я зяпат. Лин седи сама в задната част на бащиния си ресторант зад паравана от тиково дърво.

— Обърни гръб на света, сестрице — внимателно я подкани Уей Мей. — Остани и сънувай с мен. Ако вземем него — тя посочи към Хенри, — ще имаме страшно много сила. Достатъчна за много, много сънища. Скоро другият свят ще се отвори за нас. Кралят на гарваните идва. Той ще…

Силен шум отекна в тунела, Хенри бе разбил с камък една от тухлите-екрани. Цялото му тяло трепереше, но той събра сили и с вик отново удари с камъка по стената, екранът се пропука. Енергията, която беше затворена в него, засвистя навън като светла струя, завъртя се, после се разпръсна в мрака. Уей Мей потрепери. Хенри понечи да разбие с камъка още един екран, но едва успя да вдигне ръката си.

— Безчестен човек! — Уей Мей улови главата му между дланите си. — Ще те накарам да страдаш, както страдах аз.

— Уей Мей, спри! Спри и… и аз ще сънувам с теб — обеща Лин.

Уей Мей пусна Хенри и той отново падна на земята. Беше ранен и се чувстваше зле, но я перна леко по глезена. Тя с лекота се отдръпна.

— Ще сънуваш ли с мен? — Уей Мей прокара леко пръсти по ръката на Лин и в жеста й имаше едновременно ужас и желание, монета, хвърлена на масата за преговори, миг, преди да падне и да отсъди. — Обещаваш ли?

„Не обещавай. Перла.“

Лин бръкна в джоба си. Нищо.

Перла, помисли си тя. Перла. Искра опари пръстите й. Тръгна нагоре по ръката й. Усещаше как перлата приема форма, кръгла, твърда и истинска.

— Лин… — Хенри я спираше. — Недей.

Лин поднесе ръце към устата си като за молитва. С пръст привика Уей Мей да се приближи. Уей Мей се приведе; лицето й се надвеси над Лин.

— Аз. Обещание — Лин поднесе устни до нейните. — Не давам!

Лин бързо притисна устни към устните на Уей Мей. Пъхна перлата, която беше скрила под езика си, в устата на момичето. Очите на Уей Мей се разшириха от изненада. Пръстите й се разпериха и обхванаха гърлото й.

— Извади… я… — простена тя.

Лин поклати глава. Хенри припълзя до нея. Тунелът се залюля, започна да изчезва. Светът на сънищата се заразнищва. Игличките на боровете покафеняха и окапаха. Дърветата в гората отъняха до клечки. Цветята от поляната се скриха в тревата, която се стопи и изчезна. За миг се озоваха над повърхността на земята, по улиците на Файв Пойнтс. В небето избухнаха фойерверки, кратки изпуквания на надежда над извитите покриви.

— Не. — Уей Мей програчи, треперейки. Едва дишаше. Две сълзи се стекоха по бузите й. — Това… ще умре с мен. Стига толкова. Да останеш без сънища означава да умреш два пъти.

Отново се върнаха в старата гара. Светлината пропукваше по стените и по протежение на тавана, като късо съединение на електрически жици. После гарата започна да се свива в себе си, сън, който се разпада от края към началото, бълнуване, което на сутринта трябва да бъде забравено като банален кошмар.

— Моля те… — умолително рече Уей Мей.

За миг смелостта на Лин се поколеба. Тя погледна към Хенри.

— Не можем ли да я спасим?

— Ние я спасяваме — напомни й той.

Уей Мей засвети, звезда, която става по-ярка, преди да умре. Ярки лъчи грейнаха от тялото й, жестоко раждане, неизбежно рухване, след това се разнесе експлозия от бяла светлина и се разпръсна над пейзажа на сънищата. Хенри и Лин закриха очи, за да ги защитят от силата й.

 

 

В гробището на църквата „Света Троица“ Мемфис и Ийви копаеха плитък гроб в калната земя. Ийви избърса с мръсна ръка мокрото си чело.

— Къде са? — извика тя в дъжда.

— Сигурен съм, че всеки миг ще се появят — отговори Мемфис, но прозвуча притеснено. — Най-добре е да продължим да копаем.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това — изстена Ийви.

— Мемфис! — Тета изтича иззад ъгъла на най-старата църква в Ню Йорк, до нея беше и Сам.

Мемфис се втурна да я прегърне.

— Умрях от страх за теб.

— Натъкнахме се на малък проблем с един тип, който не приемаше отказа за отговор — обясни Сам.

— Изпречило ви се е някое от създанията ли? — не разбра Мемфис.

Тета кимна.

— И как се измъкнахте? — Мемфис улови ръцете на Тета и тя извика. Той видя падащата кожа. — Тета! Откъде са тези изгаряния?

