Либа Брей
Леговище за сънища (65)

Ужасна смърт

Тета, Мемфис, Ийви и Сам стигнаха до парка пред Кметството, лееше се проливен дъжд. Водосточните тръби бяха препълнени с листа и приличаха на кални реки, изливащи се в каналите и канавките. Оттук се виждаха полицейските светлини, които все така осветяваха Чайнатаун, но паркът беше безлюден.

— Не забравяйте, че в тези тунели изчезват хора — напомни им Мемфис. — Бъдете нащрек.

— Ако това трябва да ме окуражи, най-добре смени подхода — рече Сам.

— Имам да споделя и нещо, което ще повдигне духа ти — рече Мемфис, вдигна реверите на палтото си до врата и погледна към буреносните сиви облаци по нощното небе, — трябва да се надяваме, че тунелите няма да се наводнят.

— На работа. Искам всичко това да свършва и Хенри да е в безопасност — Тета потрепери от студения дъжд.

— Според мен е най-добре да влезем през метростанцията при Кметството — предложи Мемфис.

— Наистина ли искаш да минеш през тези тунели? — попита Тета.

Мемфис изказа съжалението си със свиване на рамене.

— Друг начин не виждам.

Забързаха надолу по стълбите на метростанцията при Кметството и минаха през металните прегради. На перона нямаше жива душа.

— Божичко. Тук е като библиотека. Здравейте! — провикна се Ийви и гласът й отекна над релсите.

— Спри се, Злийви! — сопна й се Тета. — Ако онези… създания… са тук долу, нали не искаш да ги насъскаш към нас?

Ийви сгуши глава изплашена.

— Просто ми хареса как звучи гласът ми.

Тета извъртя очи.

— Нали.

— Насам — прошепна Мемфис и останалите го последваха към края на перона, надзърнаха през парапетите към релсите отдолу.

Тета погледна колко е високо.

— Подигравате ми се.

Мемфис я улови за ръка.

— Ще ти помогна, Принцесо. Само се дръж до мен.

— Поете, ще се държа толкова близо до теб, че ще решиш, че си натрупал четирийсет килограма.

Мемфис скочи и първи се приземи долу. Улови Тета, наслади се на тежестта на тялото й в ръцете си.

— Нищо работа — усмихна й се той. — Слизай, Ийви.

Ийви се опита да скочи, но токът й се закачи. Залитна и почти събори Мемфис.

— Внимавай — рече той и я улови.

— Накъде? — попита Сам, приземи се долу и избърса ръце в панталоните си.

— Лин каза, че железопътната гара за пневматичния подземен влак на Бийч е близо до улиците Бродуей и Уорън, затова нататък. — Мемфис посочи напред към завоя на тунела, осветен само от редици помощни лампи, монтирани високо на стените. Беше тъмно, мръсно и опасно — никаква пътека, само стени и релси. Ако дойдеше влак, щяха да попаднат в безизходица. Третата релса пулсираше от електричеството, което усещаха във въздуха и в зъбите си.

— Внимавайте тук. Тази е с тока — предупреди ги Сам.

— Какъв студ е само — измрънка Ийви, думите й все още бяха леко завалени. Поизтрезняла беше от кафето и студа и в настроението й се бяха появили нотки на гняв и войнственост.

— Ще го преживееш — рече Сам. — Освен ако онези гладни призраци не ни спипат, в такъв случай няма да преживееш, но ще се спасиш от студа. В крайна сметка те чака страхотна нощ в Манхатън. Хип, хип, ура.

— В много странно настроение си — възнегодува Ийви.

— Странен тип съм — изръмжа Сам и насочи фенерчето си по пътеката напред. — Върви.

Мемфис вдигна очи, попиваше мрачното величие на метрото.

— Но има своя красота, нали? Като град под града.

— Щом казваш, Поете. Колко остава? — попита Тета, приковала очи към траверсите; не искаше обувките й да се заклещят в тях.

