Либа Брей
Леговище за сънища (62)

Забрава

Хенри влезе в тунела, веднага осъзна присъствието на неясни силуети в мрака отгоре и разбра, че създанията преминават между световете — свръхестествения и обикновения, съня и действителността. Светещи очи дебнеха всяка негова стъпка. Същите тези сенки душеха въздуха около него, вдъхваха уханието му и по някаква причина не го следваха. Той навлезе в гората и тръгна към вира, викаше Луис. Но когато стигна до колибата, всичко беше сиво и размито. Над реката не грееше слънце. От огнището не се издигаше дим. Не го посрещна игрива музика. Опита се да отвори вратата, ала ръката му мина през нея като през вода. В сърцето на Хенри се промъкна паника.

— Луис Рене Бернар, най-добре да ми отговориш, по дяволите! — Той срита дървото, но все едно ритна въздуха. Отпусна се на все още стабилната земя и заплака със сълзи на гняв.

— Хенри?

Стресна се от гласа на Уей Мей. Тя стоеше точно на входа на тунела. Роклята й се колебаеше между състоянията, променяше се от старомодна рокля в обикновената й, проста туника. Всичко в нея изглеждаше ефимерно.

— Лин с теб ли е? — попита Уей Мей.

— Не. Дойдох сам. Трябваше… трябва да открия Луис. Да го попитам защо днес не дойде на гарата. Цял ден чаках. Така и не дойде.

Уей Мей тръгна по изсъхналата трева към него. Страните й бяха бледи, но очите й искряха.

— Клетият Хенри. Искаш много да си с него, нали?

— Да. Друго не искам.

Тя постави ръце върху безжизнения испански бряст. Там, където го докосна, дървото разцъфтя.

— Твърде много енергия се изисква, за да се съграждат сънища.

Прокара ръка през тревата. Стръкчетата заискриха от цвят, който се простря чак до реката, зелен, полюшващ се килим.

— Да правиш нещата така, както искаш — издиша Уей Мей — три кратки, резки издишвания и въздухът се изпълни с птича песен, водни кончета и синьо небе. Пейзажът бавно оживя като задвижила се въртележка. — За да стоиш далеч от болката.

Уей Мей се намръщи към тунела.

— Понякога аз, тя, си спомня. Спомня си, че й обещаха всичко — съпруг, дом, нов живот в нова страна — за да разбият накрая сърцето й. Но сега не могат да я спрат да сънува. Иска да ти помогне, Хенри. Иска. — Уей Мей примигваше, сякаш току-що си е припомнила нещо много важно, отдавна забравено. — Иска аз да ти помогна да бъдеш с Луис. Искаш ли да го видиш?

Хенри се замая. Сънят се размаза по краищата.

— Да — отговори той.

От роклята си Уей Мей извади музикална кутия.

— Какво би дал, за да го видиш отново? За да се сбъдне твоят сън?

Сънища. Там живееше Хенри през по-голямата част от живота си. Никога не бе наистина тук, мислено винаги беше някъде другаде. И когато беше буден, бродеше из сънищата, както и когато спеше. Не искаше повече да мисли.

— Всичко — отговори той.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Тогава сънувай с мен — каза Уей Мей и му поднесе музикалната кутия.

Хенри задвижи ръчката. Зазвуча песничката и той запя шепнешком с нея.

— За мен се събуди, красавице спяща, чакат те капки роса и звездна… с-светлина…

Алкохолът и изтощението го надвиха. Докато свиреше песента, той се замисли за всичко, което беше изгубил: обични и стабилни родители, за каквито бе копнял с пълното съзнание, че желанието му е детинско. Лекотата в общуването с Тета. Музиката в него, която така и не беше завършил, никога не бе разказал на света историята си. Заплака за клетия, мил Джаспър и онези летни нощи в „При Селест“, за момчетата, които нежно се прегръщаха през раменете. И най-вече Хенри плака за Луис. Как можа Луис да го остави така? Как би могъл да продължи човек, когато знае, че любовта е толкова крехка?

— Забрави. — Уей Мей го целуна по бузата. — Забрави — повтори тя и го целуна по другата. Вдигна високо ножа. — Забрави.

Целуна го нежно по устните и после заби тънкото острие в гърдите му, точно над сърцето. Хенри изохка от болка, а тя вдъхна съня си в отворената му уста. Сънят се вля в него, отнесе спомените, грижите и волята му, заедно с живота му. За миг Хенри си помисли да се съпротивлява, но всичко му се струваше неизбежно, беше като да се предаде и потъне след безплодно, изтощително плуване. Вледеняването вече обхващаше вените му, крайниците му натежаваха, изпълваше го болезнен глад, който би могъл да бъде уталожен с нови сънища. Сякаш потъваше в дълбок, дълбок кладенец. Чуваше песента от музикалната кутийка изкривена и забавена. Клепачите му трепкаха, съгледа онези яркозелени, съкрушени създания, които го наблюдаваха от мрака.

Отвориха устите си — „сънувайснассънувайснас-сънувайснас“ — и каканиженето им се засили, докато сляха некоординирания си напев с песента.

Съпротивата на Хенри се сломи. Армията на сънищата напредваше. Той затвори очи и пропадна надълбоко.

 

 

Събуди го настойчив кучешки лай. Хенри отвори очи към синьото небе, изпъстрено с розово-бели облаци. Имаше чувството, че е спал с години. Лежеше, а острите връхчета на стръкчетата трева гъделичкаха ръцете и врата му; наоколо ухаеше на топла земя и река, сладка детелина и испански мъх. Нов лай го накара да обърне глава надясно. Сред високата зелена трева, към него напредваше, душейки, развълнуваният, игрив като кутре Джаспър. Облиза бузата на Хенри с мокър език.

— Джаспър. Ей, момче. — Хенри седна и зарови лице в кадифената козина на кучето. Някъде по пътеката от комина на колибата се издигаше дим. Той усети мириса му. Мирис на дим от дърва и на сладост, запари му по небцето. Готвеше се гърне с джам-балая^[1]. Хенри едва ли не усещаше вкуса на пикантния сос с брашно.

Чу цигулката на Луис, свиреше „Ривиер Руж“. Джаспър хукна към колибата. Хенри го последва. Водни кончета се рееха над перестите ръбове на слънчогледите. Птици чуруликаха своята юнска песен, защото лятото беше в зенита си. Тук винаги щеше да е лято, Хенри го знаеше. Старите дървени стълби скърцаха под тежестта на стъпките му. Върнал се беше. Прибрал се бе у дома. Вратата беше гостоприемно отворена.

До стената имаше легло и малка масичка с две кресла и стол, където седеше Луис, красив както винаги, цигулката беше подпряна под брадичката му. Снопове светлина се изливаха през прозорците, къпеха Луис в лъчисто сияние. Той се усмихна на Хенри.

— Мон шер! Къде беше?

— Бях… — Хенри започна да отговаря, но разбра, че не може да си спомни точно къде е бил или какъв е бил другият му живот, дали е бил важен или самотен, прекрасен или ужасен. Имаше смътното усещане, че е бил ядосан на Луис. И животът му да зависеше от това, не можеше да се сети по каква причина. Вече нямаше значение. Всичко се бе изпарило в мига, в който Луис прекоси обления в слънце под, за да го целуне. По-сладка целувка Хенри не си спомняше, поиска още една и още една. После свали Луис на леглото и пъхна ръка под ризата му, удиви се колко топла е кожата на любимия.

— Никога повече няма да те оставя — зарече се Хенри.

Навън грамофончетата растяха силни и морави, разпростираха се по земята във все по-разширяваща се синина.