— А-аз…

— Тръба с гореща вода — отговори Сам и стрелна с очи Тета. — Хайде да заровим тези кости в изкопаната дупка и да ги погребем подобаващо.

Сам, Ийви и Мемфис копаха усърдно, докато дупката не стигна приемлива дълбочина.

— Според мен стига, нали, Мемфис? — попита Сам.

— Аз казвам, че е достатъчно дълбока — отсече Ийви.

— Спираме тогава. — Задъханият Сам се залюля на пети.

Мемфис и Тета пуснаха черепа на Уей Мей и останалите кости в плиткия гроб, после Мемфис ги зарови с ръце, премръзнали от дъжда и студа.

— Не знам нищо за китайските ритуали. Но, изглежда, трябва да кажем някаква молитва — рече той.

— Каква молитва казваш, за да се отървеш от призрак? — попита Тета.

— Това не знам. Но мисля, че каквато и да е молитва е по-добре от никаква.

Всички сведоха глави, с изключение на Сам.

— Сам? — побутна го Ийви с лакът.

— Повярвайте ми, ако Бог съществува, ще разбере, че се преструвам.

Мемфис коленичи в калта. Постави една ръка върху гроба.

— Почивай в мир, неспокоен дух — прошепна той. Усети съвсем лек тласък, частица от връзка, който след миг изчезна.

— Това ли е? Успяхме ли? — попита Тета.

Сам сви рамене.

— Не гледай към мен. Не съм специалист по призраците. Нещо опитва ли се да ни убие?

Сгушиха се в дъжда под сянката на високата островърха камбанария на готическата църква „Света Троица“, заослушваха се за гладни призраци, но не чуха нищо, освен дъждовните капки и внушаващите спокойствие градски клаксони, гневни викове и постоянния шум на града.

— Май се справихме — едновременно с облекчение и почуда каза Мемфис.

— Да се връщаме в музея. — Зъбите на Тета тракаха. — Искам да разбера как е Хенри.

— Нека първо видя ръцете ти — рече Мемфис.

— Поете…

— Тета.

Тета неохотно подаде разранените си ръце. Мемфис ги улови в своите.

Тя примигна.

— Съжалявам. Имаш ли ми доверие?

— Да — прошепна тя.

— Ще се оправят. Обещавам.

Мемфис затвори очи. Улови нежна искра и сякаш сладко се залюля в изцелителен транс. Чу барабаните и радостния звук от пеенето на духовете на предците, отгоре беше вечното синьо, синьо небе. Топлина обгърна тялото му. Чу гласа на Тета:

— Мемфис?

Тета стоеше пред него, ухилена като човек, който за пръв път е познал щастието.

— Усещам те — каза тя, без всъщност да го изрича гласно. — И не се страхувам.

Главата й се наклони назад и очите й се затвориха. Тръпка пробяга по тялото на Мемфис; обзе го усещането, че е изтъкан от светлина. Пеенето беше навсякъде и за миг двамата се съединиха, едно тяло, една душа, сякаш скочиха върху метла^[1] и се приземиха на по-хубаво, окъпано в слънчева светлина място.

Очите на Мемфис трепнаха и се отвориха. Очите на Тета станаха огромни и тя се разплака.

— Болка ли ти причиних?

Тета се разсмя през сълзи.

— Ти не можеш да ми причиниш болка.

Ръцете й лежаха в дланите на Мемфис, последното изгаряне се беше стопило и изчезнало без следа.

 

 

В наводнените от дъжда тунели призраците изчезнаха с дълга въздишка. Мотрисите прогониха и последните следи от присъствието им, докато тракаха из подземията и превозваха сънливи пасажери, нетърпеливи да си легнат, готови да заспят. Тази вечер сънищата щяха да се безопасни.

В света на сънищата бяха останали само последните останки от изпълненото допреди малко с искряща светлина леговище на кошмарите. Леговището изчезваше пред очите на Хенри и Лин, спомените от него потъваха в незнайно хранилище, предназначено да приеме в себе си подобни страстни желания.

— Луис? — попита Лин след миг. Светлините гаснеха една по една.

Хенри поклати глава.

— Съжалявам, Хенри.

Той вдигна поглед към тавана, където мотивът от рибена кост губеше блясъка на изкусната си направа.

— Мисля, че е време да се събудим, нали?

— Да. Готова съм.

— Знаеш ли какво да правиш?

— Не се тревожи — увери го Лин.

— Не се тревожа. Лин, скъпа, нощта беше дълга. Добре се справи. Сега вече можеш да се събудиш, когато решиш. Събуди се, Лин Чан.

