Либа Брей
Леговище за сънища (5)

Кошмари

След като си тръгна от „Грант“, Хенри намери малък клуб, където свири на пиано до малките часове. Наближаваше три, когато се прибра в апартаментчето, което споделяше с Тета в „Бенингтън“. Надзърна през открехнатата врата на Тета и видя, че тя спи дълбоко с копринена маска на очите си, която да спира промъкващата се дори през транспарантите ярка светлина на града. Хенри затвори вратата й и тръгна към масичката за игра на карти, отрупана с тънки като лучени люспици нотни листа, изпълнени със зацапаните с мастило негови бележки и незавършени мелодии. В средата на масичката стоеше стара кутия от кафе с надпис ФОНД „ПИАНО ЗА ХЕНРИ“. Повече от година Тета натъпкваше всеки долар и ресто, които успяваше да спести, за да се отплати на Хенри за проявената към нея грижа в най-трудния миг от живота й. Хенри дълго се взира в песента, която се опитваше да напише вече седмица, после се отпусна на стола си.

— Окаяна работа — измърмори той, смачка листа и го хвърли на пода, който вече беше отрупан с по-ранни опити.

В Ню Орлиънс, на речното корабче, когато някой изсвиреше погрешна нота, Луис се ухилваше и питаше: „Какво ти е сторила тая котка, че така жално я караш да мяука?“.

Луис.

Хенри блъсна настрана нотните листа и постави метронома в средата на масичката. После нави будилника и го сложи на перваза на прозореца, опасно близо до ръба. Освободи махалото на метронома и постави дългата му рамка на протрития стол до съскащия радиатор. За утеха постави сламената си шапка на главата си. Равномерното тиктакане на метронома ставаше все по-силно, погълна тихия шум от живота из улиците на Ню Йорк и унесе Хенри в хипнотично състояние. Клепачите му трепнаха — веднъж, два пъти.

— Моля те — промълви той. И след това се гмурна под повърхността.

Хенри излезе жив в света на сънищата и задавено пое дъх, сякаш го е задържал под вода. В първите няколко секунди, докато обърканият му мозък търсеше смисъл в случващото се, усещаше само паника. Сърцето му бавно успокои ритъма си. Дишането му се отпусна. Той примигна, изчака очите му да се нагодят към светлината в съня. Остър и непрощаващ, той предлагаше обикновени предмети — купа сено, покрита каруца, лице — ту стряскащо красиво, ту леко призрачно.

Точно сега в тази странна бистрота се виждаха муцуните на стадо бизони, чиито очи наблюдаваха безстрастно с див и дълбокомислен поглед.

— Здравейте — поздрави величествените животни Хенри. Бизоните отвориха муцуни и от тях се разля музика като от радио.

Хенри се ухили.

— Ще потанцуваме ли? Не? Тогава другия път.

Зад Хенри се простираше висок, заснежен хълм, чийто връх се губеше в облак. Тета седеше наблизо на един камък, гледаше към селото в низината, където от редиците реещи се комини без къщи се избиваха струйки дим.

— Здравей, скъпа — Хенри седна до нея. Яркостта на съня придаваше на скулите на лицето й острота като на германска филмова звезда. Изглеждаше развълнувана.

— Лош сън?

— Да — отвърна Тета със зловещо безизразен глас. — Не ми харесва как изглеждат онези червени цветя ей там.

Хенри проследи погледа й. Там, където се намираха бизоните, сега имаше поле с макове. Докато ги наблюдаваше, цветята затрепериха в пламъци и се стопиха в гъсти червени локвички. Дишането на Тета се ускори, което означаваше, че се впуска в кошмар.

Хенри й заговори успокоително:

— Чуй ме, Тета, защо не сънуваш друг сън? Какво ще кажеш за цирк? Ти обичаш цирка, нали?

— Обичам — леко се усмихна Тета. Щом Хенри погледна отново, пламъците се бяха преобразили в забавен дребен жонгльор, който все изпускаше нарочно палките си.

— Сега трябва да потърся Луис, Тета.

— Разбира се, Хен — рече тя и миг по-късно вече я нямаше.

Величествени борове изникнаха от земята. Сивите им сенки се разпростряха по бялата земя на гората. Иглата на стара „Виктрола“, поставена на един дънер, непрекъснато подхващаше наранените линии на леко огъната плоча и деформираше песента: „Зскрииии пръблемт сииии в здара чантъъъъ и зе узмихнииии, усмихни, усмихнииии…“

До „Виктролата“^[1] един войник повтаряше беззвучно думите и междувременно потропваше с крака. Усмивката му беше изнервяща. Наблизо седяха група войници и играеха на карти. Всички карти имаха една и съща рисунка на злокобен мъж с дълго черно палто и цилиндър. Черните очи на мъжа бяха бездънни.