Мемфис заобхожда с фенерчето бетонния свод на галерията.

— Стига Лин да не греши за мястото на подземната гара, около трийсетина метра май?

По релсите изприпка плъх и Тета се стресна. Мемфис я прегърна.

— Той е по-изплашен и от нас.

— Тогава е изплашен до смърт.

Докато вървяха, галерията се напълни с вода. Миришеше на сяра и гнило. Притиснаха носове, дишаха през уста.

— Сам — каза миг по-късно Ийви. — Не знам какво става.

— Колко си пияна ли?

— Не. Имам предвид… имам предвид мъртвите и Джон Хобс. Уил. Ротке. Онези карти, които открихме. Проектът „Бъфало“ — рече тя, последните думи се заплетоха от надебелелия от алкохола език. — Трябва да ти кажа нещо, Сам. Става дума за снощи и онова, което се случи по време на предаването.

Сам посочи към мрака, който ги обгръщаше в галерията, метал и земя се мярнаха на светлината от фенерчето.

— Сега ли искаш да говорим?

— Шшш, слушай. Онзи тип ми донесе гребен, на който да гадая. Сам, гребенът беше на Джеймс — разказа Ийви, опряла ръка на гърба му за повече стабилност.

— За какво говориш?

— Гребенът. Каза, че принадлежал на негов приятел, но лъжеше. Гребенът е бил на брат ми. Докато бях в транс, видях Джеймс.

Сам държеше фенерчето насочено към пътеката пред тях и премисляше думите на Ийви.

— Ти познаваш ли човека, който ти донесе гребена?

— Не, изобщо. Кълна се.

— И откъде този Не знам Кейси се е сдобил с гребена на брат ти?

— Каза ми, че някакви мъже му платили да ми го донесе. Мъже в тъмни костюми.

— Мислиш, че са онези типове, които влетяха в офиса, когато бяхме в пощата ли?

— Не знам, Сам. Вече нищо не знам — преглътна Ийви. — Като за теб и мен, например.

— Теб и мен не съществува. Снощи ти го изясни прекрасно — измърмори Сам. — Виж, поиска от мен да изиграя роля, това и направих. Оттук нататък продължавам сам.

— Кой сега лъже? Забравяш. Гадах по личните ти вещи. Познавам те.

— Познаваш ме дръжки.

Но джинът беше освободил и последните задръжки на Ийви.

— Видях те. Истинския теб. Държах тайните ти в ръцете си. Изплашен си, Сам. Преструваш се, че не те е страх, но те е страх. Като всички нас.

Сам се завъртя.

— Знаеш само веселби, приятно прекарване и да разправяш на хората онова, което искат да чуят по радиото. И да разбиваш сърца, това знаеш.

Сам продължи напред, светеше с фенерчето пред тях. Ядосваше се, че Ийви го беше объркала. Така ставаше, когато допуснеш хората близо до себе си, веднъж свалиш ли гарда, трудно е да го вдигнеш отново.

Ийви се препъваше след него.

— Добре! Забрави. Аз съм само някакво момиче от радиото. Хубаво, гадая само по онова, което хората решат да ми дадат, Сам. Ти крадеш каквото ти харесва и никога не се замисляш за цената. — Сълзи напираха в очите й.

— Не реви — нареди Сам. Вътрешно целият се сви на кълбо. — Моля те, не реви. Никаква защита нямам срещу сълзите на момичетата.

— Няма да плача заради теб, Сам Лойд. Връщам ги обратно — обяви Ийви с тракащи зъби. — Но само не ми казвай какво знам. Защото нямаш представа.

— Вече не знам дори за какво спорим.

— Нека просто да сложим призрака да нанка. Искам вана. Искам дванайсет вани. А утре можем да обявим трагичния край на нашия годеж. Искаш да си сам? Бъди сам — отсече Ийви и двамата продължиха да вървят в мълчание.

