Либа Брей
Леговище за сънища (58)

Асо пика

Докато певците на Гадателката припяваха тематичната песен, а господин Форман мелодично произнасяше въведението към предаването на своя микрофон, Ийви попи лицето си с носна кърпичка и огледа публиката от нетърпеливи хора, донесли свои вещи за гадаене. Мислеше за Сам. Тяхната история уж трябваше да бъде измислен романс и нищо повече. Но Сам бе спасил живота й, а тя го бе целунала. Искаше да го целуне, нямаше съмнение. Целувките му бяха страстни, нежни и предизвикващи виене на свят; Ийви не искаше да имат край. Когато тържеството най-накрая свърши и тя си тръгна към вкъщи, погледна през задното стъкло на таксито и го видя, застанал в средата на оживената улица. Гледаше я как си тръгва, пъхнал ръце в джобовете и с красива усмивка. Колите и такситата го заобикаляха, клаксоните гневно свиреха. Уговорката със Сам трябваше да улесни живота на Ийви, а го бе объркала още повече.

— И не забравяйте, че Гадателката на влюбените ще бъде специален гост на голямото откриване на изложбата, посветена на Ясновидците, в Музея на американския фолклор, суеверията и окултното, която започва в страховития миг от денонощието полунощ! Това звучи страшно ужасяяяяяващо-злооовещо, госпожице О’Нийл — подкани я господин Форман.

— Да. Страш-но — заекна Ийви. През стъклото на студиото на тоноператора виждаше господин Филипс, който, изглежда, не се радваше, че използват радиото му по непозволен начин. — Ще поканите ли първия ни гост, господин Форман?

Господин Форман схвана намека.

— Дами и господа, моля приветствайте на сцената на „Часът на сапун Пиърс“ господин Боб Бейтман!

Под учтивите овации се приближи красив мъж. Изглеждаше някак много умиляващо притеснен.

— Как сте, госпожице О’Нийл?

— Сега, след като сте тук, вече съм много по-добре. — Ийви се зарадва на смеха на публиката. — Как мога да ви помогна днес, господин Бейтман?

— Чудесно е да се запозная с вас. Наистина сте прекрасно момиче.

— Майчице, господин Бейтман, колко мило от ваша страна. О, донесли сте ми гребен. Надявам се, с него не намеквате, че прическата ми не е безукорна!

Отново смях. Публиката беше невероятна, страхотно предаване — едно от най-добрите. Надяваше се тази подробност да не убегне на господин Филипс.

— О, не, госпожице О’Нийл. Изглеждате много красива — рече той и Ийви се изчерви.

— Внимавайте, ей. Тази млада дама е сгодена за Ясновидец — намеси се господин Форман за радост на публиката.

— Какъв късметлия — рече господин Бейтман, а усмивката на Ийви потрепна. Вече не знаеше каква игра играят двамата със Сам.

— Този гребен принадлежеше на най-добрия ми приятел, Ралфи — заразказва господин Бейтман и Ийви стреснато се върна в настоящето.

— О! Аха! — възкликна тя.

— Загина през войната.

Тихите шумове издадоха съчувствието на зрителите в студиото.

— Съжалявам — каза Ийви. — Брат ми също е герой от войната, както знаете.

— Да. Чух. Реших, че ще проявите съчувствие към един стар войник като мен. Въпросът е там, че по време на войната Ралфи неочаквано се ожени за едно френско момиче, но не знам името й и, ами, вече много години семейството му се опитва да я открие. Сигурен съм, че разбирате. Помислих си, че вие бихте могли да научите името й и да го кажете?

— Разбира се — тихо се съгласи Ийви. Постави ръка върху ръката на господин Бейтман. — Ще направя каквото мога.

Господин Бейтман сложи гребена в ръцете й. Беше стар гребен от костенурка, какъвто може да се купи във всяка дрогерия. Нищо особено. Ийви затвори очи. Потри палец по върха на зъбците. Щом настъпи мигът, тя го задържа между дланите си, притисна го леко и зачака информацията.

Гребенът обаче май не искаше да извади скритите си богатства пред нея. Трябваше да навлезе в по-дълбок транс, за да стигне до спомените му. Това беше непредвидено в радиото, но Боб Бейтман бе герой от войната и всички чакаха. Ийви нямаше да го отпрати разочарован. Стисна зъби и се потопи по-дълбоко, съсредоточи се толкова силно, че почувства как по горната й устна избиха капчици пот. Тя забрави предпазливостта. Интересуваше я само гадаенето, независимо какво щеше да й струва.

