Либа Брей
Леговище за сънища (53)

Ясновидец и ясновидка

Ню Йорк страда от липса на търпение, чистота, ясно време и граждани със смирени възгледи. В този град има изобилие на хора, които се опитват да станат известни без значение от естеството на възможността. Церемонията с рязането на панделката е създадена точно за такива случаи. Господин Зигфелд беше наел най-прочутата нюйоркска Ясновидка и нейния възлюбен да прережат лентата на смайващо великолепния театър „Зигфелд“, прогласяващ новото представление на „Фолис“ Треска за Ясновидци. Присъстваше кметът Джими Уолкър, както и някои от най-големите звезди на „Фолис“. Както и самодоволният наглед Т.С. Уудхаус.

— Здрасти, Сам — приближи се бавно и поздрави той. Близна върха на молива си. — Прекрасен ден за рязане на лента. Защо си вкиснат? Да не си се скарал с годеницата си?

— Защо да съм? — попита Сам. Никакво доверие му нямаше на Т.С. Уудхаус.

— Знам ли и аз. Неотлежалите любовни истории кипят — усмихна се Уудхаус. Усмивката му беше студена. — Я кажи, как тип като теб се свърза с госпожица като Ийви О’Нийл?

— И се интересуваш, защото? — попита Сам. Отвърна на усмивката на Уди, но погледът му стана безжалостен.

— Представях си я как се вози в коли с красавци от „Харвард“ или нефтени богаташи от Тексас с много пари и малко ум.

Сам бръкна с ръце в джобовете и гневно го изгледа.

— Предполагам, че Агнешката мръвчица все пак не си пада по тези работи.

Уудхаус издържа на погледа му.

— Сигурно си прав. Да кажем, че се носи доста интересен слух за теб и Агнешката мръвчица.

— Така ли? Какъв?

— Че цялата любов е постановка на рекламните хиени от радиото.

На Сам му дойде предостатъчно.

— Омитай се, Уди. Ако беше някой, който си струва да го познават, щеше да си по-нагоре във вестникарските заглавия и нямаше да се налага да разменяш тъпанарски слухове за шейхове и Савски царици за „Дейли“. Съвсем скоро радиото ще зарови вас, вестникарчетата, три метра под земята. Що не се забързаш да си намериш нова работа.

Самодоволната усмивка на Уудхаус стана ледена.

— Така ли? И според теб за какво да пиша тогава? Контрабандисти и събирачи на залози? Или за тайни правителствени програми като проекта „Бъфало“?

На Сам сякаш му изкараха въздуха.

— Какво знаеш за проекта „Бъфало“?

— О, майтап. Какво да знае негодник като мен?

— Откъде чу за проекта „Бъфало“? — настоя Сам.

— За какво си говорите тук? — попита Ийви.

Погледът на Т.С. Уудхаус запрескача от Сам към Ийви и обратно. Усмихна се.

— Тъкмо се чудех кое заглавие утре ще е по-интересно: „Сам и Ийви: все така в огън“… или „време разделно“?

Сам изгледа гневно Ийви.

— Ти ли му каза за проекта „Бъфало“?

— Аз-аз… не е каквото си мислиш, Сам.

— Опа. Май разпалих кавга между влюбените — рече победоносно Уди. Извади молива си. — Какво ще споделите за вечерното издание?

Сам улови Ийви за ръка и я задърпа към ъгъла на подиума.

— Как можа? Казах ти: никакви репортери. Обеща да си остане тайна помежду ни, Ийви. Доверих ти се — Говореше тихо, но гневно.

— Сам, можем ли да поговорим по-късно по този въпрос? — отвърна със същия тон Ийви. — Ще ти обясня всичко, но… — Кимна към огромната тълпа. — Хората ни гледат.

— Да, естествено. Разбирам. Не би искала да разочароваш обожаващата те публика. — Към гнева на Сам се прибави и обидата. Не се доверяваше на много хора, но се беше доверил на нея. — Е, мен вече не ме е грижа, Ийви. Дойде ми до гуша. Знаеш ли какво? Може пък да взривя във въздуха цялата тази работа. Ще ти кажа истината, и без това съм уморен от веселби всяка нощ. Уморих се да се преструвам на твой годеник. Уморих се от теб. Уморих се, това е.

Махна им някаква секретарка.

— Госпожице О’Нийл? Господин Лойд? Търсят ви.

— Сам… моля — посегна към Сам Ийви, но той зарови ръце в джобовете си.

