Либа Брей
Леговище за сънища (51)

„Антъни Ориндж Крос“

Хенри седеше в претъпканата дневна на сестрите Проктър и пиеше горчив димящ чай с госпожица Ади и госпожица Лилиан, а куп котки мяукаха, мъркаха и се отриваха около подгъвите на панталоните му. Поговори на разни учтиви теми, доколкото беше приемливо, изслуша разказите на сестрите за разни болежки, за спречкванията из „Бенингтън“ и една история за дресьор на животни, премазан от циркова мечка, която беше особено ужасяваща и отблъсна Хенри от цирка за обозримото бъдеще. Най-после се появи благословено затишие в разговора и той улови възможността.

— Любопитно ми стана нещо, което споменахте онзи ден, госпожице Аделайд — поде Хенри. — Качвах се в асансьора и вие казахте: „Внимавай, внимавай, площад «Парадайз» и «Антъни Ориндж Крос»…“

Чашата на госпожица Лилиан замръзна по средата на пътя към устните й.

— О, Ади, наистина. Защо ти е да подхващаш подобни неприятни теми?

След кръвожадната мечешка история Хенри не можеше да си представи какво според Лилиан Проктър е неприятно, но сърцето му ускори ритъма си от думите й.

— Бил е ваш познат този „Антъни Ориндж Крос“, така ли, госпожице Лилиан? Извратен ли беше?

— „Антъни Ориндж Крос“ не е човек — отвърна Лилиан. Отпи от чая си. — Това са улици. Или поне бяха, някога. Тези имена вече са в кошчето на историята.

— Улици ли? Сигурна ли сте? — попита Хенри, останал без дъх.

— „Антъни“ сега е Уорт Стрийт. А „Ориндж“ получи името „Бекстър“. „Крос“ беше преименувана на Парк Стрийт доста преди вие да пристигнете, въпреки че много хора на Пойнтс все още я наричат Крос.

— Живеем тук от много отдавна. Много неща дойдоха и си отидоха пред очите ни — поясни госпожица Аделайд.

— Близо са до Чайнатаун тогава, така ли? — уточни Хенри.

— Точно така. Пресечката на улиците „Антъни“, „Ориндж“ и „Крос“ някога образуваше малък триъгълник, който се казваше площад „Парадайз“, надолу към Чайнатаун. И наистина беше извратено място. Това беше греховното сърце на Файв Пойнтс^[1].

— Съжалявам, не знам за какво говорите — призна Хенри.

— Това беше най-долнопробният бордей на земята по онова време! Място на крадци и главорези, бандити и жени с лоша слава. Заведения за опиум и хора, претъпкани във вонящи, гъмжащи от плъхове стаи, които спяха един върху друг. О, беше само мръсотия и упадък, какъвто цивилизованите хора не могат и да си представят. Мисията не можеше да направи много — цъкаше госпожица Лилиан и клатеше глава.

— Методистката мисия и Дома на индустрията — добави госпожица Ади и постави чашата си с мляко на пода за котките. — Те полагаха грижи и усилия за онези, които не бяха извадили късмет. Двете с Лил бяхме доброволки там за кратко време, помагахме за спасението на падналите жени.

„Антъни Ориндж Крос“ беше забравено кръстовище, а не убиец. Площад „Парадайз“ беше бордей. Какво общо имаше това с жената с воала? Хенри не беше съвсем сигурен, че тя е призрак. Може би беше просто особеност в техните нощни разходки, не по-важен от фойерверките или децата, които играеха с пръчката и колелото? Съобщение в бутилка, оставено дълго след като авторът си е отишъл.

— Спомняте ли си убийство, което може би се е случило, докато сте били в мисията? — попита Хенри в последен отчаян опит. — На площад „Парадайз“, може би?

— Млади човече, всяка нощ имаше убийства — каза госпожица Дилиан. — Трябва да сте по-точен.