— Каним се да започваме. Ще искаш да се покриеш — каза един от войниците, преди да завърже противогаза си, от едната страна на който беше отпечатано око и мълния. Същият символ просветваше по челата на войниците, призрачна татуировка.

— Сега е моментът! — ревна сержантът.

Войниците бързо залегнаха на позиции. Иглата на грамофона подскачаше: „Зскрииии пръблемт сииии, проблемите, пръъъъб-лемти… проблемите…“ Усмихнатият войник, който танцуваше, отново се обърна с лице към Хенри, но този път половината му лице беше проядено. От гниещата плът на челюстта му излетяха мухи.

Рязко поел дъх, Хенри отстъпи назад, запрепъва се нагоре по хълма към гората, далеч от лагера. Под краката му снегът изчезна като покривка на маса, измъкната от ръцете на вещ фокусник изпод сервираните прибори. Сега Хенри стоеше в набразден от дъждовете път, който се проточваше към хоризонта, толкова отчетлив, че приличаше на нарисуван. От двете страни се простираха житни поля. По небето се гонеха буреносни облаци.

Сред брулената от вятъра прерия седеше майка му в огромен, покрит с кадифе стол. Вятърът развяваше върху финото й лице прошарената със сребристи кичури коса. Хенри не можеше да почувства вятъра, нито да помирише пръстта — за него това, както и да докосва предметите или хората, беше невъзможно, докато се разхождаше в сънищата. Бащата на Хенри стоеше зад съпругата си, поставил една ръка върху рамото й, сякаш я пазеше да не отлети надалеч. Лицето му беше строго и изразяваше неодобрение.

— Свети Варнава^[2] ми каза истината — рече майка му с широко отворени очи. — Било е от витамините. Витамините са ти го причинили. Не биваше изобщо да ги взимам. — Майка му се разплака. — О, защо ме остави, птиченце?

— Моля те, маман, не плачи — заумолява я Хенри, сърцето му се сви. Дори в съня си човек не можеше да е сигурен.

— Каква е тази гнусотия? — прогърмя гласът на баща му. В едната си ръка държеше писмо, което стана толкова голямо, че закри слънцето. Сърцето на Хенри щеше да изхвръкне от гърдите му.

— Било е от витамините — повтори майка му и протегна ръцете си с окървавени китки. — Съжалявам. Съжалявам.

— Престани. Моля те — рече Хенри. Затвори очи и се опита да овладее изплъзващия му се сън. Защо можеше да променя чуждите сънища, но никога не можеше да го направи със своите?

— Луис! Луис, къде си?

Вятърът издуха земя от пътя, а в земята Хенри различи неясни фигури, прозирни като ирландска дантела върху огрян от слънцето прозорец. Водеше ги мъжът, когото беше видял на таро картите — слабият мъж с висока черна шапка. Хенри тръгна към тях, но пред него се стрелна гарван с огромни плющящи пера, сякаш го гонеше от това място, далеч от пръстта и онова, което шаваше в нея.

И докато тичаше след птицата, Хенри навлезе навътре в житното поле.

 

 

В съня клепачите на Лин потрепнаха и се отвориха към вихрушка от бледорозови венчелистчета, които падаха около нея. Седеше в черешова градина посред цъфтежа на дърветата. Мястото нищо не говореше на Лин, затова тя заключи, че може би е било важно за бабата на Лий Фан. Често, когато общуваше с мъртвите, те се връщаха към място, което са обичали приживе — или място, където се е случила някаква беда, за да могат те да поправят бедата.

Преди да заспи Лин се бе помолила и хвърлила монета в знак на уважение. Поставила беше пръстена на госпожа Лин на показалеца на дясната си ръка. Сега тя повика госпожа Лин с възможно най-голямо смирение и зачака. Лин не знаеше дали има силата да кара духовете на мъртвите да се появяват в сънищата. Не оставаха дълго — обикновено достатъчно, за да отговорят на поставения им въпрос, миг по-късно вече ги нямаше, върнали се бяха към мястото, където енергията им се беше разпръснала.

Друг човек би гледал на дарбата да бродиш сред сънищата и да говориш с мъртвите като на духовен дар. Лин не бе така сантиментална. За нея това беше научна загадка, велико „Еврика!“, което чакаше да бъде изследвано, проучено и описано академично. Посещението от мъртвите беше ли само една илюзия? Откъде идваха мъртвите? Къде отиваше тяхната енергия? Какво представляваше тяхната енергия? Дали съществуването на призраци означаваше, че вселените са повече от една и че сънищата са началото на пътя между тях? При всяко бродене из сънищата Лин търсеше указания.