Главата й се отметна назад, когато видението се появи. Изпита замайване. Тичаше. Нещо се движеше. Пейзажът. Дървета. Камъни. Пак дървета. Гледаше ги през прозорец. А, да! Пътуваше с влак. Ийви пое въздух, затърси начин да навлезе в този спомен и беше възнаградена с по-стабилна картина. Да, намираше се в претъпкано с войници купе. Играеха на карти върху малка сгъваема масичка. Съвсем слабо, тъмнокосо момче седеше отпуснато на мястото си и пишеше в дневника си. Никакво момиче не се виждаше. Може би беше в друго купе във влака. Ийви щеше да я открие.

— Някой да знае закъде сме се запътили? — попита онзи, който пишеше в дневника си. Видът му издаваше притеснението му. Очите му. Имаше нещо познато в очите му. Кафяви. Тъжни.

— Никога нищо не ни казват — отговори раздаващият картите. Устните му стискаха цигара.

— Струва ми се странно, че не ни казват.

— Скоро ще научим — успокои го войникът, който раздаваше картите. — Кой е вътре?

Колкото по-дълго стоеше Ийви в спомена, толкова по-силно усещаше, че в мъжете имаше нещо странно познато, нещо, което не пасваше. „Не задълбавай“, така се казваше играта в радиото. Но Ийви вече се беше увлякла. Трябваше да научи.

От другата страна на прозорците земята хвърчеше. Дърветата. Хълмовете. Валеше лек сняг.

Раздаващият картите залепи една карта на челото си, виждаше се гърба й.

— Какво държа, а? Какво е това? Кой може да каже? Джо? Кал?

— Асо пика — отговори някакъв глас, толкова стряскащо познат, че на Ийви дъхът й секна.

Раздавачът се усмихна, поклати глава и хвърли картата на масата с лицето нагоре. Асо пика.

— Кучи син — възкликна войник с лунички. — Пак позна.

— Такъв си е нашият Джим — отбеляза пишещият в дневника.

Ийви замръзна. Разпозна човека. Войникът с оръжието. Онзи, който се бе опитал да я застреля на 42-ра улица. Ръцете и краката й затрепериха. Започна да й се повдига. Вече не издържаше. Трябваше да се откаже, но не можеше, все още не можеше. Трябваше да види лицето на войника. Онзи, който беше познал картата. Трябваше да научи кой…

И тогава той се появи. Точно пред нея. Усмихнат, светлоок и много млад. Какъвто си го спомняше.

— Така — усмихваше се брат й. — Кой от вас, умници, ми е свил гребена?

В следващия миг Ийви се свлече на пода на подиума. Смътно осъзнаваше суматохата около себе си и гласовете, които сякаш идваха изпод вода.

— Госпожице О’Нийл? Госпожице О’Нийл! — крещеше Боб Бейтман.

— Моля ви, запазете спокойствие! — въдворяваше ред господин Форман.

Из развълнуваната публика се носеше шепот. Тревожни гласове:

— Накарайте я да спре!

— Как?

— Направете нещо?

А след това някой взе гребена от ръцете й и прекъсна връзката. Ийви пое дъх мъчително, дълбоко, сякаш дробовете й бяха спрели да работят за миг и сега жадуваха за въздух. Главата й се полюшваше от едната страна на другата. Очите я заболяха от ярката бяла светлина на лампите. Направи опит да се изправи, но коленете й се бяха схванали. Публиката в студиото се сепна. Един от певците се втурна да й помогне да стане. В устата си Ийви усещаше вкус на кръв. Вътрешната страна на бузата й беше наранена, вероятно се бе прехапала. Господин Форман донесе чаша вода и Ийви я изпи жадно, без да я е грижа, че разлива по роклята си. Отблъсна прегръдката на певеца и се втурна, олюлявайки се, към Бейтман.

— Откъде… Откъде намерихте това? — попита го тя задавено. Светлините на студиото бяха като кинжали. Очите й се насълзиха, носът й потече. Страхуваше се, че ще повърне.

— Казах ви, че е на моя приятел Рафи.

— Лъжете! — наполовина извика, наполовина изплака Ийви.

Публиката се смути от неуместното й поведение. Дошли бяха да се веселят и да намерят отговори за изгубени домашни любимци или семейни ценности, чиито тайни истории можеха да ги свържат с кралски особи или милионери. Господин Форман направи опит да се намеси, но гласът на Ийви се извиси над неговия.