Водата вече стигаше до прасците. От движенията им плискаше по стените на тунела, плискаше по дрехите им, премръзнаха от нея. Ийви огледа извитите стоманени подпори на тунела на метрото от другата страна и перона за обратната посока. Мракът просветна за секунда, разкри избелял силует на човек с миньорска каска. В него обаче имаше нещо странно. Беше приклекнал, устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше.

Ийви ахна.

— Какво има сега? — попита Сам.

— Ви… видя ли го?

— Какво да видя?

Ийви посочи през тунела към празното място.

— Нищо — рече тя. — Нищо.

— Ей! Мисля, че го открих! — извика Мемфис. Стоеше пред стара врата, украсена с позлатени цветя, следи от отдавна отминала епоха. Ръждата не можеше да скрие някогашната им красота. Мемфис и Сам дръпнаха вратата срещу напора на водата, след толкова години на бездействие пантите се отвориха със съпротива.

— Влизаме — каза Мемфис.

Фенерчетата не бяха от голяма полза в дълбокия, кадифен мрак на метрото, но накрая очите на всички привикнаха с него. Лъчът в ръката на Мемфис обхождаше забравената гара и за кратко осветяваше разрушената й красота.

— По дяволите — възкликна Сам, извил назад глава, за да огледа високите, сводести тавани. Стъклописът беше потънал в десетилетен прах. Позлатен полилей висеше застрашително на повредената си верига. Той разчисти паяжините от нащърбените клавиши на пианото. Натисна един, от който не излезе звук.

Все едно се намираха в потънал кораб на сушата. Ниско долу лежаха изгнилите останки на първия подземен влак на град Ню Йорк.

— Внимавайте със стълбите — предупреди Мемфис, докато слизаха към по-ниския перон. Пъхна глава във вагона. — Тук има само прахоляк.

Фенерчето му попадна на потрошените крушки, които обкръжаваха входа на станцията, и табелата с надпис: ПНЕВМАТИЧНА ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ НА БИЙЧ.

— Също като на рисунката на Исая — измърмори Мемфис.

— Не ми харесва усещането, което внушава това място — рече Тета.

— Защо призраците не ходят на страхотни места като „Клуб 21“? — Ийви извади скритото в жартиера си шише с алкохол.

— Злийви! — Тета изтръгна шишето от ръцете й. — Ще те убия.

— О, моля те, Тета! Тук е ужасно.

— Чак ще ме разплачеш! — изръмжа Тета. Отпи от шишето и го предаде на Мемфис. — Не й го връщай.

— Имах. Много. Лош. Дееееен! — извика Ийви и викът й отекна от стените на станцията.

— Шшшт! — прошепна Тета. — Да ни избият заради теб ли искаш?

Сам решително се приближи към Ийви.

— В ефир си, Гадателко на възлюбените. Време е да намериш нещо, върху което да гадаеш, за да разберем как да се отървем от тези призраци, да спасим приятелите си и да се измъкнем оттук.

Лицето на Ийви се изкриви от отвращение.

— Аз гадая по вещи, не съм компас. Не можеш да ме насочиш на север и толкова.

Тета я изгледа гневно.

— С удоволствие кракът ми би те сритал по…

— Не може ли да гадае по някоя от тези лампи или по парче тухла? — намеси се Мемфис.

— Бих могла. Но ще е много общо. Те не са принадлежали на никого конкретно. — Ийви едва изрече конкретно. — Никой не оценява това умение.

— Ако на теб ти е все едно, аз не бих искал да оставам тук повече от необходимото. Колкото по-бързо открием нещо, което може би е принадлежало на нашия призрак, по-добре — заключи Мемфис.

Тета и Ийви стояха една до друга, Тета оглеждаше на светлината от фенерчето си празната станция. Сам държеше своето, насочено към Мемфис, а той ровеше в рушащите се тухли, търсеше някакъв предмет, който да е от полза.

— Нищо — рече Мемфис след известно време и избърса ръцете си в панталоните. — Да погледнем долу.