— Хайде. Да сложим край.

Момичетата на Зигфелд изпълняваха своя вдъхновен от Ясновидците музикален номер. Тета даваше всичко от себе си, но дори нейният талант не можеше да спаси глупавата песен, Сам се надяваше да не я е писал Хенри. С крайчеца на окото си видя, че Ийви го поглежда притеснено. Изглеждаше нещастна. Може би не трябваше да е толкова строг с нея. Бесен й беше. Проектът „Бъфало“ бе неговият живот, не нейният. Тя знаеше какво означава за него това. Как е могла да се отнесе с такова пренебрежение към желанието му да остане в тайна?

Танцьорките се махнаха. Господин Зигфелд произнесе кратка реч, после дойде редът на Сам и Ийви.

— Направо страхотно, господин Зигфелд — изчурулика в микрофона на радиото Ийви. — Тук не е необходим Ясновидец, за да предскаже, че това представление ще е абсолютен връх!

— Не е ли прекрасна, приятели? А какво ще кажете да аплодирате този неин късметлия Сам Лойд? — господин Зигфелд посочи към Сам, който махна вяло. Приближи се и застана до Ийви, бяха безкрайно далечни един от друг.

— Ийви? Сам, Ийви! — завикаха репортерите.

Т.С. Уудхаус непрестанно вдигаше пръст. Ийви отговаряше на въпросите на другите репортери, но не се обръщаше към него.

— Госпожице О’Нийл, имам натрапчивото впечатление, че ме пренебрегвате, и съм напълно объркан защо — провикна се Уудхаус и си спечели присмех от навалицата.

— Майчице, Уди, не бих могла да те пренебрегна, дори да се опитвах — натърти на думите си Ийви.

— Става дума за глупавия слух, който дочух из града, че може би романсът ви е пълна измишльотина. Читателите на „Дейли Нюз“ искат да знаят: вие истински влюбени гълъбчета ли сте или сте някаква схема, забъркана от радиото, за да може да се пишат заглавия и радиото да прави пари?

Из струпаното множество се понесе мърморене.

— Не мога да очаквам, че ще разберете истинската любов, господин Уудхаус. Вие успявате да направите всичко евтино — предизвикателно и със същия тон му отвърна Ийви, но Сам долови паниката в гласа й. — Двамата със Сам сме луди един по друг.

— Нима? — ухили се Уудхаус. — Предполагам, затова стоите толкова близо един до друг.

Като по команда ръката на Ийви се насочи към ръката на Сам. Той не отговори на жеста.

— А, да. Истинска любов — рече Уудхаус точно в стила на У.С. Фийлдс^[1]. Но забележката свърши своето.

— Кога е сватбата? — попита предизвикателно мъж от множеството.

— Да, кога е сватбата? — поде въпроса репортер. — Изобщо не я споменавате. Или може би няма да има сватба?

— Сам, чакаш ли големия ден? — обади се друг репортер.

За пръв път Сам погледна към Ийви. Очите й бяха широко отворени и стискаше здраво кърпичката в юмрука си. Тази игра за нея означаваше всичко, знаеше го. Тя прехапа устни и той разбра, че го умолява нечуто: Моля те, не разваляй всичко с истината. Влязъл беше в играта с този фалшив годеж с отворени очи. Но някъде по пътя чувствата му се бяха променили. Искаше повече. Свалил бе гарда. А тя беше отишла и го беше продала. В същия този миг можеше да й отвърне със същото. Да каже на всички истината за измисления им романс. Щеше да си го получи.

— Сам? — подкани го репортерът. — Попитах дали се вълнуваш за сватбата?

— Кой не би се вълнувал? — Сам отмести поглед.

Бяха изиграли ролите си, помахаха на насъбралото се множество от хора, които крещяха имената им и се притискаха към полицейските прегради с надеждата да видят двойката по-отблизо, протягаха ръце, нуждаеха се от това отразено щастие.

— Госпожице О’Нийл, надявам се, че няма да видите нищо лошо при гадаенето на тези предмети — пошегува се кметът Уолкър и й подаде ножиците за прерязването на лентата за новия театър на Зигфелд.

— И това е началото! — рече Ийви. Преряза лентата и тя падна. Зрителите нададоха възторжени възгласи.

Долу, сред тълпите хора, обладан мъж с празен поглед в разпокъсана войнишка униформа буташе количката си към подиума и си мърмореше. Хората отстъпваха, когато се блъскаше в тях.

