Либа Брей
Леговище за сънища (57)

Влакът от Ню Орлиънс

Хенри вървеше напред-назад по перона на влака от Ню Орлиънс, на долното ниво на „Гранд Сентръл“. Наблюдаваше релсите, сякаш бъдещето му пристигаше със сирена и бълване на пара. На ревера си имаше яркочервен карамфил. Най-накрая скръбно изсвирване обяви приближаването на влака. Пулсът на Хенри заби в ритъма на колелата, пуф-паф-пуф-паф. Металният звяр се плъзна покрай него. Хенри се протегна и заоглежда прозорците един по един, но лицата зад стъклата се размазваха. Влакът изсъска дълго, сякаш издишаше, и спря. Униформен мъж извика:

— Пристигна влакът в три и десет от Ню Орлиънс!

Вратите се отвориха. Щастливите пътници заслизаха бавно и непохватно и се втурнаха към ръцете на очакващите ги роднини и приятели. Хенри вървеше напред и назад по перона. Сърцето му подскачаше всеки път, когато по стъпалата слизаше красив, тъмнокос младеж, но Луис го нямаше. Носачите натовариха в колички куфарите и сандъците на пристигналите и ги извозиха. Гъмжащият от хора перон опустя, останаха само Хенри и носачите. Дали в тълпата не беше пропуснал Луис?

— Извинете — извика той към един носач, който се качваше пак във влака. — Търся един приятел, пътувал с влака. Останаха ли пътници?

Носачът поклати глава.

— Не, господине. Никой не остана. Всички вече слязоха.

— Сигурен ли сте?

— Да, господине. Не остана никой.

Сигурно не го е видял. Луис вероятно се е качил горе в просторната чакалня, стои с куфара в ръка, извил глава назад, и разглежда зяпнал внушителната гара на големия град. Хенри хукна нагоре по стъпалата, мина забързано между дългите дървени пейки, където хората седяха и четяха вестници или се суетяха около децата. Стори му се, че вижда Луис да отива към една телефонна кабинка, забърза след него, извика го по име.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — обърна се и попита мъжът. Беше по-възрастен от Луис с поне десет години.

— Моля да ми простите. Припознах се — извини се Хенри и се върна да обикаля „Гранд Сентръл“. Нищо не беше останало от въодушевлението му. Спомни си как се засегна Луис, когато го попита за подкупа. Колкото и добродушен да беше по природа, лесно се засягаше от обидите. Ами ако толкова се е засегнал от непремислената забележка на Хенри, че е решил да не идва?

Ами ако е изпуснал влака?

Обзет от нова надежда, Хенри забърза към гишето за билети.

— Извинете, кога пристига следващият влак от Ню Орлиънс?

— В шест и половина тази вечер — отвърна служителят.

Хенри седна на пейката и зачака. В шест и половина чакаше. В осем и половина, когато всички други пътници се бяха прибрали вече при семействата си, той още чакаше. Към девет и половина, когато чистачите заразмахваха метли през огромното мраморно море на главната чакалня на „Гранд Сентръл“ и над повечето релси беше легнала тишина, стана ясно, че Луис изобщо няма да дойде.

Хенри излезе навън в ярко осветения, но вече изгубил за него блясъка си град и тръгна към един клуб, който знаеше, на Бароу Стрийт във Вилидж. Преди искаше да покаже всичко на Луис, а сега искаше само да се напие или да се сбие с някого. Може би и двете.

— Уиски — поръча на бармана. Остави рязко парите, които беше заделил за вечерта си с Луис. Вече му беше все едно. Изпи на един дъх уискито, изпита удоволствие от изгарянето. Хвърли двайсет долара и отвори манерката си, предложи на бармана.

— Ще дадете ли своя принос към фонда „За самосъжаляващия се“? Каузата е много благородна, уверявам ви — рече той.

Барманът сви рамене и напълни манерката догоре.

Хенри вече беше почти пиян, когато се запрепъва към телефонната будка на заведението и набра номера на „Бенингтън“. Опря глава на стъклената врата, заслуша се в слабото звънене в слушалката, докато отпиваше от бутилката си.

На петото иззвъняване Тета вдигна.

— Няма никой вкъщи — изрече тя обичайния си отговор, на Хенри му се прииска да седи до нея на неразчистената им кухненска маса.

— Царкиня Тетакович от „Орфиъм Съркит“^[1] ли се обажда? — завалено попита той. — Приемате ли обаждане от онзи идиот, Хенри Дюбоа Четвърти?

Настъпи кратка пауза.

— Не затваряй, моля те — прошепна.

— Хен? Къде си? Какво става?