Четиримата тръгнаха по прашните релси, осветяваха натрупаните там камъни, ритаха в купчините пръст и гледаха как в разни посоки се пръсват насекоми.

— Тук няма нищо, Мемфис — каза Сам.

— Остана само едно място. — Мемфис кимна към тунела. — Май е най-добре да влезем там.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш — рече Тета.

Мракът беше потискащ. Светлината от фенерчетата беше съвсем недостатъчна. Тета държеше едната си ръка напред, за да се ориентира накъде да върви.

— Няма да повярваш какви тайни трябва да пазя в това радио — проговори Ийви, алкохолът сякаш беше отключил шкафа с всичките й мисли и те излизаха оттам една след друга. — По-голямата част от времето хората са страшно самотни. Най-вече това усещам от поставените в ръцете ми вещи, докато съм в транс: колко безкрайно, ужасно самотни си мислят, че са хората, а трябва само да протегнат ръка и да докоснат някого…

Пръстите на Ийви докоснаха рамото на Тета. Тета изкрещя, а Ийви отстъпи и се препъна.

Мемфис се завъртя, готов да нанесе удар с нож.

— Какво има?

Тета постави ръка на гърдите си.

— Злийви! Ще ми докараш сърдечен удар!

— Само… аз само… — запелтечи Ийви — да обърна внимание.

— Недей.

— Същото, както когато гадах на гривната ти — рече Ийви. — Не исках да ти кажа какво виждам, защото ме беше страх, да не би да се разстроиш, разбра ли? Някои хора никога не се замислят за това — повиши тон тя и отправи гневен поглед към Сам. — За всичко, дето постоянно нося в себе си.

— Какво видя, докато гадаеше по гривната на Тета? — попита Мемфис.

— Нищо не е видяла, Поете. Млъкни, Злийви! — Тета изръмжа, но беше не толкова гневна, колкото изплашена.

— Видях! Хвана ме страх за теб, Тета — призна си Ийви. — Всички ония пламъци.

— За какво си дрънка сега зъбите? — не разбра Сам.

— Пияна е. Но млъква веднага, нали, Злийви! — рече Тета.

— Ай, ай, капитане — отдаде чест Ийви. Обърна се и се препъна, падна по гръб на земята. — Ох.

Мемфис й помогна да стане. Пръстите му напипаха нещо твърдо под нея.

— Сам, ще бъдеш ли така добър да насочиш фенерчето насам?

Светлината улови блясъка на лъскав сив участък в пръстта.

Мемфис приклекна и се разрови.

— Мисля, че открих онова, което търсим.

— Поздравления, Злийви — потрепери Тета. — Май канчето ти е компас все пак.

Ийви се взираше в мумифицираните останки — потънали очи и открити, изгнили зъби, разкъсана, изцапана с кръв рокля.

— Не искам да докосвам нищо по това… това… — рече тя и размаха пръст към трупа. — Това.

— Злийви, трябва, за да разберем.

— Добре — съгласи се тя след кратко мълчание. — Заради Хенри, нали. — Бореше се да си свали ръкавиците. Полусвалени, изшляпаха на върха на пръстите й. — Вече май не вършат работа.

— О, за Бога. — Тета ги издърпа.

Устата на Ийви се изкриви в гримаса, викът застана точно зад зъбите й, когато пръстите й докоснаха скелета.

— Защо не бях бродница сред сънищата? — завайка се тя пискливо. — Защо трябва да гадая по вещи?

— Хайде, Савска царице. Ти можеш — окуражи я Сам.

Ийви улови китката на мъртвата, вдишваше и издишваше, полагаше усилия да се отпусне. Видението започна като бодежи, които се разпростряха по ръцете й, стегна мускулите по врата й. След това изпадна в транс, видението се разгърна като филм на ярък екран.

— Кораб. На кораб съм — рече Ийви. Засмя се. — Страдам от морска болест.

— Добре ли си? — Гласът на Сам.