— Не знам име, за нещастие. Става дума за жена, която съм виждал в сънищата си. — Той погледна с надежда към вперилата поглед в чашата си госпожица Аделайд. — Облечена е в старомодна рокля и воал. — Хенри губеше устрема и надеждата си. — Може да е имала малка музикална кутийка, която свири една стара мелодия. „За мен се събуди, красавице спяща…“ — запя той.

— „Чакат те капки роса и звездна светлина…“ — запя с дрезгав шепот и госпожица Ади. Главата й рязко се изправи. — Онази, която плаче. Чувала съм я и в моите сънища.

— Стига, Ади, не бива да се вълнуваш. Помниш какво каза лекарят, нали? — нахока я госпожица Лилиан. — Господин Дюбоа, сестра ми има слабо сърце. Не бива да я разстройвате.

— Да, госпожо — съгласи се Хенри. Не искаше да изтощава госпожица Аделайд, но му трябваше още информация. — Само се чудех дали жената в моите сънища си има име?

— Музикалната кутийка! Това е. Да. Да, помня. Дойде при нас в мисията. Само за няколко дни. Не се ли сещаш, Лилиан?

— Не. И не искам. Виж, Ади… — подхвана госпожица Лилиан, но сестра й не можеше да бъде спряна.

— Опитвам се да си спомня. Тук е, но ми убягва… — Госпожица Ади направи движение, сякаш се опитва да сграбчи нещо и да го приближи. — Не говореше много английски.

— Имахме много имигранти, те са лесни жертви — обясни госпожица Лилиан.

— Толкова обичаше музиката. Пееше, сякаш е на сцената. Толкова сладък глас — добави госпожица Ади. — Да, музика. И, точно така, онзи ужасен мъж я прибра обратно.

— Какъв мъж? — настоя Хенри, надяваше се, че госпожица Лилиан няма да го изхвърли заради настоятелността му.

— Онзи ирландец, който ръководеше бордея — рязко заговори госпожица Лилиан. — Сега си спомням. Идваше за нея всяка сутрин, говореше й сладко. Подари й малка музикална кутия. Обеща й съпруг, ако се върне обратно — въздъхна госпожица Лилиан. — Това беше. Отиде с него. Видях я само веднъж след това. Беше болна от опиума и пъпки покриваха цялото й красиво лице. Сифилис — изсъска госпожица Лилиан. — От него носът й беше изгнил, затова носеше воал, за да го скрие. Все още пазеше музикалната кутийка.

— Това е! Това е тя — развълнува се госпожица Ади. — О, в опасност сме.

— Виж, Ади, това се случи много отдавна — зауспокоява я госпожица Лилиан. — Това време е отминало.

— Миналото никога не е отминало. Знаеш го, Лилиан — прошепна госпожица Аделайд.

— Ние сме в безопасност. Всичко е прибрано в кутийката — каза госпожица Лилиан овладяно, Хенри не я разбра.

— Какво се случи с нея? — попита той.

— Нямам представа — въздъхна госпожица Лилиан и качи едно оранжево котенце в скута си, с любов го почеса по ушите. — Но предполагам, че краят не е бил добър.

— Тя е свързана с него — промърмори госпожица Ади. — Всички са. Знам го.

— Виж, Ади…

— С кого е свързана, госпожо? — попита Хенри.

Ади погледна към Хенри с широко отворени очи.

— Мъжът с шапката. Кралят на гарваните.

— Ади, ти съвсем се обърка. Опасявам се, че трябва да се сбогуваме с вас, господин Дюбоа.

Госпожица Лилиан се изправи, с което показа, че посещението е приключило. Хенри благодари на сестрите Проктър за отделеното време и чая. Госпожица Ади посегна към чашата му от китайски порцелан и се намръщи на съдържанието.

— Не ми харесва рисунъкът на тези листенца, господин Дюбоа. Предстои някакъв ужасен ден на истината. За вас или за човек, когото обичате. Внимавайте — прошепна тя. — Внимавайте.