Лицето на Лин се отпусна. Клепачите й трепнаха. И миг по-късно тя изчезна от света на сънищата, след себе си остави едва доловимо усещане за присъствието си в него, просто още едно разместване на атомите. Точно преди да се събуди, й се стори, че зърна Джордж, обкръжен от златисто сияние, усмихваше й се от завоя на Дойърс Стрийт в деня на Нова година, над него гърмяха разноцветни фойерверки, в ръката си държеше лунно кексче и сякаш разполагаше с цяла вечност да му се наслади.

Хенри седна за последен път на все още съществуващото пиано „Чикъринг“, чакайки Лин да го събуди в истинския свят. Докосна с пръсти клавишите и засвири. Все още свиреше, когато будилникът звънна, последните останки от сънуваната гара се размиха в переста белота и завинаги изчезнаха.

Първото, което Хенри видя в музея, беше омазаното с кал, тревожно лице на Тета.

— Хенри? — викаше го тя умолително. Беше вир-вода и миришеше на кофа за боклук, но бе до него.

— Тета — дрезгаво каза той.

— Хенри! — Тета го прегърна. На него му се повдигна.

— Какво има? Болен ли си?

— Не — закашля се Хенри. — Вониш отвратително.

Тета се смееше и плачеше едновременно.

— Кое е най-доброто ми момиче? — попита Хенри.

— Всичко е страхотно — здраво го притисна към себе си Тета.

Мемфис отстъпи, остави ги. В крайна сметка нали и той имаше брат?

— Лин — протегна ръка към нея Хенри. Тета придърпа Лин в кръга, въпреки че на нея май не й хареса.

— Не съм по прегръдките — призна тя, притисната между двама им.

— Сам! — обади се Сам и прегърна себе си. — Добре си ни дошъл. Няма за какво да ми благодарите.

Ийви не беше добре. Очите й бяха изцъклени и се олюляваше.

— Злийви? — притесни се за нея Тета.

— Да не би някое от онези създания да я е наранило? — попита Лин.

— Ийви — рече Сам. — Ей. Добре ли си?

Тя се обърна и повърна.

 

 

Наближаваше утрото. Мръсни и гладни, Тета, Мемфис и Сам се скупчиха около дългата маса и лакомо занагъваха овлажнелите сандвичи с кресон. Тета предложи на Хенри половината от своя. Джерико подаде на Лин чаша бульон.

— Не е хубав, но е топъл — каза той и тя му благодари с кимване.

— Може ли да ползвам телефона, моля?

Джерико й донесе телефона и миг по-късно я чу как приглушено говори с някого на китайски.

В другия край на помещението Мейбъл разрови гаснещия огън и накара пламъците да се разгорят, за да прогони студа. Ийви лежеше просната на едно кресло, държеше чаша кафе. Изглеждаше съсипана. Останките от отложената изложба, посветена на Ясновидците, все още бяха там.

Тета извади цигара.

— В музея не се пуши — каза Джерико.

Тя го стрелна ядно с очи и запали клечката.

— Вече се пуши. Би ли ми подала онзи пепелник, Мейбси?

— Мислех, че съм единствената, която те нарича Мейбси — обади се Ийви.

Тета сви рамене и продължи да пуши. Мейбъл скръсти ръце на гърдите си и отвърна поглед.

Лин затвори телефона и пи от бульона си.

— Всичко наред ли е с твоите родители? — попита Сам.

— Имало протест. Хората обсадили кабинета на кмета и той наредил да върнат всички в Чайнатаун. Но не бих казала, че всичко е наред. Това е само една битка.

— Амин — рече Мемфис, погледите им с Лин се срещнаха и помежду им се установи неизречена съпричастност.

— И така, присъстват всички, затова обявявам заседанието за открито. — Джерико вървеше напред-назад из стаята, както правеше често Уил. — Вече трябва да е съвсем ясно, че в тази страна нещо се случва. Първо беше Джон Хобс. След това тази работа с Уей Мей и призраците в тунелите. Сред нас бродят духове и демони. С всеки изминал ден съобщенията за тях се увеличават. И изглежда, ние сме единствените, които могат да сторят нещо по въпроса.

— Имаш предвид да работим заедно — рече студено Мейбъл, без да изпуска от поглед Ийви и Джерико.

Сам изви вежда.

— Да не би да се опитваш да ни организираш в профсъюз, Мейбъл?

— Не. Дори създаването на „Уоблис“^[2] е било по-лесно — отговори му тя.

Очите на Ийви все още бяха затворени.

— Мразя призраците.

— Някакви всякакви сили, за които хич нищичко не знаем — рече Сам. — Това е като да имаш ключовете от съвсем нов спортен автомобил с гюрук и да не знаеш да го караш.

За миг се чуваше само равномерният шум от дъждовните капки и прашенето на огъня. Ийви седна с въздишка и отвори зачервените си очи.

— Сам, мисля, че трябва да им кажем какво открихме.

— Нищо подобно — отсече Сам.

— Или ще го направиш ти, или аз.

