Либа Брей
Леговище за сънища (54)

Пробуждане

Лин и Уей Мей седяха сред нежните цветя на поляната. Слънцето грееше ярко и топло. Хълмовете блестяха с постоянен златист цвят. От много нощи насам Лин за пръв път не можеше да се зарадва истински. Уей Мей бърбореше щастливо за предстоящото си пристигане в Ню Йорк и за сватбата си, а унинието на Лин нарастваше. Трябваше да сподели с Уей Мей подозренията си за „О’Баниън и Лий“, но не можеше да се насили да го каже. Не искаше да е истина — заради Уей Мей и, съвсем себично, заради себе си.

Чакаше да й дойде смелост и не отместваше поглед от селото под тях, припичащо се на прекрасното слънце, което блестеше по покритите с червени плочи покриви.

— Красиво е. Това ли е селото, в което си живеела там, у дома?

— Не. Това е едно място, което веднъж видях и запомних. Място, което обичам. — Уей Мей примигна към листака на дърветата. — Имат най-прекрасната опера. Истинско вълшебство! Бях много болна и тъгувах по дома, но седях на балкона и гледах операта и за известно време, вече не бях тъжна. Бягам в него мислено, когато ми се налага. — Тя наля чай за двете и погледна към Лин. — Може би и на теб ти трябва място за бягство. Какво те тормози, войниче?

— Аз… — Устата на Лин пресъхна. Вгледа се в откритото лице на Уей Мей и нищо не остана от присъщата й откровеност. Щеше да я съкруши.

— Става дума за сънната болест, нали? — попита Уей Мей и Лин не я поправи. Уей Мей с жест изрази отношението си. — Твърде много се притесняваш, сестрице. Остави тревогите си засега.

— Не мога.

— Можеш, разбира се! Проблемите нямат място в нашия съвършен свят. Ако тук нещо не ни харесва, просто ще го променим.

Тъгата на Лин започна да се превръща в недоволство.

— Не разбираш. Умряха хора. Мои съседи. Става дума за моя квартал. Болестта тормози всички ни.

Мъничка стоножка пропълзя по крака на Уей Мей.

— Мразят китайците. Винаги са ни мразили. Обиждат ни. Хората са преизпълнени с омраза, накрая настъпва нощта, в която идват за теб — призна тя с огорчение и премаза с палец насекомото, после избърса ръка в тревата.

— Какво имаш предвид?

Уей Мей вдигна очи. За миг изражението й беше буреносно, но след това тя примигна и усмивката се върна.

— О, скъпа ми Лин. Не обичам да слушам такива неща, не искам да знам, че те притесняват.

— Понякога трябва да чуем и неприятните неща.

— Не. Тук не. Тук никога — усмихна се Уей Мей и вдигна лице към слънцето.

— Да. Дори тук. Особено тук, далеч от шума. — Лин пое дълбоко дъх. Достатъчно дълго беше потискала истината. — Уей Мей, проучих твоите брачни агенти, „О’Баниън и Лий“. Разпитах чичо си, бях и в библиотеката. Такава фирма няма. Не съществува.

Уей Мей се намръщи.

— Какво говориш?

— Според мен някакви лоши хора те водят тук, но не за да се омъжиш, ами… — езикът на Лин не можеше да произнесе думите. — Да работиш.

— Не бъди глупава! Чичо ми е уредил всичко. Господин О’Баниън ще ме посрещне в имиграционната служба — решително рече Уей Мей. — Ще имам съпруг и нов живот в Ню Йорк.

— Съмнявам се. Уей Мей, искат да те измамят. Ще бъдеш слугиня. — Лин преглътна. — Или по-лошо.

— Защо ми говориш такива ужасни неща?

— Защото не искам да пострадаш? Те ще те превърнат в… — Лин започна да се бори с думата. — … проститутка, Уей Мей. Никога няма да се омъжиш. Ти… ти не бива да слизаш от онзи кораб.

