Либа Брей
Леговище за сънища (60)

Навсякъде е опасно

Страшно притеснение тормозеше Лин, докато вървеше към операта, за да види чичо си Еди. Не биваше да оставя Хенри сам. Трябваше да го накара да остане, да пие чай, за да поизтрезнее. Може би ако беше останал, щяха да поговорят за случващото се в света на сънищата и да решат как да спрат жената с воала, преди да е станало твърде късно.

— Къде отивате? — попита полицай, вдигнал ръка. — Никой не бива да напуска квартала тази нощ, госпожице. Нареждане на кмета.

— Отивам при чичо си, който е по-надолу на тази улица.

Полицаят забеляза патериците й. Кимна й.

— Добре, госпожице.

Операта се огласяше от ударите на чукове. Двама от учениците на чичо Еди приковаваха краищата на нарисуваните върху платнища декори към дървена рамка. Вратите на огромен гардероб зееха, а чичо Еди изчеткваше праха от пъстрите костюми в него. Лин прокара пръст по извитото перо от фазан от украшението за глава на Дао Ма Дан.

— Чичо, как можеш да се отървеш от призрак?

Чичо Еди замръзна, недовършил едно замахване с четката.

— Много странен въпрос.

— Хипотетично — добави бързо Лин.

— Хипотетично ли? В името на науката? — веднага я попита чичо Еди. Лицето на Лин остана безизразно и след миг чичо й продължи да четка костюма. — Твоят призрак китайски ли е, или американски?

— Не знам — призна Лин.

— Добре, за нашите вярваме, че трябва да бъде погребан. На китайска земя. Трябва да изпълниш подходящите ритуали и да кажеш молитвите, които да дадат на духа му покой.

— Ами ако това е невъзможно?

— Поставяш перла в устата на трупа. Ако призракът е американски… — Чичо Еди примигна. — … кажи му, че в обсебването няма пари и сам ще си иде. Внимавай!

Вниманието на чичо Еди се беше насочило към сцената, където двама от сценичните работници се бореха с огромен декор. Той беше провиснал и заплашваше да падне.

— Лин, искаш ли да видиш нещо изключително?

Тя кимна и последва чичо си до ръба на сцената. Мъжете бяха избегнали бедствието, но сега пък декорът стоеше обърнат наопаки.

— Всички се учим! — въздъхна чичо Еди. — Обърнете го, моля! Насам!

Двамата мъже обърнаха много бавно декора и го поставиха срещу стената на сцената, с изображението към публиката.

— Не е ли красиво? — възхити се чичо й. — Това е оригиналното платно, използвано при последното представление на операта. Искаха сред публиката да има и американци, затова го направиха по-американско, с декори.

Помещението сякаш се беше свело изцяло до тази точка на сцената. Лин усети силно стягане в гърдите, като че някой й бе изкарал въздуха. Стоеше, приковала поглед в нарисуваната сцена, едва успяваше да осмисли какво вижда: златистите хълмове. Поляната с красиви цветя. Яркото слънце. Червените покриви на китайско селце и наполовина скритата от мъгла гора.

Същото място Лин виждаше всяка нощ в сънищата си с Уей Мей.

Имат най-прекрасната опера. Бягам в него мислено, когато ми се налага.

Всички въпроси, които притесняваха Лин, се превърнаха в смразяващи отговори: Уей Мей ги чакаше всяка вечер. Никога не беше на гарата, нито пък някъде из улиците около магазина на Девлин, когато Лин и Хенри бяха там. Когато Лин попита за пейзажа, какво отговори Уей Мей? Аз го направих. Тя беше говорила за улиците „Мълбъри Бенд“ и „Бандите Рутс“, което бяха само избледнели спомени за Файв Пойнтс, а бедняшкият квартал беше премахнат без следа и заместен от зеленината на парка Кълъмбъс. А пък и О’Баниън и Лий. Сватовниците, които според настоятелните уверения на Уей Мей бяха осигурили пътуването й до Америка, бяха умрели и погребани преди петдесет години. Убити през 1875-а! Убийство! О, убийство! Убило ги беше момиче с воал.

Всички улики са били пред тях през цялото време. Джордж се бе опитал да й отвори очите. В тунела й беше казал да се събуди. Искаше тя да разбере за призрака, да види кой е в действителност. И кой ги бе предупредил да не влизат в тунела? Уей Мей. Уей Мей беше призракът.

Ами ако част от Уей Мей не го знаеше? Ами ако сънят беше нейният начин да се бори срещу осъзнаването на този факт? Лин изпита отчаяна нужда да поговори с Хенри. Искаше й се да не се беше напивал. Толкова разстроен бе заради Луис… защото Луис не се беше появил.