 

 

Хенри тичаше за репетиция и не спираше да си мисли за странната история на сестрите Проктър. Беше точно от типа истории, които обикновено споделяше с Тета: „Няма да повярваш какво ми разказаха преди малко сестрите Прелествампирска“, и щеше да я сподели, ако не бяха скарани. Като връх на всичко закъсняваше с двайсет минути благодарение на съвсем кратката дрямка, в която се бе отпуснал, заради отлагания сън. В съня Луис му беше махнал от „Блажени“, който плаваше по Мисисипи. Хенри отчаяно се опита да стигне корабчето, но грамофончетата бяха толкова гъсти, че го възпираха. А после лианите се изкатериха по тялото му, увиха се около врата му и се събуди с усещането, че се задушава.

При шумното отваряне на вратите на театъра, главата на Уоли се обърна на дебелия му врат.

— Виж ти, виж ти, виж ти — възкликна той, обърнат към пътеката. — И ако това не е Хенри. Дюбоа. Четвърти. Да го приветстваме всички.

— С-съжалявам, Уоли, на мен… на мен ми прилоша и май съм заспал.

Уоли въздъхна.

— Много ти прилошава напоследък.

— Съжалявам. Сега обаче съм върхът — увери го Хенри и се настани на мястото си на пианото. Прекара ръка през студеното си чело. Подмишниците му бяха мокри от пот, както и предната част на ризата му. На сцената останалите от актьорския състав и екипа се бяха струпали около Тета и я поздравяваха за излязлата през деня във вестниците сензационна новина за нея, озаглавена „МОМИЧЕ НА ЗИГФЕЛД РУСКА ЦАРКИНЯ“.

— Сега, след като всички вече сме тук — натъртено рече Уоли, — да се заемем отначало с номера „Царството на съня“!

Танцьорките изприпкаха да заемат позиция на сцената, подръпвайки гащетата си и завързвайки обувките си за танци. По-раншният страх на Хенри се стопи и бе заместен от превъзбуда, когато започна да свири. Най-накрая една от неговите песни беше влязла в представлението. Постави ръце на клавишите, засвири, но възторгът му се изпари начаса, щом танцьорките запяха текста:

Не се поддавай на тъга,

ще се сбъдне всяка мечта!

Запей, Янки Дудъл, тралалалалааа

в Царството на съня!

Хенри едва дишаше, сякаш го бяха ударили. Песента беше ужасна. Неговата песен. Съсипали я бяха. И го бяха направили зад гърба му. Той спря да свири.

— Какъв е проблемът? Не знаеш къде си ли? — попита Уоли. — Пак ли ти прилоша?

Хенри посочи към партитурата на пианото.

— Това не са моите думи. Къде е песента, която написах?

— Ами, уф, Хърби я пооформи малко — рече Уоли.

— Не беше съвсем изгладена. Просто малко я постегнах и поспретнах — обади се Хърби Алън от задната редица, сякаш е самият господин Зигфелд.

На сцената всички замръзнаха на място.

— Каква е голямата идея? Ще изпълняваме ли номера, или няма? — попита едно от момичетата.

Уоли размаха пръст.

— Хенри, свири.

— Не — рече Хенри. Това беше дума, която той толкова рядко използваше, че се изненада от усещането, че я изговаря. — Искам да свиря моята песен.

Сред хористките се понесе шепот.

— На всички понякога им трябва помощ. Не го приемай лично, голямо момче си — каза Хърби. Хенри не беше по насилието, но точно в този момент му се прииска да забие юмрук в самодоволната мутра на Хърбърт.

— Как иначе да го приема, Хърбърт, след като си опропастил песента ми?

— Виж сега, старче…

— Не съм ти „старче“ — изръмжа Хенри.

