Либа Брей
Леговище за сънища (67)

Упойващата безполезност на надеждата

Хенри и Лин лежаха съвършено неподвижно на дългия диван и сънуваха, а Мейбъл и Джерико ги наблюдаваха тихо. Мейбъл си взе един от овлажнелите сандвичи с кресон от купа, който оклюмваше върху хубавия поднос. Вече беше върнала от вратата неколцина гневни посетители на откриването. Съдбата на музея бе предрешена след провала на изложбата, но в момента той не им се струваше важен.

— Според теб какво сънуват? — Тя отхапа от сандвича.

— Не знам.

— Надявам се, че са добре там долу.

— Не бива да съм тук. Трябваше да съм с тях — възнегодува Джерико и някакъв бент се пропука в Мейбъл.

— За да бдиш над Ийви ли? — попита тя, вдигнала очи към него.

Джерико отново обърна поглед към спящите си приятели.

— Не казах това.

— Не е и необходимо. След Ноулс Енд ли се случи, или преди това?

Джерико пак не отговори, но мускулите на челюстта му се изопнаха.

— Май няма значение. — Мейбъл остави настрана остатъка от сандвича си. Черни точки затанцуваха пред очите й, едва сдържаше сълзите си. — Щом предпочиташ нея, защо ме целуна?

— Не е толкова просто.

Мълнии просветнаха в прозорците. Върху юмруците на Мейбъл падна ярка светлина. Всяка луничка по кожата й стана видима. Ийви беше избрал. Нямаше значение, че Ийви можеше да разбие сърцето му, че никога нямаше да го обича така, както Мейбъл го обичаше, нито че Мейбъл доброволно беше отделила от времето си, за да помогне за изложбата. Нямаше значение, че Ийви можеше да има всяко момче, което поиска, а и ги искаше. Той беше избрал нея. Мейбъл спря да диша, когато го осъзна. Всеки ден Мейбъл Роуз полагаше усилия, за да направи света по-справедлив, а жестоката истина беше, че има несправедливост, която никой не може да премахне. Не можеш да накараш едно момче да те харесва, само защото ти много го харесваш. Тази вечер тя наблюдаваше Джерико и Ийви и разбра истината: Джерико беше влюбен в Ийви. Ийви дали знаеше? През цялото време ли е знаела, дори когато насърчаваше Мейбъл и я съветваше за Джерико?

Боже, каква идиотка беше.

И мразеше тази рокля. Ийви грешеше — изобщо не й подхождаше. Ийви искаше да я вижда такава. Всички искаха да я виждат такава: милата, стара Мейбъл. Предсказуемата Мейбъл, на която можеше да се разчита. Жизнерадостната Мейбъл.

Щом си идеше вкъщи, щеше да изгори тази рокля.

Джерико се отдаде на стария си навик да свива и отпуска юмруци. Преди Мейбъл го намираше за ексцентричен, но и с особен чар. Сега я подразни.

— Искаш ли кафе? — попита той.

Това беше предложение за мир, разбра Мейбъл, но нямаше да му даде такъв повод за успокоение. Поклати глава.

Джерико отиде в другия край на стаята и си наля кафе, каквото нито искаше, нито му трябваше да пие. Истината беше, че той искаше Ийви, но не беше сигурен, че може да я има. Можеше да има Мейбъл, но не беше сигурен, че я иска. Нито един от двата сценария не го удовлетворяваше. И като никога му се искаше някой да му обясни емоциите и момичетата, да му помогне да намери решение на въпроса как човек разбира, че случващото се е, както трябва да се случва.

— Целунах те, защото исках — отговори след малко Джерико.

— Опитваш се да си мил ли?

— Не. Това е истината.

— Ако искаш отново да ме целунеш, можеш да го направиш — заяви Мейбъл. — Но само ако наистина го искаш. Не съм Ийви. И никога няма да бъда.

Джерико протегна ръка и улови нейната, Мейбъл трепна. Какво означаваше жестът му? Братска привързаност ли беше, или някаква по-силна страст? Не беше целувка, това беше ясно. Край, шепнеше умът й. Все още има надежда, настояваше сърцето й. Как го беше казал Джерико: упойващата безполезност на надеждата? Добре, точно в този миг Мейбъл искаше да се опие от нея.

На дивана Лин леко пое дъх. Пръстите й се свиха, после отново се отпуснаха.

— Дали е добре? — попита инстинктивно Мейбъл.

— Така мисля. Вероятно трябва да продължим да наблюдаваме. — Джерико се отдръпна.

— Разбира се — на Мейбъл й докривя, че Джерико имаше право, докривя й от това, че всичко беше объркала.