Две сълзи се стекоха безмълвно по лицето на Уей Мей. Устните й затрепериха.

— Не може да е истина. Пътуването ми е платено. Чичо ми го уреди.

— Съжалявам.

— Не искам да слушам повече!

— Опитвам се да те предпазя!

— Не искам да чувам! — Уей Мей стана. Тръгна заднешком, клатеше глава. — Не. Грешиш. Ще бъда съпруга на търговец в Америка. Д’ър човек! Уважаван мъж!

— Уей Мей…

Уей Мей се завъртя, стиснала здраво уста, очите й гледаха непреклонно.

— Нямаш право да постъпваш така. Да шпионираш като служител на имиграционните, да разпитваш за всичко! Мислех, че сме приятелки.

— Приятелки сме. — Лин посегна към ръката на Уей Мей, но тя я дръпна рязко.

— Няма да ми отнемеш мечтата! — изръмжа ниско и гърлено, лицето й изразяваше гняв. И нейното преобразяване беше толкова смайващо, колкото всяко друго, преживяно в съня. В чашата чаят завря, плисна върху ръката на Лин. Тя изохка и изпусна чашата, течността се разля върху нея. Яркочервено петно се появи върху пръста на Лин.

Беше се наранила в съня.

Уей Мей го бе направила.

Лин стисна ръката си, скочи и тръгна към гората.

— Къде отиваш? — изплаши се Уей Мей.

Лин не отговори.

— Все още не е време да се събуждаш! Да поиграем на опера. Или, или можем да проведем някой от твоите научни експерименти, ако искаш!

Лин не се обърна.

— Всичко ще бъде наред, сестрице! Знам, че ще бъде — ситнеше след нея Уей Мей. — Моля те, не се притеснявай. Тук… можем да направим нещо прекрасно.

Лин не искаше да прави нищо. Сънят вече не беше хубав. Не спря.

— Върни се, моля те! — извика Уей Мей. — Ти ми обеща! Обеща ми!

Лин изтича надолу по хълма и тръгна през гората. Завика името на Хенри.

 

 

Хенри и Луис лежаха един до друг на кея, потопили крака в хладната река, наслаждаваха се на последната нощ до вира. Утре влакът на Луис трябваше да пристигне в Ню Йорк и нощните посещения ставаха излишни. Хенри нямаше търпение утрешният ден да настъпи.

— Хенри, трябва да ти кажа нещо — изведнъж стана сериозен Луис. Стомахът на Хенри се сви, сякаш предусети първите дъждовни капки по време на отдавна планиран излет.

— Струва ми се, че следва ужасно сериозен разговор, който не бива да се води без риза — пошегува се Хенри.

Луис седна.

— Трябваше да ти го кажа по-рано. Отнася се до теб.

— Няма да дойдеш в Ню Йорк, това ли се опитваш да ми кажеш? — надигна се на лакти Хенри и се загледа към слънчевите петна, изпъстрящи повърхността на реката. — Взе си билета, нали?

— Не е това — рече Луис и Хенри изпита облекчение.

Луис пое дълбоко дъх. Завъртя едно окапало листо между пръстите си, а то затанцува като балерина.

— Точно преди да напуснеш града, баща ти се опита да ме прогони. Изпрати един човек с дебел плик пари в „При Селест“. Човекът ми каза, че парите са за мен, ако се съглася да напусна града със следващия кораб нагоре по реката и повече никога да не те видя.

— Кучи син — измърмори Хенри. Баща му бе съсипал всичко. Не искаше да го свързват с подобен човек. Как можеш да се научиш да бъдеш мъж, ако този, който те възпитава, е насилник и не заслужава уважението ти? — Колко?

— Хиляда долара.

Силен гняв се уви пъргаво около сърцето на Хенри.

— Предполагам, че човек може добре да си поживее с тях, стига да има такова намерение.

— Така мисля и аз.

