Либа Брей
Леговище за сънища (63)

Осъзнаване

— Откри ли Ийви? — попита Мейбъл Сам, който се втурна буреносно в библиотеката, метна палтото си върху лапата на мечката и се тръшна на дивана.

— Да. Съжалявам, хлапе. Ще трябва да се справим без нея.

— Няма да дойде, така ли? — попита Джерико. Махна палтото на Сам от мечката и му го подаде, изчака търпеливо Сам да стане от дивана, да вземе палтото и да го закачи, както се полага, в гардероба.

— Напомни ми да налея на Ийви малко мозък — ядоса се Мейбъл.

— Не се хаби — разубеди я Сам. — Не заслужава нищо подобно.

На вратата се почука, последва поредица от по-ожесточени почуквания.

— Знаех си, че ще дойде! — Мейбъл се втурна по коридора и отвори вратата, но там не стоеше Ийви, ами Лин, изцапана с кал.

— О! Ако сте дошли за откриването, опасявам се, че сте подранили — обясни Мейбъл.

— Търся Хенри Дюбоа. Аз съм негова приятелка. Търсих го в апартамента му, но не отговаря. После си спомних, че тази вечер се открива изложбата за Ясновидците и се надявах… Моля ви, може ли да вляза? Спешно е…

До тротоара със свистене спря такси и от него изскочи Тета, все още със сценичния си грим и костюм. Хвърли пари към шофьора през прозореца и се провикна:

— Задръжте рестото!

Мемфис се измъкна от задната седалка, в ръцете си държеше Хенри.

— Какво има? — попита Мейбъл, когато стигнаха стъпалата.

— Т-това е Хенри — избъбри Тета с обезумял поглед. — Прибрах се и метрономът тиктакаше. Той броди из сънищата. Но вижте… — Тета посочи бледите червени мехури, които се образуваха по шията на момчето. — Не мога да го събудя. Мисля, че е болен от сънната болест.

Устните на Хенри се открехнаха, клепачите му се присвиха. Ново петно се появи на кожата му.

— Да извикам ли лекаря? Да се обадя ли на родителите ми? — попита Мейбъл.

— Докторът няма да помогне. Нито пък родителите ти — каза Лин. — Това е тя. Тя го е уловила. Най-добре да ме пуснете да вляза.

 

 

Гневен вятър виеше в прозорците и по покрива на музея, докато Лин седеше в библиотеката сред непознати, а бродещият из сънищата Хенри лежеше на дивана. Безценните минути се нижеха.

— Казвам се Лин Чан — започна тя. — Аз съм бродница сред сънищата.

— Друг Ясновидец — отбеляза Мейбъл.

Лин разказа накратко за разходките с Хенри и за всичко, което бяха видели и преживели в света на сънищата, от Пневматичната транспортна компания на Бийч до странната примка на времето, която ги улавяше и срещаше всеки път с жената с воала. Разказа им също за разкритието, което сестрите Проктър бяха направили пред Хенри, и какво беше научила за жената с воала, която посещаваше мястото от своето минало и машината от сънища, която бе съградила тухла по тухла, призрак по призрак — огромна архитектура от илюзии, предназначена да не допуска мъчителните спомени.

— Хенри е в беда. Нужна му е помощ. Нашата помощ.

— Обърках се — призна Мейбъл. — Приятелката ти Уей Мей е всъщност призрак и тя и жената с воала са един и същи човек, така ли?

Лин кимна.

— Значи, тя дори не знае, че е призрак. — Мейбъл размишляваше над чутото. Погледна Тета. — За това говореше доктор Юнг, сянката на аза.

Сам подсвирна.

— Бива си я тая сянка. Моята само ме прави по-висок.

— Всъщност тя не осъзнава какво прави — обясни Лин.

— Пълни глупости! — заблестяха очите на Тета. — Тази лъжа е още от Адамово време. Знае. Дълбоко в себе си знае. Искам я мъртва.

— Вече е мъртва — уточни Сам.

Тета го изгледа гневно.

Сам вдигна ръце в знак, че се предава.

— Само отбелязвам.

— Казваш, че гарата била построена за пневматичния влак на Бийч? Сигурна ли си? — попита Мемфис.

