Либа Брей
Леговище за сънища (52)

Достатъчно, за да ни спаси

В съня, който най-накрая я намери, Аделайд беше на седемнайсет, лятното слънце позлатяваше косата й. Там беше и голямата къща, кладенецът и покритата каруца, с която татко ги караше до града в неделя. Всичко беше такова, каквото си го спомняше, когато си позволяваше лукса да си спомни. Носталгията, като морфина, беше най-добра в малки дози. През съня се носеше най-прекрасната песен, изпълнявана от момиче, която някога беше чувала, нещо екзотично за ушите й. В песента имаше невероятна болка, сякаш върволица от ноти се виеше в нея като лиана, увиваше се около нейния копнеж. Сърцето на Ади беше пълно с желание. Можеше да избухне от песента.

— Илайджа — назова желанието тя.

И ето че като по магия той се появи, застанал на сянка в края на житната нива със старата църква, чиято камбанария се издигаше в далечината.

— Освободи ме, Ади — прошепна Илайджа.

Имаше причина Ади да не може да го направи по-рано, но сега не можеше да си спомни каква е тя, не и след като любимият й беше толкова близко и нуждата й от него толкова силна.

— Ще го направиш ли заради мен, Ади? Моля те!

— Да — прошепна Ади. Лицето й беше мокро на лунната светлина. — Всичко. Всичко.

В съня си Аделайд Проктър стана от леглото и отиде до тоалетната масичка. Отвори чекмеджето и извади музикалната кутийка. Нави ключа на гърба и се усмихна, когато малката френска танцьорка започна да описва кръг след кръг под сладките, звънливи камбанки на мелодията, която беше популярна преди Гражданската война. Ади си спомни своя последен танц с Илайджа — той я улови за ръка и я поведе към центъра. О, колко красив беше, усмихваше се по пътеката към нея, докато очакваха другите двойки да влязат поред в рийла. Колко нетърпеливо чакаше тя за причина да подържи пак ръката му.

Ади мина в потъналия в нощен мрак салон. Мъжът с цилиндъра седеше в кресло. Изпочупените му, изцапани с пръст нокти потропваха по дървените подлакътници на стола, едно, две, три, едно, две, три. Кимна към Аделайд.

В главата си тя чу Илайджа: „Освободи ме, любов моя.“

Ходещата насън Аделайд Проктър излезе от апартамента си с кутийката в ръце. Лампите по коридора присветваха, когато тя минаваше. В края на коридора имаше шахта за боклук, която водеше към пещ за изгаряне на отпадъците. Подръпна ръчката. Металната й вътрешност се отвори гладна. Аделайд махна железния капак на кутийката. Едно по едно изхвърли съдържанието — първо костта от пръст, после зъба и накрая къдрицата от коса. Потри палец по дагеротипа на Илайджа, изпълнена с нежелание да се раздели с него дори в съня си. Най-накрая изхвърли и него и се вслуша как трака при падането.

Като си тананикаше мелодията от музикалната кутийка, Аделайд се върна в окъпания от лунна светлина апартамент, препъна се в мяукащите котки, които тревожно се завъртяха около глезените й, и си легна в леглото, където можеше да се потопи в съвършения свят, обещан й от другата страна на съня. И след това сънува войници, и светлина струеше през дърветата като електрически дъжд, а мъжът с цилиндъра се смееше, докато войниците крещяха и смъртта беше навсякъде, навсякъде.