Притихнал, целият състав местеше поглед от Хенри към Уоли, към Хърбърт и обратно. Изведнъж от задната редица прогърмя гласът на господин Зигфелд.

— Господин Дюбоа, вие акомпанирате репетициите. Не ви плащам за музикалните ви интерпретации. — Импресариото тръгна надолу по пътеката и застана в средата като капитан на разбунтувал се екипаж.

— Не, господин Зигфелд, не съм. Аз съм автор на песни. Песните ми са далеч по-добри от този боклук.

Едно от момичетата от Средния запад ахна.

— Простете изказа ми — добави Хенри.

Господин Зигфелд го изгледа с безжалостен поглед.

— Ще дойде и вашето време, ако се държите добре, господин Дюбоа. Сега. Да се връщаме към репетицията на номера. Имаме да репетираме представление.

Великият Зигфелд се обърна на пети. Танцьорките бързо застанаха на позициите си. И просто така Хенри беше пренебрегнат, без право на възражение. В главата си чу гласа на баща си: Отиваш да учиш право. Ще уважаваш семейното име. Никога повече няма да видиш това момче. Някакъв язовир преля в него.

— Господин Зигфелд! — извика той и стана от пейката. — Непрекъснато разправяте, че ще добавите повече мои песни, но изглежда май никога няма да получа тази възможност. Шансът винаги отива при някой друг.

— Хенри… — предупреди го Тета, само че Хенри вече не можеше да бъде предупреден.

— Не мога повече да чакам, господине. Ако не искате песента ми, добре, тогава предполагам, че повече нямате нужда от мен. Ще си прибера нещата и си тръгвам.

Великият Зигфелд дори не се надигна от мястото си.

— Желая ти късмет. Но от мен няма да получиш препоръки.

С танцовите си обувки Тета отиде — троп-троп — до предната част на сцената и заслони с ръка очите си от светлината на прожекторите.

— Той просто е много уморен, Фло. Не искаше да каже това.

— Не говори заради мен, Тета. Заставам зад всяка своя дума.

— Свободен сте да си тръгнете, господин Дюбоа. Хърби, би ли свирил за нас, моля? Уоли… отначало.

Отвратителният танцов номер започваше отначало, а Хенри слезе по пътеката и бутна вратите на театъра към шумната 42-ра улица. Огромната табела се издигаше над главата му. Големите цяла стъпка черни букви обещаваха едно СЪВСЕМ НОВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ!

— Съвсем ново! — извика Хенри към един минувач, който го погледна, сякаш е луд. — Точно така, хора! Влезте. Знаем как лесно да ви отегчим. Вашите бляскави номера са изгубили блясъка си. Лори сега се питате: какво следва? Какво пропускам? Това ще ме направи ли важен?

Машината изискваше постоянно захранване, Хенри мразеше машината, мразеше и себе си, задето търсеше възхищението, което тя обещаваше, сякаш той не си струва, освен ако някой там не го аплодира.

— Хен! — Тета тичаше след него по оскъдния си танцов костюм и без палто. — Хен! Какво ти става? Полудя ли? Току-що изгуби работата си!

— Съвсем ясно осъзнавам този факт, скъпо момиче — опита да се пошегува Хенри, но думите му бяха ронливи като мокър тебешир.

— Трябва да се извиниш на Фло. Кажи му, че не си спал и че си си изгубил ума. Той пак ще те вземе.

Гневът на Хенри беше като живо същество, змия в ръцете му. Колко пъти бе принуден да преглъща как се чувства, за да направи някого щастлив? Колко пъти бе пренебрегвал собствените си нужди за нечие чуждо добро? Е, този път вече не можеше. Този път край. Не и с нещо толкова важно като музиката му.

— Това ли трябва да направя, Тета? Да вляза със свалена шапка, да моля за остатъци, да се преструвам на нищо, да бъда благодарен за онова, което получавам? Да си прекарвам ли времето в преглъщане на унижението всеки път, когато ужасните песни на Хърби влизат в представлението вместо моите? Трябва ли да съм учтив, когато Уоли оставя този идиот да съсипва песента ми, без дори да ме попита какво мисля?