Не след дълго бабата на Лий Фан се появи. Едва различима, лъчиста аура трептеше около фигурата й. По нея Лин разпознаваше мъртвите. Тя обръщаше внимание на златистото сияние, правеше си мислено бележки, както би постъпил един учен: аурата на госпожа Лин по-силна ли е? По-ярка? Трепти ли, притежава ли други цветове? Като постоянна обвивка ли е или като трептене на вълни? Дали нейната поява предхождаше всяко събитие?

— Защо нарушаваш покоя ми? — попита госпожа Лин и рязко върна Лин към задачата й.

— Лельо, дойдох по молба на внучката ти Лий Фан. Не може да открие синята рокля, която са й ушили в Шанхай, и се чудеше дали можеш да й помогнеш да я намери. Страхува се да не обиди чичо си и леля си и би искала…

— Страхува се да не обиди, как не! — прекъсна я остро госпожа Лин. — Кажи на моята внучка, че не бива да ме привиква за подобни незначителни грижи и че щом тя не може да си пази вещите, не знам защо очаква аз да го правя вместо нея от гроба.

Лин потисна усмивка.

— Да, лельо. Ще й предам.

— Тя е глупаво момиче, което… — госпожа Лин рязко замълча, изражението й от гневно се промени на уплашено. — Не е безопасно — прошепна тя и от думите й пулсът на Лин се ускори.

— Какво имаш предвид, лельо? — попита момичето. Вече губеше връзка с бабата на Лий Фан, която започна да избледнява.

Невидимият механизъм на пейзажа на съня се раздвижи и Лин усети как пада. Приземи се на черен път, който изглежда се точеше докрай света. Отляво се диплеха като море откоси зряло жито, позлатено от изпепеляващото слънце. От дясната й страна се простираше дълга, обгърната от здрач част от града, потънал в дим и мъгла.

— Ей! Ей ти там!

В края на житната нива й махаше момче с пепеляворуса коса и стара сламена шапка. Лин не можа да проговори, така се стресна. Момчето не беше част от съня.

И я видя.

Той беше буден — буден и бродеше сред сънищата, също като Лин. Всичкото научно любопитство на Лин се изпари. За пръв път по време на разходка в сън тя изпита страх.

— Ей! — извика момчето, вървеше към нея. Но Лин чуваше само думите на бабата на Лий Фан: Не е безопасно.

Тя се обърна и с всички сили хукна към града.

— Почакай! — извика Хенри, но момичето беше бързо. Потъна в мъглата на града. Друг бродник сред сънищата! Хенри досега не беше попадал на човек, умеещ да прави това, което той правеше. Трябваше да настигне момичето. Трябваше да поговори с нея. Може би тя щеше да му помогне някак да намери Луис. Сградите се появиха като тъмни отпечатъци от боя върху фона на грубо платно: жилищни блокове, магазини, ресторанти. Далечното скеле на надземен влак. На вятъра се вееха знамена, изпълнени с китайски йероглифи. Хенри позна мястото. Намираше се в Чайнатаун.

Зърна момичето пред един ресторант, на горния етаж имаше балкон, който донякъде му напомни къщите по Бърбън Стрийт^[3]. Примигваше неонова табела с надпис ЧАЙНА.

— Почакай! Моля те! — Хенри извика още веднъж, когато тя пак хукна да бяга, този път по уличка, обвита в мъгла.

От другия край на уличката, мъглата се поразсея. Хенри зави, опита да се ориентира. Различаваше само очертанията на разнебитените сгради, които се криеха в мъглата. Не виждаше другата бродница в съня, нито пък виждаше Луис.

Беше толкова ядосан, че искаше да удари нещо.

— Луис! — извика той. — Къде си?

— Какво правиш?

Беше момичето, тя му крещеше. Толкова близо се намираше до нея, че видя зелените й очи. Изглеждаше едновременно ядосана и уплашена.

— Махай се от съня ми! Не те искам тук!

— Твоят сън ли? Я почакай — Хенри тръгна към момичето и тя тромаво отстъпи. Хенри я улови инстинктивно за ръката, за да не падне, и беше изненадан, че я докосна. Електрически искри затанцуваха по кожата и на двама им. С лек вик, той отдръпна ръката си и я разтърси. Въздухът миришеше силно на озон.

Пак-пак-пак!