Хенри изскуба шепа трева.

— Ти прие ли? — погледна косо Луис и видя обидата по лицето му.

— За такъв ли ме мислиш?

— Прости ми, Луис. Не исках да те засегна. Всъщност не повярвах, че си го направил. — Хенри се прокле. Прииска му се да си вземе обратно думите.

Луис въздъхна дълбоко и запримигва към небето.

— Моля те, Луис. Съжалявам.

Луис поклати глава.

— Знаеш, че не мога да те си сърдя, шер. — Целуна Хенри по бузата, но целувката му беше половинчата. Хенри разбра, че обидата не е преминала.

Лаят на Джаспър огласи пътеката.

— Сега в каква беля се е забъркало това куче? — Луис скочи.

Хенри тръгна след него, а всъщност му се искаше да придърпа Луис на кея и да го нацелува. Чувстваше се гадно, задето се бяха скарали, и му се искаше да си вземе думите назад.

Джаспър копаеше настървено сред грамофончетата, лаеше и ръмжеше, сякаш е спипал някакво животно.

— Джаспър! — извика Луис. — Махай се оттам веднага!

— Той е куче. Вероятно е намерил някъде кост. В крайна сметка това е и негов сън.

— Не бива да копае тук. Джаспър! — подсвирна Луис, кучето не помръдна.

Той пристъпи към грамофончетата и се препъна. Улови с ръка главата си и изохка.

— Луис! — Хенри го подкрепи.

Луис отстъпи.

— Доб… добре съм, Хенри. Джаспър!

Хенри мина през завивката от морави цветя и прогони Джаспър. Кучето заподскача към Луис. На мястото, където беше копало, имаше само пръст и нищо друго.

— Хенри! — провикна се Лин от пътеката.

— Лин, какво има? — попита той, щом тя го настигна. — Уей Мей с теб ли е? Какво е станало с ръката ти?

Гласът на Лин потрепери.

— Искам да се върна, Хенри. Искам да се събудя.

— Искаш да те събудя като последния път, така ли?

— Не. Нека сме заедно. Трябва да си тръгнем заедно.

Хенри погледна към Луис със съжаление.

— Върви, шер. Съвсем скоро ще се видим — успокои го Луис. — Не можеш да откажеш на една дама.

— Остава само един ден. — Хенри се надяваше да не е съсипал всичко.

— Трябва да събудиш и Луис. — По изражението на Лин Хенри разбра, че не бива да спори.

— Луис — рече той — време е да се връщаш в колибата си. След няколко минути ще се събудиш, после можеш да наблюдаваш изгрева и да изпиеш едно кафе от цикория, преди да се качиш на влака за Ню Йорк.

Луис се разсмя.

— Става, Хенри. Става.

Тръгна нагоре по стъпалата към колибата, Джаспър размахваше след него опашка. От вътрешността на колибата се чу как цигулката подхваща „Ривиер Руж“ точно там, където я беше прекъснал, и после всичко утихна.

— Какво те изплаши толкова? — Хенри попита Лин.

— Не сега. По-късно ще ти обясня. Но не искам повече да стоя тук — прошепна тя.

— Ние не навихме будилниците си, скъпа. Затворени сме тук, докато сами не се събудим.

— Тогава да проверим дали не можем да намерим някой сън другаде — предложи Лин. — Дори да се върнем по улиците, откъдето дойдохме. Дали ако влезем през магазина на Девлин, няма да успеем да обърнем съня.

— Струва ми се разумно. Просто се връщаме по стъпките си. Как се стига от тук до железопътната гара? — попита Хенри и се заоглежда.

Съгледа тъмната паст на тунела през една пролука между дърветата.

Лин проследи погледа му.

— Не бива да влизаме в него.

— Май или трябва да минем през тунела, или да чакаме да се събудим.

— Един от нас може да се събуди пръв и да измъкне другия — предположи Лин, треперейки. Един въпрос, спотайвал се дълбоко в нея, успя едва сега да излезе наяве. — Какво става, ако умреш в съня?