— Просто е въпрос на време…

— Аз. Съм. Уморен. От преструвки. — Хенри изви гръб назад. Буквите от надписа се размазваха с всяко примигване на очите му. — Никога няма да ме допуснат, Тета! — извика той. Не беше свикнал да вика. Времето, прекарано с баща му, го беше научило да приема какво ли не. Но сега всичко се изсипа като съдържанието на претъпкан дрешник. — Не схващаш ли? Не се вписвам. Песните, които се опитвам да напиша, не са песните, които те искат да чуят. През цялото време се опитвам да разбра какво искат и да им го дам. Не искам да го правя повече, Тета. Искам да разбера какво искам аз и да напиша тези песни. Песни, за които ме е грижа. И ако ще да съм единственият, който ги пее, така да е. — Хенри избърса бързо очите си с широката част на дланта. Пъхна ръце под мишниците си и се обърна с гръб към Тета.

— Хен, никой не вярва в теб повече от мен. Но в момента ти трябва работа. Само се опитвам да съм честна.

Каза го съвсем направо, каквато си беше Тета. Това беше едно от качествата, които винаги беше обичал в нея. Но точно сега, то го влуди.

— Ако това е истина, ако сме били само честни тук — изрече честни с нотка гняв, — защо не влезеш и не кажеш на Фло за Мемфис? Всъщност защо не се обадиш на вестниците и не им дадеш сензационната новина: „Фалшива руска царкиня влюбена в поет от Харлем.“

За момент устата на Тета се отвори леко. Засегнал я беше. Наранил я беше със собственото й оръжие. Но след това опитът се спусна над изражението й като решетка над затворен магазин.

— Не всички живеем в сънищата, Хен. Някои от нас трябва да живеят в истинския свят. Независимо колко е нечестен.

След тези думи тя се втурна обратно в театъра и тръшна вратата зад гърба си.

— По дяволите — измърмори Хенри.

 

 

Влакът потегли със силно придърпване, а след това закриволичи из потъналите в мрак километри на метрото. Хенри седеше с глава, облегната на прозореца. Току-що беше напуснал „Фолис“? Напуснал беше. Всеки мускул в тялото му го болеше. Вкусът на кръв нагарчаше на устните му и той прекара език по напуканата си уста. Кога бе изпаднал в това изтощение? Трябваше му и повече сън. Внимателното люлеене на влака, мракът и изтощението накараха клепките да трепкат.

Главата му подскочи. По брадичката му потече слюнка. Избърса я и матроната до него се усмихна.

— Трябва да спите повече, младежо — любезно каза тя.

— Предполагам, че сте права, госпожо.

Влакът изведнъж спря между станциите и Хенри въздъхна, зачакаха да разчистят проблема. Бръмченето на влака пропълзя по гърба на Хенри. Звукът беше странен, не съвсем механичен. Повече… животински, като рояк някъде далеч в тунела. Някакво движение привлече погледа му към прозореца. Светлините във влака закриваха мрака навън, така че отначало Хенри видя само собственото си отражение. Притисна лице в стъклото. Имаше момиче върху релсите в другата посока. Беше клекнало, ръцете му лежаха върху свитите крака, сякаш се готви да скача. На неясната работна лампа, изглеждаше почти сива.

Хенри се огледа, никой във влака май не забелязваше момичето на релсите. Обърна се към прозореца, прилепил свити в шепи ръце около лицето си, за да засенчи около очите. Тя го видя и устата й се отвори и затвори, изгнилите й остри зъби се събираха всеки път в жестока захапка.

Бръмченето, което чуваше по-рано, се бе засилило до бърз боен вик.

— В-виждате ли това? — попита Хенри другите пътници.

— Какво да виждаме, Хенри? — попита матроната.