Хенри се вгледа в дървения таван на телефонната кабинка. Сълзи се стичаха по лицето му. Престани да подсмърчаш, Хал. Мъжете не плачат. Така щеше да каже баща му. Добре, само че Хенри беше мъж със сериозно основание да плаче.

— Луис изобщо не се появи. Похарчих всичките пари от фонда за пианото и те влудих напразно, Тета. Съжалявам. Съжалявам.

— Ех, Хен — въздъхна Тета. — Ела си у дома.

Хенри избърса носа си с ръкава.

— Така ли?

— Така.

— Още ли си моето най-страхотно момиче?

— Няма да се отървеш лесно от мен. Ние сме семейство. Прибери се у дома.

— Добре. Ще се прибера — обеща Хенри и затвори.

Но най-напред трябваше да свърши нещо.

Той хукна по улиците на Долен Манхатън, покрай плакатите, обявяващи карантината, и тъмните, затворени магазини и работилници с табелки на витрините си, на които пишеше ЗАТВОРЕНО ПО НАРЕЖДАНЕ НА ЗДРАВНИЯ ОТДЕЛ НА НЮ ЙОРК. Все още не беше изтрезнял, когато стигна до притихналите граници на Чайнатаун. В този час улиците бяха вече безлюдни. В „Чайната“ почти нямаше клиенти, но Хенри видя вътре Лин. Махна й, посочи към уличката и след малко тя дойде при него.

— Членът на въображаемия кръжок по природни науки Хенри Дюбоа Четвърти се явява на поста си — избърбори той. Опита се да отдаде чест, но политна и се стовари върху кофа за боклук. — Шшш — рече и се настани отгоре й.

— Ти пиян ли си? — шепнешком попита Лин.

— Както обикновено силната ви наблюдателност не ви подвежда, мадмоазел.

— Какво стана? Къде е Луис? Мислех, че ще се срещнете, щом пристигне с влака.

— А. Ето че идваме до сърцевината на проблема. Или до липсата на сърце. Май един от нас няма сърце. Луис не се появи. Трябва да дойдеш с мен в сънищата. Трябват ми някои отговори.

— Идеята не ми се струва добра.

— Така ли? Аз мисля, че е страхотна.

— Пиян си.

— А ти си наблюдателна. Я кажи, хрумвало ли ти е да станеш учен?

— Много си пиян. Хенри, чуй ме, светът на сънищата не е безопасен.

— Знам. Призраци. Чудовища. Някакви създания в тунела. — Хенри се облегна рязко на стената. — И точно това ми е мисълта, питам се да не би снощи нещо да се е случило на Луис? Какво? Изглеждаш странно.

Лин пое колебливо дъх.

— Научих кои са О’Баниън и Лий. Починали са през 1875-а. Били са убити, Хенри. Едно от измамените момичета ги е убило. Носело воал и слушало музикална кутия. Според мен не трябва да се връщаме там, Хенри. Не и тази нощ.

— Един час в сънищата. Само за това те моля. Не мога да стигна до вира без теб, Лин. Трябва да сме двамата. Наясно си.

— Трябва да се наспиш. Наистина да се наспиш, Хенри. И двамата имаме нужда от сън. Да поговорим утре.

Хенри вдигна поглед към студените, мъртви звезди.

— Вече не вярвам в утрешния ден — рече той.

Когато се върна в „Бенингтън“, Хенри завари бележка от Тета: На среща с Мемфис. Скоро се връщам. Добре дошъл у дома, Пианисте. Нова петдоларова банкнота стърчеше от буркана с фонда за пианото. На предната му част имаше лепенка с надпис: ФОНД ПИАНО — НЕ ПИПАЙ.

Хенри занавива метронома. Смътно си даваше сметка, че е пиян и наранен и че така не бива да влиза в света на сънищата. Но не му пукаше. Трябваше да види Луис. Трябваха му отговори. Лин отказа да дойде с него, но той щеше да провери може ли сам да открие мястото. Равномерното тиктакане на метронома свърши своята магия и Хенри заспа за секунди. Гмурна се надълбоко, придърпан от алкохола.

Събуди се в света на сънищата, но не беше на улиците на Ню Йорк. Стоеше на перона на железопътната гара, която тази вечер сияеше с още по-силен блясък. Всичко изглеждаше потънало в златиста мъгла. Хенри се усмихна. Успя. Дори не си зададе въпроса как беше успял.

Вървя из царството на съня, запя той. Тръгна по тъмния тунел, изпълнен с нетърпение да дойде влака.

Размисли се за предишната вечер и за онова, което бяха видели. На прага на тунела се поколеба още няколко секунди. Но след това вече мисълта за Луис напълно го обсеби.

— По дяволите — възкликна той и влезе.