— Внимавай, приятел — изръмжа някакъв мъж, но съсипаният войник не го чу.

— Настъпи часът — непрекъснато повтаряше той.

На сцената Ийви мина вдясно и прие букет цветя от почитател.

— Часът… часът настъпи — трескаво шепнеше войникът, бръкна в джоба си за револвера. Всички бяха приковали очи в Ийви, която вдигна ръка да помаха, изпращаше целувки на тълпата.

Войникът насочи оръжието. То трепереше в ръката му.

— Часът настъпи — простена той.

Усмивката на Ийви все още беше слънчева, когато се обърна към войника. Очите й видяха оръжието в ръцете му, но не успя да осъзнае смисъла му, все едно той държеше риба или албатрос. Сам беше по-бърз. Времето забави ход и едновременно с това ходът му стана по-отчетлив. Кръвта нахлу в ушите му и прегради ужасените възгласи от стъписаната тълпа. Тези хора отстъпиха от ума на Сам. Останаха единствено Ийви, мъжът и оръжието. Сам беше далеч и не можеше да се справи с мъжа, преди да стреля. Изблъска Ийви настрана и насочи ръка срещу мъжа с оръжието.

— Не ме виждаш — ревна той. Вложи всичката си воля в това движение. Сякаш го бе поразил гръм, чувстваше. Тялото му трепереше от усилието. Коленете му поддаваха, но удържа.

— Не. Ме. Виждаш.

Безумните очи на войника се изпразниха от всяка мисъл, като при сомнамбулите. Сам се хвърли напред и измъкна револвера от мръсните му ръце. Неколцина от хората, които бяха наблизо, също се отпуснаха, с глави, наклонени към небето, изгубени в мечтания.

Но остатъкът от многолюдната тълпа видя всичко.

Полицията се втурна към сцената и заобиколи все още замаяния войник. Сред насъбралите се зрители и репортери объркването се смени с почуда — наистина ли бяха видели онова, което видяха? Шепненията се превърнаха във викове. Хората от всички страни се втурнаха едновременно напред.

— Какво става? Какво има?

— Сам Лойд го има! Той спаси живота на Ийви О’Нийл!

Историята се понесе от човек на човек, разказвана задъхано от възторг, и запривлича все повече хора. Те преляха през пейките на тротоарите, спряха движението. Таксиметровите шофьори надуваха клаксоните си и поклащаха юмруци през отворените прозорци, докато полицаи се опитваха да удържат множащата се тълпа, преди положението да излезе напълно извън контрол.

— Дали току-що видях онова, което видях? — попита репортер.

— Омагьоса оня тип, сякаш го хипнотизира! — отговори друг.

— И той има божествена дарба! — провикна се отзад някаква жена.

— И той е с божествена дарба! Ясновидец! Ясновидец!

Всички вече крещяха въпроси, притискаха се по-близо, поздравяваха, ръкопляскаха, викаха името на Сам. Изпука светкавица на фотоапарат, после втора. Ийви закри с ръка очите си, за да ги предпази от светлината. Ехидната усмивка на Т.С. Уудхаус беше отстъпила пред смайването.

— Ийви, знаеше ли? Знаеше ли, че твоят годеник също има дарба? — попита светски репортер.

Ийви се взираше разплакана в Сам.

— Аз…

— Тя е в шок… дайте й възможност да си поеме дъх! — извика някой.

— Не е знаела — заяви високо и убедено Т.С. Уудхаус. Размаха ръка във въздуха, сякаш изписваше утрешното водещо заглавие. — Ясновидката не е прозряла какво очаква влюбения!

— Тяхното е любовна история между Ясновидец и Ясновидка — извика друг репортер.

Отново просветване. Режещи точки бяло.

— Хайде, Сам, прегърни я!

Ийви не беше виждала Сам такъв. Замаян. Изплашен. Малко изгубен. Ризата му беше прогизнала, изглеждаше болен и вероятно на косъм от припадъка. Тя все още се съвземаше от вълнението, но разбра: Сам го беше направил заради нея. Рискувал бе живота си, за да спаси нейния. Ийви пъхна ръка под неговата, подкрепи го. Никой не видя как внимателно освободи напрежението от юмрука му. Никой не видя как пръстите й се вкопчват в неговите, държат го близо. Тълпата стигна чак до 6-то авеню, предизвика задръстване. Полицаите се бяха отказали и пренасочваха движението към странични улици. Кметът бе вдигнал ръце, успокояваше хората, молеше ги да запазят самообладание.