— Момичето на… — Сърцето му излумка в гърдите. — От-от-къде знаете името ми?

Матроната се превърна в жената с воала.

„Сънувай с мен…“, изръмжа тя.

В мрака на метрото устата на призрачното момиче се отвори и от дълбочината на гърлото й се надигна и разнесе нечовешки писък, когато скочи към влака.

— Махни се от мен! — извика Хенри и скочи от мястото си.

Някакъв чиновник се отдръпна с вдигнати ръце.

— Имате кошмар. Опитвах се да ви събудя.

Хенри бързо протегна ръце и улови ръкава на мъжа, заопипва го.

— Това е прекалено! — мъжът дръпна ръката си. — Това вече е прекалено, младежо.

— Не ви сънувам. Истински сте. — Хенри се разсмя с облекчение. Ризата му беше цялата прогизнала от пот.

Останалите пътници гледаха. Майка придърпа сина си по-близо.

— … сигурно е пиян…

— … или болен…

Влакът спря със свистене на Фултън Стрийт и Хенри осъзна, че е проспал спирката си. Но не можеше да остане в метрото и минутка повече. Когато вратите се отвориха, той изхвърча навън и изтича по стъпалата на улицата. Приветствайки студения полъх на вятъра, който го поздравяваше, изпълвайки с надежда цялото време, в което беше буден.

— Важно! Важно! — викаше вестникарче. — Принцеса от Парк авеню се разболява от сънната болест! Кметът въвежда строг контрол!

Хенри му подхвърли монета.

— Ей, я ела да ми забиеш един юмрук в корема, става ли?

Вестникарчето примигна.

— Искаш да не ходиш на работа или какво, господине?

— Само ми фрасни един, моля?

Вестникарчето заби юмрук в корема на Хенри и Хенри се присви, кашляйки.

— Да. Със сигурност съм буден. Благодаря, хлапе. Задължен съм ти.

Вестникарчето поклати глава.

— Щом казваш.

 

 

Докато стигне до „Чайната“, Хенри вече трепереше.

— Какво е станало с теб? — попита Лин и му наля чай.

— Кошмари — отговори Хенри, сгрявайки ръцете си с топлата чаша. — Научих нещо за нашата тайнствена жена.

Той разказа на Лин за откритията си от следобеда със сестрите Проктър.

— Антъни, Ориндж и Крос са били улици — удиви се момичето. — Джордж също ме заведе до мястото, където се пресичат.

— Много добре. Цял съм в слух. Какво означава, мадмоазел^[2] Чан?

Лин затупка с лъжицата си отстрани на чашата.

— Корабът на Уей Мей утре влиза в пристанището на Сан Франциско. Джордж, мисля, се опитваше да ми каже, че я грози същата съдба. Че се нуждае от помощта ми, за да я избегне.

— Какво ще правим?

— Трябва да кажа на Уей Мей. Тази вечер. Трябва да знае.

— Не ти завиждам за тази задача. — Хенри отново облече палтото си.

— Ще е съкрушена.

— Не знам защо, но ми се струва, че няма да е само тя — внимателно рече Хенри и Лин усети, че още малко и ще се разплаче. Много се беше сближила с Уей Мей и не бе осъзнала с какво нетърпение я очаква като приятелка в Ню Йорк. Сега всичко беше изложено на риск.

На вратата Хенри спря.

— Все още не разбирам какво общо има Пневматичната транспортна компания на Бийч с всичко това. И старата железопътна гара? Не се връзва.

Лин поклати глава.

— Не мога да знам всичко.

Той се усмихна.

— Това е облекчение.

— Хенри… — подхвана Лин. Изпитваше ужасно предчувствие за нещастие, което не можеше да определи.

— Да, скъпа?

Поклати глава.

— Нищо. По същото време довечера?

— Аб-со-лют-но — увери я Хенри, наслаждавайки се на недоволно извитите устни на Лин.