— Интересува ли те? — измърмори Ийви.

— Какво? — не разбра Сам.

— Нищо — измрънка Ийви. Позволи си да се поотпусне за миг, за да се почувства по-добре. — Има кораб, от който слизат пасажерите — каза тя отнесено. — И надпис… Пристанище… Сан Франциско.

Пазачите насочваха пасажерите към някаква сграда, където да бъдат уредени документите им. Останала без корени, така се чувстваше Ийви. Усети страха на момичето. Той я притискаше, от него сърцето й препускаше, затова се опита да се отдалечи от момичето, да се съсредоточи върху документа в ръката му. Издаден беше на китайски и на английски:

— „О’Баниън и Лий“, сватбени агенти.

В претъпканата сграда влязоха двама мъже. Единият беше едър, плещест бял мъж с дълги бакенбарди и мустаци със завити върхове. Другият беше китаец, облечен в западен костюм, който се усмихваше, без да се показват зъбите му. Платиха на дежурния имиграционен служител петдесет долара, за да гледа в друга посока, и отведоха това момиче и други две със себе си. Гледането заплашваше да се изплъзне.

Ийви сграбчи костеливата китка и пред погледа й се появи мизерен нюйоркски бедняшки квартал: покрити с кал улици и конски фъшкии. Мръсни дрипльовци, които просят за огризки. Беззъба, покрита с нечистотии жена говореше нежно на увито в парцали бебе върху голата й гръд. Около нея летяха рояци мухи.

— Шшш, добро момче — говореше жената, Ийви видя, че бебето е мъртво.

Пияница подаде чашата си и с груб, ирландски акцент извика:

— Добре дошли във Файв Пойнтс, задния двор на ада.

Някакъв мъж, покачил се на сандък за сапун, крещеше към тълпата:

— … затворете границите за китайските отрепки, чиито развратни жени мърсят младите ни мъже, разрушават семействата ни, взимат работата на белите…

— Савска царице? Друго? — гласът на Сам я достигна отдалеч.

Видението на Ийви се спря на чорлава жена, която лежеше на тясна кушетка и стискаше музикална кутия. Имаше стъкления поглед на зависима от опиума. Но това беше същото момиче. Ийви го почувства.

— Мисля, че я открих — измърмори тя.

Усещаше опиума във вените й, как я замайва и поболява. Разстояние. Трябваше да се отдалечи.

Мъжът с дългите бакенбарди дръпна завесите.

— Остави настрана сънищата. Време е за работа, Уей Мей.

И зачака със свалено палто. Ийви разбра защо е там и какво се очаква да направи Уей Мей. Не можеше повече да остане в това видение. Опита се да прекъсне връзката, но изглежда видението имаше да й покаже още нещо.

Слабо изстена и стисна зъби, когато продължи напред във времето.

Отново мръсните улици. Мъжът с бакенбардите облечен в хубав костюм. Уей Мей тичаше към него, заби ножа в гърдите му, заби го пак и пак. В сините очи на мъжа се четеше изненада, слисване. Кръвта потече по бялата му риза, рукна по пръстите му. Падна на улицата. Полицейски сирени. Викове.

— Убийство, убийство — мърмореше Ийви.

Чувстваше, че сърцето й бие в унисон със сърцето на момичето. То бягаше от тълпата, спусна се по стъпалата към мазето в магазина на Девлин, към гарата на Пневматичната транспортна компания на Бийч. Скри се в спрелия вагон, под кадифения диван, където заспа. В съня си Уей Мей чу шумове. Някакви мъже работеха. Тя отвори очи само веднъж, видя как светлината намалява и постепенно напълно угасва, но беше толкова слаба, че можеше само да спи.

Вече беше будна. Разяждаше я глад за опиум. На Ийви й се повдигна, когато Уей Мей повърна жлъчка и затрепери. Излезе нестабилно от вагона и разбра, че тунелът е зазидан. Навсякъде цареше мрак. Отчаяна заудря с ръце по тухлите. Спусна се по стената. Ийви усети как въздухът става тежък, главата й натежава. Навън. Това искаше Уей Мей. Навън. Да излезе от ужасния гроб. И единственият начин за бягство, който откри, бяха сънищата.