— Два пъти ми играеш този номер. Напомни ми никога повече да ни ти споделям тайна.

— Тайната вече не е твоя.

— Върхът — измърмори Сам. Постави перфорирана карта на масата. Малко беше пострадала от среднощните събития, но все още цяла-целеничка.

— Какво е това? — Мемфис вдигна картата.

— Двамата с Ийви го открихме в един офис в приземието на пощата. Принадлежало е на Отдела по паранормалното на Съединените щати.

— На кое? — не разбра Лин.

— Създаден от президента Теди Рузвелт, таен правителствен отдел, който да изследва свръхестествените феномени и да събира Ясновидци в помощ на националната сигурност — обясни Джерико.

— Теди Рузвелт? Чак на такова ниво? — Тета се впечатли.

— Ей. Ти откъде знаеш това, Фреди? — попита Сам.

— Всичко е написано в писмата на Уил до Корнелиус Ратбоун. Ясновидците са сред нас още от основаването на страната — продължи Джерико и посочи към излишната вече изложба. — Можеше и ти да го знаеш, ако се навърташе из музея. Сам, Ийви, Мемфис, Лин, Хенри, всеки един от вас притежава някаква дарба.

Мейбъл постави ръка на рамото на Тета.

— Някои от нас май са само ужасно обикновени. Или това ни прави изключителни? — С въпроса си Мейбъл леко жегна Джерико.

Сам и Тета се спогледаха, но Ийви ги хвана.

— А вие какво се споглеждате? — не остави тя нещата така.

— Нищо. Само си раздвижвам очите — бързо отговори Сам. — И какво сега? Кръчмарски кръг ли ще създаваме? Или призрачен кръжок по пачуърк? Всички ли искат да имат радиопредаване?

— Трябва да разберем каква е причината всички ние да имаме някакви сили — рече Лин. — Откъде идват? Защо сега? Защо ние?

— Преди можех да уловя само няколко секунди тайни — вметна Ийви. — Всичко беше откъслечно, като да гледаш филми през счупен прожектор. През последните шест месеца умението ми се засилва.

— Не можех да лекувам от… доста време — призна Мемфис. — Но сега си връщам силата и, така е, става по-силна.

— Същото е и с мен — рече Сам. — Когато обезвредих войника, онзи наистина беше изключил.

— Когато с Лин сме заедно, силите ни стават по-мощни — каза Хенри.

— Явно всички сме свързани — заключи Лин. — Като атоми, които, събрани заедно, образуват нова молекула.

— Но защо? — рече Тета. — За какво?

— Трябва да си има причина — подкрепи я Мемфис. — Дали Хенри и Лин победиха Уей Мей в света на сънищата и го прочистиха от призраците? Ийви ли гадаеше на онези кости, ние ли погребахме останките на Уей Мей в гробището на църквата „Света Троица“, за да намери тя покой и за да се сложи край на обсебването? Не знаем.

— Къде я заровихте? — намръщи се Лин.

— В гробището на… „Света Троица“? — неуверено рече Сам.

Лин тръшна ръце.

— Как така погребвате някого в града! Това е лош късмет.

— Съжалявам — каза Сам. — Не стигнах до тази част на инструкциите.

— Със сигурност знаем само, че на нас се полага да спрем това веднъж завинаги — продължи Мемфис.

— Така ли? — тихо попита Ийви.

— Така ли какво? — не разбра Мемфис.

— Завинаги ли ги спираме?

След тези думи на Ийви разговорът се превърна в какофония от викове и заяждания. Джерико се опита да възстанови реда. Удари здраво с чукчето, масата се пукна. Мощен импулс на статично електричество разбуди метафизикометъра и накара всички да млъкнат. Иглата заподскача бясно.

— Що за чудо е това? — попита Сам. — И защо прави така?

— Не знам — прошепна Мейбъл.

Входната врата на музея се отвори с трясък и се затвори, тръшването отекна из цялото някогашно имение.

— Тихо! — прошепна Джерико. Всички се струпаха около масата. Джерико вдигна ръжена от огнището, както Бейб Рут вдигаше бухалката, готов да замахне. В коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори.

В рамката на вратата спря Уил, погледът му обходи всички един по един.

— Оркестър ли ще правите?

— Уил, аз… — Иззад него се показа сестра Уолкър. — О! Не знаех, че имаш компания.

— И аз не знаех — рече Уил.

Мемфис присви очи.

— Сестра Уолкър?

— Здравей, Мемфис. Радвам се да те видя тук. Отдавна искам да говоря с теб.

Уил кимна стегнато към Ийви за поздрав.

— Вуйчо Уил — хладно отвърна на поздрава му тя.

— Добре, Уил. Изглежда, най-после всички са тук — заяви сестра Уолкър.

Свали си шапката и затвори вратата.