— Откъде имате гребена на брат ми?

— Чакайте… дойдох за малко помощ — рязко заговори Бейтман, но изглеждаше по-скоро смутен, отколкото гневен. — Не съм длъжен да стоя тук и да слушам подобни приказки.

В студиото тоноператорът бурно жестикулираше към господин Форман, който буквално пъхна микрофона на певците и те запяха, за да заглушат драмата, която се разиграваше пред очите им. Боб Бейтман грабна гребена от господин Форман и тръгна по пътеката към вратата, макар надписът в ЕФИР да светеше в червено. Ийви се запрепъва след него, предизвика ново неодобрение и смайване сред публиката, но не спря, тръгна след Боб Бейтман, превита на една страна и залитайки като търколен камък по коридора на радиостанцията.

— Господин Бейтман! Господин Бейтман!

Мъжът забърза. Тя се втурна през вратата и излезе сред лудостта на улицата. Валеше студен дъжд на едри капки, от тях миглите й се намокриха. Боб Бейтман почти беше прекосил улицата. Ийви тръгна след него и го улови за ръка.

— Откъде взехте гребена? — попита тя през стиснати зъби.

— Вижте, вече ви казах…

— Лъжете. Лъжете, лъжете! — вече плачеше. Хълцаше силно. Правеше сцена насред Бродуей, всички гледаха. Но не я беше грижа. Искаше единствено истината.

— Откъде познавате брат ми?

— Моля?

— Брат ми, Джеймс? Той беше в този влак. Видях него… във видението!

По лицето на Боб Бейтман се изписа паника. Бързо огледа улицата и се надвеси към Ийви, сниши глас.

— Слушай, гълъбче, този гребен дори не е мой.

— Моля?

— Не е мой, схващаш ли?

— Н-но… вие к-казахте…

— Платиха ми, за да го кажа. Гребенът дори не е мой — повтори той.

— Кой? Кой ви плати?

— Не знам. Някакви типове в сиви костюми… Адамс! Партньорът му го нарече „господин Адамс“!

— Защо им е да го правят?

— Откъде да знам?

— Заведете ме при тях.

— Вие сте луда — разсърди се мъжът. Ийви го улови с две ръце за ръката. — Пуснете ме!

— Няма, преди да ме заведете при тях. — Тя заби нокти в ръката на мъжа, за да го задържи.

— Ох! Казах да ме пуснете! — Мъжът я настъпи. Ийви извика повече от изненада и гняв, отколкото от истинска болка, а той издърпа ръката си. Насъбралата се тълпа наблюдаваше зрелището.

— Луда — извика към наблюдаващите сцената Боб Бейтман. — Тя е луда! Всички тези Ясновидци са луди! — кресна той и избяга.

Когато мократа, раздърпана Ийви се върна в радиостанцията, „Часът на сапун Пиърс“ беше приключил. Тя се скри зад дебелите, разперени листа на едно растение и се загледа в група мъже, които пушеха в лобито, заслушани в господин Форман. Той обясняваше от високоговорителите на публиката пред радиоапаратите:

— Госпожица О’Нийл се разболя, духовете от отвъдното надделяха над нея.

— Духовете надделяха, разбира се — заядливо рече един от пушещите.

Господин Форман напомни, че следва предаването на Сара Сноу „Часът на Мисията“. Оркестър „Безжични чудеса“ засвири, а певците на Гадателката на влюбените изпълняваха омиротворяваща песничка, която да зарадва домакините.

Ийви изчака в дамската тоалетна публиката й да се разотиде и да влезе публиката за следващото предаване. Успокояващият глас на Сара Сноу отекна из обзаведената в стил арт деко^[1] крепост на радио „Дабъл Ю Джи Ай“.

— Ийви, ето те. — Беше Хелън, секретарката на господин Филипс. Изглеждаше леко притеснена, като човек, който носи лоша телеграма. — Скъпа, господин Филипс иска да те види.

— О! Аб-со-лют-но — отговори унило Ийви. — Нека само малко да се освежа.

Хелън я потупа по ръката.

— Ще му предам.

Пред огледалото Ийви попи лицето и косата си с кърпа. Избърса разтеклия се грим около очите си и сложи червило на устните. Тръгна неохотно по безкрайния коридор, токчетата й тракаха по блестящия мраморен под. Стигна до кабинета на господин Филипс и продължи към задния вход. После хукна.