— Да — каза Лин.

— Това говори ли ти нещо, Поете?

Мемфис посегна към палтото си за бележника със стихове.

— Исая ме пита за нея. Всъщност дори я нарисува. Исая е брат ми — обясни той на другите, когато отвори тетрадката с рисунката на Исая на пневматичния влак на Бийч и светещите призраци, които изпълзяват от тунела.

— Това е мястото — прошепна Лин. — Там ходим всяка нощ. Как брат ти…?

— Исая има ясновидска дарба. Вижда откъслеци от бъдещето като радио, което улавя радиовълните — обясни Мемфис, като повтори обяснението, което му бе дала сестра Уолкър преди месеци в кухнята си. Не беше ли казала, че трябва да говори с него, преди да замине? Как му се искаше да беше приел предложението й. Със сигурност имаха много неща за обсъждане, когато се прибере, и този път Октавия нямаше да го спре. — Трябва да ви кажа нещо. Нали сте чули за онази жена, която оцеля от сънната болест, за госпожа Карингтън?

Сам сви рамене.

— Да. Разбира се. Излезе във всички вестници. Снима се със Сара Сноу.

Мемфис пое дълбоко дъх.

— Аз съм онзи, който всъщност я излекува.

Лин вдигна очи към Мемфис.

— Можеш да лекуваш ли?

— Понякога — внимателно рече Мемфис. — Но никога не съм изпадал в изцелителен транс, както в този случай. Повече приличаше на сън, отколкото на транс. Мога само да кажа, че жената ме въвлече веднага в съня, затова ти вярвам за силата й.

Сам седна.

— Опитвам се да разбера всичко това…

— Не се пресилвай — измърмори Джерико.

— Този призрак, Уей Мей, или жената с воала, която и да е тя, може ли да улавя хората в сънищата, като в капан? — зададе все пак въпроса си Сам.

— Така мисля — рече Лин. — От онова, което двамата с Хенри видяхме в онзи тунел, изглежда, че тя им предлага най-хубавите им мечти и когато вече не се съпротивляват, те остават в сънищата. Ако се съпротивляват, най-хубавите им мечти се превръщат в най-лошите им кошмари.

— Но защо го прави? — попита Джерико.

— Нуждае се от сънищата им. Черпи сили оттам. Те са като батерии, които захранват нейния свят. Затова жертвите на сънната болест изгарят отвътре. Усилието е огромно. Непрекъснатото сънуване ги разрушава.

— Какво се случва със сънуващите, когато умрат? — попита Мемфис и стаята утихна.

— Желанието им да сънуват не изчезва — накрая отговори Лин. — Ненаситни са. Гладни призраци.

— Чудовища в метрото — измърмори Мемфис.

Сам се намръщи.

— Не знам накъде отива тази работа. „Чудовища в метрото“ не ми прилича на заглавие на страхотен, изпълнен с радост танцов номер.

— Млъкни, Сам — сряза го Тета. — Мемфис, какво има?

Мемфис се разхождаше напред-назад на едно и също място върху килима.

— Исая все ми разказваше за кошмара, който непрекъснато сънувал. За някаква дама, която правела чудовища в тунелите.

За „чудовища в метрото“. Смятах, че си измисля историята, за да му се размине, че е надраскал бележника ми. Но изпитвам неприятното усещане, че е казвал истината.

— Изчезванията — намеси се Джерико. — Липсващите хора. Във всички вестници се появиха съобщения.

— Мислиш, че всичко е свързано, така ли? — попита Мейбъл.

— Убедена съм — увери я Лин.

Мълния просветна в прозорците. Разнесе се тътен.

— Всичко е било около нас. Просто сме го пропуснали — рече Джерико.

— Защото не се е случило на вас — тросна му се Лин.

— Нима? А вие, двамата с Хенри, сте го пренебрегвали, докато ви е било угодно — студено рече Тета.

— Права си — призна Лин. — Сега, когато знам, трябва да я спра.

— Така ли? И как ще стане? — попита Сам. — Ще я помолиш учтиво, ако може да е така любезна да престане да убива хора, защото не е хубаво ли? Все ми се струва, че няма да откликне на молбата ти.

