Либа Брей
Леговище за сънища (66)

Грамофончетата

Хенри отвори очи и погледна към слънцето. Лежеше на дъното на лодката, полюшваше се по течението. Не знаеше колко дълго се е носил така; знаеше само, че Луис не е до него.

— Луис? — извика той. — Луис!

Забеляза Луис да седи горе на хълма под плачещата върба, сред поле от диви грамофончета.

— Ето те. — Хенри отиде до него и седна. — Навсякъде те търсих.

— Май ме откри. — Гласът на Луис прозвуча безизразно.

— Какво да направим…, да излезем с лодката? Да разходим Джаспър? За риба?

— Искам да ти разкажа за грамофончетата, Хенри. Спомних си ги. Защо не ги харесвам — тихо каза Луис и Хенри усети дълбоко в себе си, че сънят става друг.

— Няма значение. — Хенри не искаше да води този разговор. Искаше само да се носи по реката, двамата под само тяхното слънце. — Хайде. Рибата кълве.

Предложи му ръката си, но Луис не я улови.

— Трябва да ти кажа сега, докато все още имам смелост да го направя.

Хенри разбра, че той няма да помръдне, затова седна и зачака.

Луис изричаше думите бавно, сякаш всяка изискваше усилие.

— Помниш ли, че ти разказах как ходих една вечер до „Бон Шанс“ и питах за теб? Баща ти изпрати някакви мъже при мен. Наредиха ми да те оставя. Но не можех да го направя. Затова те ми се нахвърлиха. Не че и преди не са ме били, но тези бяха различни. — Луис събра в шепи пръст, разтри ситния пясък между пръстите си. — Един от тях ме удари силно по главата. Винаги съм си мислел, че имам твърда глава, но… — Той се усмихна на шегата си, усмивката му беше почти невидима. Вдигна поглед към безжалостната синева на небето. — Нече си спомням, спомням си… — каза отчасти с почуда, отчасти със съжаление.

Хенри долови как някаква истина се спуска като ангел на отмъщението.

— Не искам да съм тук. Да се спуснем по реката, скъпи. — Хенри отчаяно подръпна ръката на Луис, но Луис не се съгласи.

— Трябва да ти кажа, шер. И трябва да го чуеш. Главата ме заболя някак много силно. Истинска мал дьо тет^[1]. Затова лежа тук на земята, за да си почина. — Луис изскубна морав цвят от гъстата полянка с цветя и го уви около пръстите си. — Кръвоизлив в мозъка. Нищо не можеше да се направи. Мъжете се върнаха и ме откриха на земята, вкочанен и неподвижен. Погребаха ме точно тук, под грамофончетата. И това е мястото, на което съм, шер. Където съм, откакто ти напусна Ню Орлиънс, много време мина.

— Не е вярно.

— Истина е, шер.

— Тук си! Тук си до мен.

— Къде е тук, Хенри! — настоя Луис. — Спомни си, Хенри. Спомни си.

Хенри затвори очи и изключи света. Умение, което владееше с лекота, по рождение, наследено от родителите му, които никога не бяха пожелали да видят истината за каквото и да било, включително за собствения си син. Но ако някой отказва да види истината, това не означава, че тя изчезва. Хенри не искаше да си спомня, но беше твърде късно. Тя вече си пробиваше път.

— Чаках те. На „Гранд Сентръл“. Ти така и не слезе от влака. Изобщо не си получил писмата ми, нито телеграмите.

Спомни си. Фонда за пианото. Отвори очи, върховете на дърветата губеха цвят. Тъпа болка пулсираше из тялото му. Лицето му беше мокро.

— Искам да остана тук с теб.

— Не може, шер. Трябва да напишеш куп песни.

Хенри поклати глава.

— Не. Не.

— Не знам как стигнах дотук, нито защо трябваше да се видя с теб за последен път. Страшно съм благодарен за тази възможност. Но сега трябва да вървя. Ти също. Трябва да се събудиш, Хенри.

Хенри погледна Луис. Любимият му беше болезнено красив. В спомените на Хенри той винаги изглеждаше такъв: млад, пълен с възможности, обгърнат от лъчисто сияние. Нещо в тази подробност извика други спомени. Кой му беше казал, че мъртвите са заобиколени от сияние? Виждаше момиче с яркозелени очи, приковани към него, с преценяващ поглед.

Лин. Безцеремонната, откровена Лин.

Още в самото начало му бе казала, че в сънищата открива само мъртвите.

Лин. И Тета. Ийви и Сам.

С всяка нотка на пробуждане, болката се изостряше. Джаспър проскимтя и близна ръката му. Хрътката погледна към него, като че чакаше отговор на въпрос. Хенри наклони глава назад и запримигва към неясните листа на бряста, търсеше точните думи.

— Знам. Знам — предаде се той. Извика, когато болката го преряза.

— Трябва да сме силни — рече Луис. — Целуни ми, шер.

Луис постави устни върху устните на Хенри и в целувката вложи цялата си сила. Когато двамата се отделиха един от друг, Луис вече изчезваше като лунен лъч върху небето на зазоряване.

— Джаспър. Ела, момче. Време е да се прибираме. — Той подсвирна и кучето скочи към него. Залязващото слънце разпали цвета на реката до искрящо златистооранжево. — Тръгвам натам. Но ти не можеш да дойдеш. Още е рано за теб.

Луис махна от брега на реката и се превърна в създание на светлината, частица от взето назаем слънце.

— Напиши ми хубава песен, Хенри! — извика той.

Хенри махна в отговор със свито гърло.

— Приятни сънища.

Луис се изкачи по стълбите към колибата, постепенно избледня до сиво. После до Хенри долетя слабият, изпълнен с тъга плач на цигулката. Нотите се позадържаха миг-два на вятъра и изчезнаха.

Друг спомен се пробуждаше в него — чувството, че е необходим някому, все едно беше близнак, който усеща липсата на другия.

— Лин — Хенри си спомни и хукна към гората.