Луис също не се бе появил над земята, осъзна Лин. И той като Уей Мей винаги ги чакаше в света на сънищата, искреше на слънцето. Искреше. Главата на Лин се замая, когато осъзна какво я тормозеше последните няколко дни. Това беше коментарът на Хенри относно шапката. Тя мислеше, че е негова. Само че най-напред бе принадлежала на Луис.

Още в началото беше казала на Хенри, че може да открива само мъртвите.

Из улиците се разпищяха полицейски свирки. Отговориха им силни сирени. През прозорците Лин видя група полицаи да маршируват по Дойърс Стрийт.

— Какво става? — попита.

— Шшт. — Чичо Еди изгаси лампите и продължиха да гледат. От другата страна на улицата полицаите затропаха по вратата на жилищната сграда. Разнесоха се викове, извеждаха насила хората и ги качваха в полицейски коли. Камион със закачен отзад прожектор заби бавно в тесния завой. Бялата му светлина освети изплашените лица, които надзъртаха иззад закритите с пердета прозорци. Двама мъже се опитаха да избягат през прозореца на апартамент с балкон на втория етаж. Полицаите ги пресрещнаха с приготвени палки на противопожарните стълби. Улиците гъмжаха от полицаи, които надуваха свирки и обграждаха жителите на Чайнатаун. Мнозина не искаха да тръгват. Крещяха:

— Не можете да се отнасяте така с нас. Ние сме човешки същества!

Чу се глас по мегафон, който каза на английски всички да останат по местата си, че това е хайка.

Лин видя Лъки да се прокрадва из сенките. В суматохата из улиците беше дошъл бегом до операта. Чичо Еди го вмъкна вътре и двамата с Лин изчакаха сервитьорът от „Чайната“ да си поеме дъх.

— Кметът е наложил пълна карантина — успя да каже Лъки. — Водят ни в лагер под карантина.

— Къде са родителите ми? — попита Лин притеснена.

— Баща ти ми нареди да изляза бързо отзад и да дойда при теб. Едва се измъкнах.

— Баба добре ли е? — Лин се изплаши.

Лъки увеси глава.

— Съжалявам, Лин. Отведоха баща ти. Не успя да си намери документите.

— Ще ида до Сдружението и ще проверя какво мога да науча от адвокатите. — Чичо Еди се втурна за палтото и шапката си.

— И теб ще отведат, чичо — предупреди го Лъки.

— Нека. Няма да чакам като куче.

Лъки кимна към Лин.

— Господин Чан искаше да направя всичко възможно да не вземат Лин.

Лин беше раздвоена. Искаше да отиде с чичо Еди, да бъде с майка си и баща си. Но трябваше да се добере до Хенри и да му каже какво е разбрала за света на сънищата.

— Чичо? — рече тя. Очите й плуваха в сълзи.

— Чакай тук. — Чичо Еди отвори гардероба за костюмите. — Ще се върна веднага щом говоря със Сдружението. — Помогна на Лин да влезе. Тя седна на пода, прегърнала патериците си, скрита под купчина тежък реквизит. — Тук ще си в безопасност. — Чичо й затвори вратата.

Но Лин разбра, че никъде няма да е в безопасност. Щом хората мразят самата мисъл за някого, тогава този човек не може никъде да е в безопасност. Щом като в сънищата й имаше призраци, не можеше да е безопасност. Тя затвори очи и се вслуша в шумовете, отвеждаха съседите й посред нощ. Притаи дъх, когато полицията нахлу в потъналата в мрак опера и започна да претърсва. Отвориха гардероба, но видяха само купчина костюми, затвориха го и си тръгнаха. Цяла вечност сякаш Лин лежа на пода на гардероба, усещаше спазми в краката си. Когато всичко утихна, тя излезе. Постоя миг, без да знае къде да отиде, нито какво да направи. После решително извади една перла и фазаново перо от украшението за глава на Дао Ма Дан. Надяваше се, че чичо й ще й прости, и ги пъхна в джоба си. Надзърна през една пролука във вратата на операта, не видя никого, и излезе, озърташе се за полицаи, докато вървеше през зловещо пустите улици на Чайнатаун, което отново й напомни за съня й. Потисна ридание и се вмъкна в „Чайната“, мина по потрошените чинии, за да стигне до телефонния указател, където намери адреса на „Бенингтън“. Грабна шапката на Хенри и я постави на главата си.

Тръгна по сенките към железницата за дългото пътуване към онази част от града, където се намираше „Бенингтън“.