Лин се взираше в ръцете си.

— Не знам, но трябва да опитам. Връщам се в света на сънищата. Ще открия Хенри и после ще се изправя пред Уей Мей.

— Ами онези създания в тунела, ако наистина съществуват, ако Исая има право за тях, твоите гладни призраци? — попита Мемфис. — Как ще се отървеш от тях?

— В Ноулс Енд, щом Ийви спря духа на Джон Хобс, и призраците изчезнаха — обади се Джерико и наруши мълчанието си по темата. — Сякаш бяха негово продължение.

Стаята утихна за миг.

— Сигурен ли си, че тук става дума за същото? — най-накрая попита Сам.

— Не — призна Джерико.

— Страхотно. Има ли някакъв буквар по следните дисциплини, свързани с призраци: четене, писане, аритметика, отърваване от отмъкващи душата демони за забавление и изгода? Защо няма хич нищичко полезно?

Мейбъл подаде на Сам сандвич с кресон.

— Благодаря, Мейбс.

— Лоша смърт — промърмори Лин.

— Моля? Каква лоша смърт? — попита с пълна уста Сам. — Не ми харесва и как звучи?

— Уей Мей каза, че призракът не е имал хубава смърт. Но не знаем как е починала. Знаем само, че в нашия сън излиза от едно и също място всяка нощ: Уей Мей изтичва покрай нас към магазина за дрехи на Девлин. Гарата на Пневматичната транспортна компания на Бийч е построена под магазина на Бродуей и Уорън, близо до метростанцията при Кметството. Трябва да има нещо там долу, което е важно за нея. Но не знам какво.

Върху дивана в стил честърфийлд пръстите на Хенри се сгърчиха, сякаш бе уловен в мрежата на сънуването. Нови белези от изгаряне се появиха на врата му.

— Каквото и да решим да правим, трябва да започваме — подкани ги Тета. — Моля ви.

Мемфис докосна Хенри.

— Мога да се опитам да го излекувам.

Тета улови ръката на Мемфис.

— Миналия път за малко не те е убила.

— Но този път няма да се хвана на номерата й.

— Не — рязко рече Лин. — Влезеш ли в съня, вече не можеш да се защитиш. Всичко може да се случи. Ще попаднеш в клопка като Хенри. Трябва да отида аз. Аз съм будна в съня. Различно е. Отивам за Хенри.

— Ами ако не се получи? — попита Джерико.

— Трябва да се получи.

— Но ако не се получи? — настоя той.

Лин погледна към Хенри.

— Влизаме в тунелите. Откриваме какво е толкова важно за Уей Мей, че я задържа там.

Високо, неравно тропане отекна из музея, сякаш някой тропаше и риташе по входа едновременно. После се чу сподавен вик:

— Ей! Пуснете ме! Замръзвам тук!

— Ийви! — възкликна Мейбъл.

Отвориха вратата и видяха Ийви, подпираше се на касата, гримът около очите й се беше размазал, вонеше на джин.

— Бих искала да предложа услугите си за каузата на това превъзходно тържество за страшилките и плашилките, както обещах. — Тя се поклони претенциозно и наведе глава. — Оу! Какво сте сложили на тази стена?

— Злийви, отрязала ли си се? — попита Тета.

— Естествено, че не — измърмори Ийви. Дъхът й миришеше на алкохол, вдигна къдрица от челото си. — Хубаво. Може би сооосан. Това е на френски. Знам малко френски… Аву.

— По дяволите — вдигна ръце Тета. — Само това ни трябваше.

Ийви се олюля и блъсна на пода поднос с кукли от една странична масичка.

— Охо. Май ви отидоха кукличките — разсмя се тя.

— Върви си у дома, Ийви. Имаме си достатъчно проблеми тук — Сам я задърпа към вратата.

Ийви се заклатушка около него.

— Пусни ме, годенико!

— Не съм ти годеник. Това беше рекламен трик, помниш ли?

— Правилно. — Ийви едва преглътна думата.

— Годежът ви фалшив ли е? — попита Джерико.

Ийви впери поглед в Джерико и бързо извъртя очи.

