Либа Брей
Леговище за сънища (6)

Червена рокля

В съня си Джордж Хуанг стоеше под скритото зад мъгла слънце на провеждащо се късно следобед тържество. Носеше млечнобял костюм и копринена риза на райета с шикозни френски маншети, каквито беше зяпал по витрините на магазините, в които не посрещаха радушно хора като него. Отчетливите, бързи ритми на джазовия оркестър отекваха в съня му. Горе на хълма се извисяваше и ширеше огромна бяла къща, хвърляща добре очертани сенки върху поляната, която беше по лятному зелена.

Джордж се усмихна, изпълнен с възторг. Прекрасният му сън! Някак беше успял да се върне в него.

Мъжете тържествено кимаха на Джордж, когато минаваха покрай него. Тук беше важен човек. Почитан, фотографите го снимаха за вестниците. Докато се усмихваше и позираше, Джордж видя момчетата, които го бяха тормозили, и клиентите, които го бяха разкарвали като носач насам-натам, сякаш едва ли е човешко същество, той, който се присвиваше от другата страна на високата островърха ограда и наблюдаваше завистливо. Джордж вдигна чашата си с шампанско. Как ви се струвам сега? — помисли си той.

— Джордж! Насам! Ей!

Няколко красиви момичета му помахаха, преди да свалят чорапите си и да скочат във фонтана от шампанско, където се заплискаха през смях. Джордж отметна глава и се разсмя. О, това беше най-хубавият сън в света! Не искаше изобщо да се събужда.

На ръба на поляната, Лий Фан носеше червен чеонгсам^[1], а вятърът развяваше косата й пред поаленелите й страни.

— Сънувай с мен… — прошепна тя. Обърна се и влезе във високата бяла къща.

Шепотът разпали нов огън в Джордж. Нищо друго и никоя друга не беше желал с такова отчаяние. Предците му заблещукаха някъде по границите на тържеството като избледняващи образи върху снимка. Някои от тях изглежда протягаха ръце, като че искаха да го уловят, като че искаха да му кажат нещо важно, но Джордж не искаше да изпуска своя сън. Затова тръгна бързо напред, загърби ги и се отдалечи. Претича бързо покрай фонтана, където мокрите момичета го изгледаха с жадни очи. Гласовете им се виеха в прелъстителен, шептящ хор:

— Сънувай с нас, сънувай с нас, нас, сънят те иска, иска те, иска да сънуваш, да сънуваш, да сънуваш с нас.

Лий Фан стоеше в потъналото в здрач преддверие на къщата с червената си рокля. Помаха му, а зад нея мракът се освети като киноекран. На този екран се прожектираше филм, в който двамата танцуваха прилепени, свиреше оркестър, а момиче напяваше:

— За мен се събуди, красавице спяща, чакат те капки роса и звездна светлина…

На екрана Лий Фан извърна лице към Джордж за целувка и сърцето му трепна. Но точно преди самата целувка всичко отново потъна в мрак, като автомат, който е спрял на най-интересното, за да ви накара да му пускате монети. На прага Лий Фан изби пръст, привика Джордж, вървейки гърбом, и мракът я погълна. Всичко, което Джордж искаше, го чакаше в мрака, затова и той влезе в него.

Над него таванът примигваше с нежна фосфоресцираща светлина. Но го изненада хладината, от която го побиха тръпки. Имаше и някакви шумове — някакво ръмжене и драскане, които го накараха да поспре. Погледна назад през отворената врата към снопа слънчева светлина, която беше загърбил, после продължи устремено, запътил се все по-надълбоко в мрака.

— Лий Фан? — извика той.

Никакъв отговор.

Сенките преминаха през ръцете на Джордж и той вдигна поглед към просветващия таван.

Не, таванът не просветваше.

Движеше се.

Ниското ръмжене, което беше чул, се беше засилило до смразяващ костите хор, а в ума на Джордж имаше само една мисъл: „Събуди се ВЕДНАГА.“ Хукна обратно към неясния кръг от дневна светлина. Там, където всичко беше прекрасно. Но щом приближеше, слънчевата светлина се отдалечаваше.

Накрая Джордж се освободи и препъвайки се, излетя на поляната. Тревата беше станала остра, увиваше се около глезените му. Кръв течеше от фонтана, който преди разливаше шампанско. Полуоблечените момичета пиеха с шепи от течността, а щом отвориха изгнилите си устни, се разкриха острите им като бръсначи зъби.

— Още! — закрещяха те. — Още!

— Обещай… — настоя сънят.

„Събуди се. Събуди се събуди се събуди се“, шепнеше Джордж на себе си. Затвори очи, но нямаше значение; сънят навлизаше все по-дълбоко в ума му, докато главата му не се напълни с най-отвратителни образи: демони, които ядяха вътрешностите му, разкъсваха врата му със зъбите си. Не издържаше и секунда повече.

— Обещавам — извика той и отново отвори очи.

Усети остро, болезнено пронизване, после леден студ се разпростря в него. Далеч някъде Лий Фан му помаха. Не можеше да я достигне. Никога не би могъл да я достигне.

Устните му се отвориха за един сетен вик за помощ.

Който така и не произнесе.