Сам трепереше до Ийви.

— Държа те — каза тя. Протегна се и уви ръката му около кръста си, подпря го на себе си, сякаш е шамандура. Това хареса на хората, които надаваха радостни възгласи, ръкопляскаха и подсвиркваха. Ийви чувстваше пулса на Сам.

— Щеше да те простреля — прошепна той замаян. — Трябваше да го спра.

Някакъв репортер се насочи към лицето на Сам.

— Ей, голям юнако! Погледни насам!

Ийви го изблъска безцеремонно.

— Остави го намира! — изръмжа тя.

— Хайде, Ийви. Твоето момче е голямата новина.

— В момента не е някоя от вашите новини! — Ийви се опита да защити Сам, но твърде много хора напираха и тя изпусна пръстите му.

— Сам! — извика и протегна ръка към него, но тържествуващата тълпа го наобиколи. Силни мъже вдигнаха Сам във въздуха, за да го покажат, тръгнаха по 6-то авеню като на процесия със светец в празничен ден.

Сакатият войник се беше съвзел. Един полицай го влачеше настрана от потоците хора, които го обиждаха, съскаха към него и плюеха отгоре му.

— Не биваше изобщо да го правят — викаше непрекъснато войникът.

— Ийви! Ийви! Ей, махайте се… това там е моята приятелка!

Ийви се обърна и видя Тета, тичаше като луда към нея.

— О, Злийви, добре ли си, хлапе?

И при тези думи Ийви избухна в сълзи, а Тета я прегърна.

 

 

Цял следобед Ийви търси Сам. Дори отиде до музея, където за нейна изненада Мейбъл отбори вратата.

— Здравей, Бухтичке. Сам тук ли е?

— Не. Искаш ли да го почакаш?

Над главата на Мейбъл Ийви забеляза как Джерико се спотайва в коридора. Той я видя и се върна в библиотеката, без дори да я поздрави.

— Не. Благодаря. Ако видиш Сам, ще му кажеш ли, че го търся, и да ми се обади, ако трябва дори в радиото?

— Разбира се. Кажи всичко наред ли е?

— Надявам се — отговори Ийви.

Последният опит на Ийви беше призивът, който отправи по време на предаването си.

— Тук е Гадателката на влюбените с послание до Сергей — съжалявам. Моля те, прибери се у дома. И под „дом“ имам предвид хотел „Никърбокър“.

В радиото всички бяха изпаднали в такъв възторг от новината, че Сам също има дарба, та настояха да организират тържество същата вечер в хотел „Никърбокър“. Целия следобед телефонистките и секретарките направо нажежиха телефонните линии, канейки всеки богаташ от града, както и всеки репортер с колонка, по-дълга от два сантиметра и половина. Балната зала на хотела беше претъпкана до единайсет и трийсет, но Сам не можеше да бъде открит никъде и Ийви стоеше с примряло сърце.

Докато слушаше някакъв едър мъж в смокинг да дрънка за стоковата борса: „Най-сигурното място в света да се вложат пари. Вложете всичко още днес. До последния цент!“ — пиколото донесе писмо върху сребърен поднос.

— Съобщение от госпожица Анна Полотник?

Ийви разкъса плика. На бележката пишеше просто: „На покрива. Веднага.“

— Бихте ли ме извинили? — мило попита тя. Проправи си път грациозно през помещението, после вдигна роклята си и профуча по стъпалата.

— Ето те — каза, задъхана, щом стигна покрива. — Къде ли не търсих.

— Поздравления. Откри ме. — Сам се приведе, постави ръцете си на широкия каменен перваз. — Как е веселбата?

— Ами знаеш. Много горещ въздух и сребристи сосиери. Не ти ли е студено?

— Студено ми е.

— Искаш ли да влезеш?

— Не.

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Лъжеш ли?

Сам сви рамене и впери поглед към града, състоящ се от различни по височина сгради. Ясно беше, че няма да слезе, затова Ийви подпря вратата с чантичката си и се приближи до него. От радио „Дабъл Ю Джи Ай“ бяха поставили огромни прожектори. Бялата им светлина обхождаше наоколо и отскачаше от всичко, което блестеше.

— Онзи път, когато ходихме в Томс, за да видим Джейкъб Кол — предпазливо попита тя. — Полицаят погледна право към нас. Ти вдигна ръка и той сякаш не ни видя. Като че бяхме прикрити по някакъв начин.

Сам не отговори.

— Колко време?

Сам сви рамене.