Ийви прекъсна връзката и падна на колене, едва дишаше.

— Злийви, добре ли си? — Тета я потупа два пъти по гърба.

— Ох! Спри! — Ийви се отдръпна.

— Мислех, че се давиш!

— Опитвах… се… да дишам. — Тя пое още няколко жадни глътки въздух. — Дошла е тук да се скрие — разказа все още задъхана. — Но е станало в деня, в който са затворили гарата. Зазидали са входа, докато е спяла. Погребали са я жива.

— Каква ужасна смърт. В пълна самота — рече Сам.

Умълчаха се, осмисляха ужаса и тъгата на Уей Мей.

— Научи ли нещо, което да ни подскаже как да се отървем от тази дама или от спектакъла на танцовата трупа от призраци? — попита накрая Тета.

Ийви все още държеше ръка на врата си, за да успокои препускащия си пулс.

— Не мога да кажа със сигурност, но когато бях в транс, усетих нещо. Това ужасно място… м-мисля, че то я държи тук. Не може да намери покой. Трябва да изнесем костите й. Трябва да се погрижим за нея.

— Подобаващо погребение — поясни Мемфис.

— Добре. Ще направим погребение. Къде? — попита Сам.

— Църквата „Света Троица“ е наблизо. Имат гробище. Това е свещена земя — каза Мемфис.

— Според теб дали ще се получи? — попита Тета. — Джерико твърди, че всяка култура си има собствени вярвания.

— Убий ме, ако знам. Новобранец съм в тая игра с призраци — сви рамене Сам.

— Не можем да я оставим на това ужасно място — заяви Ийви. — Това е ясно.

— Добре, ще се постарая да я махнем от тук. Мемфис, ще помогнеш ли на приятел? — попита Сам.

Вдигнаха внимателно скелета на Уей Мей. Някои от костите се разпаднаха на прах, но други останаха непокътнати.

— Не можем да ги напъхаме в джобовете — рече Сам.

Мемфис си свали палтото.

— Ето.

Сам постави в него костите, а Мемфис внимателно ги уби на вързоп.

— Дръж — рече Сам и подаде на Ийви черепа. — Това можеш да го носиш ти. Весела Коледа.

Устата на Ийви се изкриви от отвращение.

— Ти завинаги ми съсипа радостта от коледните празници.

— За Бога, да се омитаме — подкани ги Тета, събра изцапаната с кръв рокля на топка и тръгна решително през разнебитената, изоставена гара. — Срамота — възмути се тя, докато оглеждаше вече прогнилото великолепие. Но помисли и за трагичната участ на Уей Мей.

Вървяха през тунела, когато зад тях се чу шум: тих, но постоянен, като тежки дъждовни капки, които падат от тавана — една, две, три, четирипетшест, още и още. Тета погледна назад и видя създание, което много приличаше на приклекнал в мрака мъж, отворил уста за протяжен вой. В необятния мрак запримигваха светлини. Видя само някакви откъслеци от мъжа: остри като на акула зъби. Бледа, напукана кожа. Невиждащи очи.

— Мемфис — прошепна Тета.

Фенерчето трепна в ръката му. Той понечи да го вдигне, но Тета притисна ръката му надолу и поклати глава.

— Вървете — подкани ги Сам. — Нагоре и навън.

— М-мразя призраците — прошепна Ийви. — Наистина, наистина ги мразя.

Остарялото дърво на стъпалата, водещи към перона за чакащи пътници, проскърца шумно под тежестта на четирима. Силен шепот изпълни станцията. Над тях покритият с петна таван загъмжа.

Тета прошепна:

— Сега какво ще правим?

Мемфис я улови за ръката.

— Според мен да тичаме.