— Мога да ви уверя, че чувствата, които Сам Сергей Лойд Любович храни към всяко момиче, са просто игра.

Тя политна, Джерико я улови. Прегърна я с ръка през раменете.

— Държа те.

Мейбъл разбра всичко, усети тежест в стомаха.

— Ще направя кафе — рече сподавено и тръгна към кухнята.

— Тази част не съм я пропуснала — обяви Ийви, докато вървеше по коридора към библиотеката. Отпи от шишето си, по брадичката и по роклята й потече джин. — Опа. Гадателката на влюбените не разгада приближаването на тази беда.

Сам смени шишето й с чаша.

— Изпий това.

Ийви го погледна жално.

— Защо го правиш? Какво съм ти направила? — отпи от чашата и се намръщи. — Има вкус на вода.

— Вода е.

— Знаеш ли какъв й е проблемът на водата? Няма джин в нея. — Тя му върна обратно чашата. — Ама аз мислех, че това е тържество! Къде са всички? — Завъртя се, олюлявайки се. Спря, когато видя Лин. — Как сте — поздрави учтиво и тръгна към нея, протегнала ръка. — Аз съм Еванджелин О’Нийл.

— Знам коя сте — каза Лин.

— Ийви, това е приятелката на Хенри, Лин Чан, другата бродница из сънищата, за която ти разказвах — представи я Тета.

— Точно така. Бродницата сред сънищата. — Ийви удари по креслото и завалено изнедоволства. — Всичко живо е с божествена дарба! Стана пренаселено.

— Млъкни, Злийви, или кълна се, ще те сложа на място — закани се Тета.

— Трябва да го направим тази вечер. Веднага — предупреди ги Лин и насочи вниманието им отново към проблема, пред който бяха изправени.

— Тази вечер ли? — попита Мейбъл.

— Не можем да чакаме — заяви Лин. — Трябва да е сега, преди да го увлече по-надълбоко.

— Какво става? — пиянски попита Ийви. — Това някаква забавна игра ли е?

— Имаме проблем с призрак — осведоми я Сам. — Сънната болест? Причинява се от призрак.

Ийви заклати глава енергично.

— Не. Стига толкова. Да ви кажа ли една тайна? Не ми харесват особено призраците. Ужасни хора.

Мемфис подсвирна тихо, поклати глава.

Очите на Тета плувнаха в сълзи.

— Той улови Хенри, Злийви.

Едва сега Ийви забеляза Хенри, който лежеше на дивана, неподвижен и блед.

— Хенри. Миличък Хенри.

— Най-добре да се захващаме за работа — каза Сам.

Джерико откъсна парче хартия от един експонат и с големи букви написа: ОТМЕНЕНО. После го окачи на входа на музея.

— Навън е излязъл страшен вятър — съобщи той.

— Лин, за колко да навия будилника? — Тета нагласяваше стрелките.

— Два часа. Не ми се струва разумно да оставам дълго в съня. Ще ми трябва и шапката на Хенри — рече Лин.

Тета напъха овехтялата сламена шапка в ръката й, после седна до него и започна да гали челото му.

— Идваме за теб, Хен.

Лин започна да маха шините си, за да й бъде по-удобно. Забеляза, че Джерико я наблюдава съсредоточено, и страните й пламнаха.

— Ще съм ти много благодарна, ако не ме зяпаш.

Той пребледня.

— Погрешно ме разбра.

— Детски паралич — припряно обясни Лин. — Виждам, че ти е интересно.

— Знам — каза Джерико, толкова ниско и тихо, че едва го чуха от тътена на гръмотевицата. Зави Лин с одеяло. — Удобно ли ти е?

— Да — рече тя.

— Доведи нашето момче, Лин. Върни ни го здрав — помоли я Тета.

Лин кимна. Мейбъл постави часовника на масата, а Лин се заслуша в равномерното тиктакане, искаше й се да й действа успокояващо. Притисна шапката на Хенри до гърдите си. С другата си ръка улови перото, напомняне за битката, която й предстоеше. После пое дълбоко въздух, затвори очи и се подготви за най-важната разходка сред сънищата в своя живот.