— Никога не знам. Зависи, доколко податлив на внушение е човек. Имало е хора, които са оставали така по двайсет секунди и други, които бързо са идвали на себе си — хващали са ме с ръка в буркана с курабийки, така да се каже. Обикновено трае от десет до дванайсет секунди. Достатъчно бързо, за да грабнеш ценностите, стига да си бърз. А аз съм.

— Имах предвид от колко време владееш това не ме виждаш-умение?

— От дете, може би от единайсет-дванайсетгодишен? Преместихме се в трудна за живеене част на Чикаго. По-големите момчета обичаха да ме тормозят, да ме бият, защото съм евреин, защото съм слаб и дребен. Нямаше как да ги надвия. Но веднъж разбрах, че мога — той вдигна ръка, — беше все едно да се криеш пред очите на човек. Така изпитвах усещането, че не съм дребно, болнаво хлапе, което зависи от благоволението им. За пръв път се почувствах силен.

— Защо не ми се довери по-рано, още когато разбра за мен? — попита Ийви.

Сам въздъхна тежко.

— Трябваше ми да е тайна, докато не открия майка си.

— Но вече не е тайна.

— Не. Мисля, че не е.

— Защо го направи днес?

— Ти честно ли ме питаш? — Сам погледна към Ийви и изведнъж тя разбра. Не ме виждай беше повече от дарба за Сам, това беше цял един светоглед. Така се бе справял, беше стоял на скрито, позволявал бе на хората да виждат само онова, което искат да видят. Целият му живот се свеждаше до умението да изправи ръка пред някого. И го бе рискувал. Заради нея.

— Благодаря… ти, че ми спаси живота — тихо рече Ийви. Лицето й беше пламнало, главата й бучеше. Твърде много се страхуваше да погледне в лицето Сам, затова стоеше до него и един до друг се взираха в примигващия град.

— Съжалявам за онова, което казах на Уди. Уверявам те, направих го с намерението да ти помогна, Сам.

Въздишката на Сам беше дълга.

— Знам. Кой знае? Може пък тоя плъх да изрови нещо полезно в крайна сметка. Предполагам, че онзи войник е бил луд. Травма от войната.

— Предполагам — съгласи се с предположението му Ийви. — Странното е, че аз го познавам. Или поне вече съм го срещала.

Сам се обърна рязко към Ийви.

— Моля? Кога?

— През първата ми седмица в Ню Йорк. И след това пак, след предаването ми онази вечер. Опитах се да сложа пари в чашата му, а той ме улови за ръката…

— Кукличке, трябваше да ми кажеш.

— Не беше нищо…

— Това не е нищо. Особено сега.

Ийви се обърна и опря лакти на каменния перваз на покрива, вдигна очи към нощното небе. Невидими източници бълваха дим и пара покрай тях на големи талази. Неясни следи от звезди се криеха в постоянната неонова мъгла на Ню Йорк.

— Какво се случи, след като те улови за китката? — попита Сам.

— Каза: „Чувам ги да крещят. Следвай окото.“

— Следвай окото — замислено повтори Сам. — Според теб дали е имал предвид символа с окото, който видяхме на документа на майка ми?

— Откъде пък той ще знае нещо за символа?

— Не знам. Но изглежда твърде голямо съвпадение да каже това, а после да се върне при теб с оръжие.

Някъде в хотела се отвори врата и шумовете от тържеството се промъкнаха нагоре: нечий женски смях, подобен на магарешки рев; високото, бързо темпо на оркестъра. Вратата се затвори отново и остана само постоянният грохот на града, който никога не спи.

— Ти и Джерико… — подхвана Сам, после поклати глава. — Не. Забрави.

Щеше да попита дали все още изпитва чувства към Джерико, разбра Ийви, и се радваше, че се спря. Все така не беше безразлична към Джерико. Но не беше безразлична и към Сам. Объркана беше, наистина — ако трябваше да е съвършено честна — мисълта, че две хубави момчета проявяват интерес към нея, беше повече от приятна. Но не бе сигурна, че иска отговорността да обича някого точно в този момент. Истината беше, че се страхуваше, да не би когато обикне някое момче, да изгуби себе си. Виждала го беше да се случва с много момичета. От момичета, които пиеха джин, караха бързи коли и дръзко и страстно танцуваха в заведенията, те се превръщаха в едни апатични създания, които не можеха и да мръднат, без да попитат възлюбените си дали няма проблем. Ийви нямаше намерение да крее зад някой мъж. Не искаше да се напъхва във всекидневието и като се събуди, да открие, че се е превърнала в съпруга в Охайо с огорчена физиономия и попарен дух. Освен това хората, които човек обича, могат за секунди да му бъдат отнети, а след това в него оставаше празнина, която с нищо не можеше да се запълни. Затова тя живееше в настоящия момент, сякаш животът й е дълго празненство, което никога няма да свърши, стига да поддържаш веселбата жива.