Хенри сви рамене.

— Събуждаш се.

— Дори тук ли? Дори тук, където всичко е истинско? — попита тя, усещайки как изгорялото място върху ръката й пари.

В кадифения мрак на тунела пулсираше светлина.

— Ето пак — каза Хенри.

Ръбовете на дърветата се бяха разнищили, като от някакъв изблик на енергия.

— Какво става? — зачуди се Хенри.

— Не знам — прошепна Лин, от страх не можеше да диша. Спомни си отново думите на Уей Мей: Страхувам се от това злокобно място. Ако не я притесняваш, и тя няма да ни притеснява.

Светлините отслабваха, сякаш самият сън заспиваше за през нощта. Ужасното ръмжене отново се появи. Лин потрепери.

— Искам да разбера какво има вътре. Трябва да разбера — рече тя, пренебрегвайки предчувствието си.

— Просто ще се върнем по стъпките си — съгласи се и Хенри. Предложи й ръката си, Лин я улови, двамата прекрачиха прага и се насочиха към мрака.

— Защо е толкова студено? — прошепна Лин, треперейки. Дъхът й излизаше на тънко облаче.

— Не знам. — Зъбите на Хенри леко потракваха. Имаше нещо гробовно в тунела, сякаш двамата с Лин влизаха незаконно в частна гробница. Изпита облекчение, когато видя пред тях светлината от гарата.

— Близо сме — посочи той към далечния кръг от златиста светлина. — Виждаш ли? „Втората звезда вдясно и направо до сутринта.“

— Що за безсмислици говориш? — изцъка Лин.

— Питър Пан — поясни Хенри.

— Не спирай — подкани го Лин.

Тя се препъна в мрака. Приклекна, за да провери в какво се е препънала и старите тухли по страните на тунела заблещукаха, после блещукането спря и се превърна в зеленикаво сияние, като при загряваща живачна лампа.

— Лин! — прошепна тревожно Хенри и тя се отказа да търси какво я е спънало и се крие в земята. Продължи с него. Приближиха се към стената и светещите тухли. Нещо се случваше в камъните, сякаш наблюдаваха сняг върху киноекран.

— Има ли кинопрожектор? — попита Хенри и се огледа, но беше ясно, че идваше от самата стена. В блестящите тухли се разказваха всякакви истории: момиченце, което даваше чаено тържество с родителите си. Войник, който се смееше около маса със своите приятели, мъж, който махаше към обожаващата го тълпа.

— Какво е това? — попита Лин.

Хенри вървеше от една тухла към друга, после към трета, изучаваше образите.

— Мисля…, мисля, че това са сънищата на други хора — прошепна той.

После отстъпи, за да огледа цялата стена. Тя се извисяваше и извисяваше, цялата в светещи екрани от сънища, докъдето му стигаше погледът. Образите му напомняха на електрическата схема на голяма машина, сякаш късчетата съдби захранваха целия свят на сънищата — гарата; влака; вира; гората и селото, където всяка вечер се забавляваха до насита с Лин. Но тук-там по някоя тухла угасваше, сякаш и при нея енергията се е изчерпила. Все едно тези сънища бяха умрели и трябваше да ги заместят други — ново захранване за машината.

Нещо привлече вниманието на Лин и за да вижда по-добре, тя се приближи към една тухла. Отворила широко очи, се обърна към Хенри.

— Виждаш ли?

— Какво да виждам?

— Нея — прошепна тя с облаче студен дъх.

Хенри се изправи до стената на тунела. В ъгъла на един от трепкащите образи стоеше жена с воал и наблюдаваше съня. Тя преминаваше от тухла в тухла, от сън в сън, като нощен пазач, който охранява фабриката. Повърхността на една от тухлите затрепери, сякаш във филма се бе появило препятствие. И в тези късчета мрак Лин и Хенри видяха кошмарния близнак на хубавия сън на мъжа. В него мъжът бягаше от шайка нечовешки създания през тунелите на метрото.