Над покривите избухнаха фойерверки, слаби проблясъци. По уличките с каменна настилка отекнаха шумове: троп-троп, тропотът на конете. Скърцането на дървени колела. Гневни викове и дрезгав смях. Шумовете на многолюдно място. Призрачни фигури също се движеха из мъглата. Все едно самият техен сън сънуваше и сега се пробуждаше. И след това Хенри дочу мелодия, едва доловима. Песента му беше толкова позната, че тялото му я разпозна преди ума — „Ривиер Руж“^[4], стара акадска^[5] песен, любимата на Луис. Който и да свиреше песента, правеше го точно като Луис, джазирана, стил делта^[6].

— Луис — прошепна Хенри. Завъртя се, търсеше откъде идва музиката. Изглежда се чуваше иззад фасадата на стара сграда от варовик, на която пишеше „МАГАЗИН ЗА ДРЕХИ НА ДЕВЛИН“.

— Луис! — извика Хенри и хукна към сградата.

— Почакай! — извика стреснато момичето.

Женски писък разсече съня:

— Убийство! Убийство! О, убийство!

Нещо се движеше сред мъглата и приближаваше.

Заби камбана на църква, ударите отекваха все по-силно. Изведнъж далечните покриви на Чайнатаун, импресионистичните улици на стария град, варовиковата сграда — всичко това се смачка, сякаш бяха хвърлили съня в огъня.

— Не! Още не! — извика Хенри, но беше твърде късно. Последното, което видя, бяха яркозелените очи на момичето-бродница сред сънищата, и после се събуди от иззвъняването на будилника, който падна от перваза на прозореца и се приземи с трясък на пода. На масичката метрономът отмерваше времето. Часовникът му показваше четири часа без една минута. Беше прекарал в съня петнайсет минути.

— Майчице, Хенри! — Тета се втурна в стаята му с вдигната над късите й, тъмни кичури маска и спря будилника.

— С-съжалявам, Тета.

Тя въздъхна и спря метронома.

— Пак ли го търси?

— Тета, открих го.

— Наистина ли? О, Хен! — Тета зави треперещия Хенри с одеяло и си придърпа стол близо до него. — Давай. Кажи всичко.

Хенри й разказа как е чул цигулката на Луис.

— Може би и той се е опитвал да ме открие.

— Това е страхотна новина, Хен. — Тя прозвуча разтревожено. — Можеш ли вече да се движиш?

Приблизително пет минути след всяко бродене из сънищата Хенри оставаше парализиран, сякаш тялото му все още беше в другия свят. С усилие, вдигна леко ръката си, примигна, докато раздвижваше мускулите си, за да живнат.

— Виждаш ли? Като нов съм.

— Знаеш, че се плаша, когато правиш така. Ами ако някой път не успееш да се раздвижиш? Ако не можеш да се върнеш?

— Не се притеснявай, скъпа. Аз не прекалявам.

— Само по една нощ на седмица — напомни му Тета. — Само за по час.

— Да, госпожо — с южняшки акцент рече Хенри. — Дори не съм ти разказал най-странната част: не само аз бродех из сънищата тази нощ.

— Има още някой като теб ли?

— Има! Момиче. Появи се точно когато чух песента. Може би тя знае нещо за Луис. Може би ще ми помогне да го открия, Тета.

— Добре, научи ли нещо от нея? Някакво име?

— Не — тъжно каза Хенри. — Но това е първият път, когато имам някакъв късмет.

— Най-добре да поспим, утре ще сме като парцали на репетицията.

Хенри извъртя очи.

— Флоренц Зигфелд представя Фокус-бокус-препаратус! Съвсем нов спектакъл за Ясновидци. Изпълнен е с магия и мистицизъм, изразени чрез песен и танц!

— Значи е долнопробно. Ще го подобрим. Това представление ще ни изстреля на върха, хлапе.

— Ще изстреля теб на върха, искаш да кажеш. Ти си тази, която Фло гласи за звезда.

— Ние сме отбор. Щом вземаш единия, получаваш и другия.

— Кое е най-доброто ми момиче? — попита Хенри.

— Аз. И не го забравяй.

Тета въздъхна дълго и се пъхна под одеялото до най-добрия си приятел, положи глава на гърдите му. Лъскавата й коса, оформена на каре, все още миришеше на цигарен дим.

— Може би всички полудяваме.

— Може би. — Хенри целуна Тета по темето, а тя прехвърли ръка през корема му.

— Хен?

— Да, скъпа?

— Може ли да спя с теб в твоето легло?

— Ако ме вкараш в него.

Тета помогна на Хенри да се изправи и да стигне до стаята си, където двамата заспаха един до друг, преплели ръце като две половини на едно цяло.