Но точно в този момент тя усещаше силна връзка със Сам, сякаш бяха единствените двама души в света. Искаше да прегърне и него, и красивия миг и никога да не ги пусне.

— Сам.

Той се обърна към нея. Устата му — защо досега не беше видяла колко съвършена е устата му? Инстинктивно го целуна по тези съвършени устни и отстъпи назад, зачака. Изражението му беше непроницаемо и стомахът на Ийви се сви.

Той поклати глава.

— Ийви. Недей.

Страните й пламнаха. От месеци си играеше с нея. А сега, когато тя беше разкрила себе си, на него му беше все едно.

— Защо не? Защото момичетата не бива да целуват първи ли? — Тя нямаше намерение да прозвучи ядосано, но беше засегната и засрамена. — Трябва ли да стоя, вдигнала поглед към теб с пърхащи мигли, с фалшива невинност, и да чакам да се почувстваш развълнуван? Отдавна изгорих книгата с тези правила, Сам.

— Не ми пука за това — рече Сам. — Само… не ме целувай, ако не искаш.

Всички стари страхове на Ийви забълбукаха. Искаше да целува Сам, но се страхуваше от онова, което целувките означаваха. Кое беше правилно? Защо беше толкова трудно да разбере?

— Исках да те целуна — рече тя.

Сам подритна чакъла върху пода на покрива.

— Винаги така отговаряш, нали? Не мисли за утре.

Застрашително се надигна подводно течение от меланхолия. След минута тя щеше да отнесе всяка надежда за миг щастие.

— Сегашният момент е единственото, на което можеш да разчиташ, Сам. Само това имаме — тихо каза тя и усети, че това е най-искреното нещо, което беше казвала от дълго време.

За секунда светлината от кръжащите прожектори падна върху изплашените им лица. После ярките, неуморни снопове се преместиха. Насочиха се към небето и изчезнаха, останали без отговор молитви.

Ийви посегна към Сам. Прекъсна я пристигането на светския репортер от „Ню Йорк Хералд“.

— Ето ви! Търсим навсякъде двете влюбени пиленца. Леле, тук замръзваш! Слезте в залата. Всички чакат.

Ийви все още не беше сигурна дали Сам иска да продължи играта, която бяха започнали.

— Май е най-добре да идем и да се правим на страхотни — Сам й предложи ръката си, тя я улови с благодарност.

— Май така е най-добре — рече.

Двамата тръгнаха послушно към салона за овациите. Сам беше нервен като жребче. Ийви постисна ръката му и той отвърна със същия жест.

— Още една глупава игра — прошепна тя и усмивката, която се появи на лицето му, беше само за нея, разбра го. Хората се трупаха наоколо, потупваха Сам по гърба, наричаха го герой. После белокосият водещ на събитието накара всички да замлъкнат.

— Знам, че вече празнувахме Нова година. Но нека да започнем Новата година на… Ясновидците! — ревна мъжът, а присъстващите вдигнаха чаши и поздравиха. — Готови? Започваме: десет…, девет…, осем…

Броенето се превърна в мощен хор от всичко, което беше добро, всичко, на което се надяваха. Сам и Ийви се виждаха само един друг.

— Четири… три… две… едно!

Конфети и спирали заваляха от тавана. Рогове и свирки изпищяха своите малки поздравления. Въздухът се насити с празничен дух. Малкият оркестър подхвана „За старата любов — докрай“^[2], всички заприпяваха пиянски познатата мелодия, изглеждаха безцеремонни и самодоволни, сякаш случващото се е много умно, понеже празнуваха една току-що измислена Нова година; сякаш вярваха, че могат да пренапишат самото време така, както на тях им харесва, и по същия начин оглеждаха всяка истина, която имаше нахалството да им е неудобна.

„Ти чаша нежност ми подай за миналите дни…“

— Щастлива Ясновидска Нова година, май трябва да кажа — рече Ийви, леко останала без дъх.

— Да върви по дяволите — отвърна Сам, обгърна Ийви с ръце и жадно я зацелува.