— Гладни духове. — Лин погледна Хенри с изплашени очи. Изведнъж всички тухли светнаха, започнаха да показват един и същи образ: ужасената жена с воала тичаше през тунела с кървав нож в ръцете, накрая пропълзя в потъналия в тишина вагон. И се възцари мрак.

Пронизителен, животински крясък отекна из тунела.

— Какво беше… — Лин не успя да довърши. Зад тях, там, откъдето бяха влезли, се появи фигура, тъмен силует в рокля, който вървеше към тях.

— Хенри… — прошепна Лин.

Той кимна.

— Тръгвай. Ние просто се връщаме по стъпките си.

Ръка за ръка, двамата тръгнаха към светлината и обещанието да открият гарата в края на тунела. Но колкото и бързо да вървяха, не стигаха до гарата.

— Тя непрекъснато се отдалечава — рече Лин. — Като че иска да ни задържи тук.

От мрака зад тях се чуваше ръмжене и дращене.

— Мога да те събудя. Знаеш, че мога!

— Да не си посмял! Няма да те оставя сам и край — рече Лин. — Добре. Тогава ще ти предложа друго. Да видим дали можеш да си ни представиш на някое различно от това място, в друг сън. Лин, защо не сънуваш за… за… — Нищо не му хрумваше. — Сънувай Нова година! Сънувай танцьори, сладкиши под формата на луна и фойерверки.

Лин стисна очи, но беше твърде изплашена. Умът й бе обсебен от ужасните звуци. Като наближаващ рояк. Рояк от какво обаче?

Хенри извика.

— Хенри? — Лин отвори очи. Никъде не го виждаше. — Хенри!

Беше останала сама с онова, което се спотайваше в мрака.

 

 

Хенри отвори очи на пода в стаята си в „Бенингтън“. Чаршафите лежаха усукани около глезените му, сърцето му биеше лудо. Паднал беше от леглото, затова се бе събудил. Лин все още беше на онова опасно място. Виждаше телефона на масата до стената в хола, но парализата от разходката в съня го приковаваше към пода. Започна да брои секундите, докато отново се раздвижи.

 

 

Шумът от рояка в мрака се усили.

Лин се опита да тича, но се препъна, опря ръка на стената, за да не падне. Картината в камъка беше разрушена. Една по една тухлите започнаха да показват само лицето на жената с воала. Остри зъби проблясваха под мрежата. Най-много се притесни от тъмните очи на призрака — те бяха приковани в нея.

В тунела прозвуча нежен звън, но беше заглушен от ужасен гърлен рев. Светещите пръсти се протегнаха през стените, сякаш дузина кошмара се раждаха едновременно от тунела.

— Кой смее да смущава съня ми? — Жената с воала приближаваше. В ръката й проблесна нож.

Лин потрепери. Искаше да затвори очи, но не можеше да откъсне поглед от създанията, които се плъзгаха по стените на тунела, кралицата им ги предвождаше.

Събуди се, помисли си Лин. Моля те, остави ме да се събудя.

Нежният звън се сля със звуците от създанията. Превърна се в силен звън и се усили до нахална, настоятелна дандания от будилник, която обгърна Лин, привлече цялото й внимание. Тялото й натежа, докато сънят избледняваше до празна сивота.

— Ох — простена тя в леглото си. Тялото я болеше ужасно, но не я беше грижа. За пръв път се радваше така да се събуди.

През затворената стая на спалнята си чу, че майка й се ядосва.

— Грешен номер. Дано и на онзи, който звъни да му съсипят съня…

Лин се усмихна едва-едва. Телефонът. Това я беше върнало. Хенри. Хенри не я бе изоставил.

Погледна надолу към ръката си.

Яркочервеното петно все още си стоеше.