Либа Брей
Леговище за сънища (49)

Колективното несъзнавано

Тета почука силно на вратата на Ийви в хотел „Уинтроп“.

— Отвори, Злийви. Знам, че си вътре. Няма да спра да тропам, докато…

Вратата се отвори и се показа една много смачкана Ийви. Копринената маска беше избутана върху заплетените й къдрици. Изгледа Тета с поглед, който показваше, че е на ръба на убийството.

— Каква е великата идея да събудите момичето безобразно рано, Тета?

Тета я изблъска. Огледа празните бутилки и чаши, разхвърляни из непочистената стая.

— Тежка нощ?

— Най-тежката. — Ийви се прозя и се тръшна отново на леглото. — Преди да започне тържеството, се повеселихме в стаята ми. Запознах се с онази чудееесна кралица на бурлеската от Покипси, няколко прекрасни брокери и много забавен тип, който можеше да сипе четвъртинка от края на шкафа и да я улови в чаша от джин на нощното шкафче и… аааах! Да не се опитваш да ме убиеш, Тета?

Късното следобедно слънце се процеждаше в мрака на хотелската стая през прозореца, от който Тета вече беше дръпнала завесите.

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще престанеш да използваш фалшивия си акцент пред мен.

Ийви разтри чело.

— О, ръкопляскания. Тета, ще поговориш ли с главата ми, моля те? Кажи й да спре да играе мирамба из черепа ми.

Тета душеше чашите и най-накрая откри една, която не миришеше на джин.

— Почакай. — Тя изчезна в банята, върна се след миг с чаша вода и два аспирина. — Изпий я. Нареждане на лекаря.

— И за какво е целият шум? Какво правиш тук? — Ийви успя да попита между глътките.

Тета от седмици се чудеше как да отвори дума пред нея по темата. Присви очи.

— Ако изклюкариш и дума за онова, което ще ти споделя, кълна се, че ще те гоня до дупка и ще си направя палто от кожата ти.

Ийви отвори очи.

— Нека да е със сатенена подплата. Обещай ми.

— Злийви…

— Добре. Млъквам. — Ийви заключи устни с жест и изхвърли ключа.

Една от веждите на Тета подскочи.

— Майчице, как ми се иска това да свърши работа — промърмори тя. — Добре. Слушай: всички тези Ясновидци, размотаващи се…

— Стига, пак ли…

— Нали щеше да млъкнеш? — ревна Тета и Ийви се умълча. — Тези хора с божествена дарба. Дали познаваш сред тях такива, които могат да бродят сред сънищата?

Ийви се извърна намръщена.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид дали някои от тях могат да се разхождат из един сън така, както се разхождат по Таймс скуеър. Спят, но едновременно с това са напълно будни.

— В сънищата на хората? — объркана попита Ийви.

Тета тръсна ръце и извъртя очи.

— Да не би да ми трябват уроци по дикция? Това казах.

Ийви се навъси.

— Това е аб-со-лют-но невъзможно.

— Напротив.

— Карай по-нататък!

— Хенри може да го прави.

Ийви се понадигна на лакти.

— Казваш ми, че Хенри, нашият Хенри, може да броди из… сънищата?

— Точно това казвам. Хенри има божествена дарба. — Тета зарови из чантата си и измъкна сребриста кутия за цигари. — Злийви, трябва да ми позволиш да пуша или ще си изгриза напълно ноктите.

Ийви направи физиономия, преди да махне с ръка в знак на позволение, а Тета издърпа цигарата и потупа края й в твърдия капак на кутийката.

— Помниш ли как на Коледа те помоли да гадаеш върху шапката му, защото се опитваше да се срещне с Луис?

— Да. Не му бях много от полза.

— Добре, Хенри най-накрая откри Луис в света на сънищата — рече Тета, запали и вдъхна дълбоко дима в дробовете си. — Това не е всичко. Запознал се е с още един човек, който може да броди из сънищата. Момиче на име Лин, живее в Чайнатаун. Всяка нощ се срещат и бродят. Мисли си, че не знам, но аз знам.

— Струва ми се страхотна дарба. И защо така си се притеснила от тази работа?

— Знаеш как се поболяваш, когато гадаенето ти дойде в повече? Същото става и с Хенри в сънищата. Имахме уговорка, не повече от час на седмица. Злийви, той вече броди из сънищата всяка вечер и дори не знам колко време прекарва в това занимание. Пропуска репетиции, а когато се показва, все едно го няма. Умът му е в сънищата — каза Тета през струя цигарен дим. — Той е единственият ми близък човек.

— Какво можем да направим? Искаш ли да дойда с теб и да приземим Хенри?

— Беседването няма да е от полза. Но ето тази беседа довечера би била. — Тета издърпа една обява от вестника и я пъхна в ръцете на Ийви.

— Обществото за етична култура представя световноизвестния психоаналитик Карл Юнг: симпозиум по сънищата и колективното несъзнавано — прочете Ийви. — Иха, кажи го три пъти бързо.

— Имаме проблем, свързан със сънищата, отиваме при специалист по сънищата.

— Осем вечерта на… януари. — Ийви спря да чете. — Тета, това е тази вечер!

— Да. Затова най-добре да се размърдаш. Ще бъде пълно. Чакам те на стълбите пред входа на Етичното незнамкаквоси в седем и половина.

— Тета, не мога. Със Сам ще ходим на кино тази вечер — собствениците на кинотеатъра ни помолиха изрично. Имат специален прожектор, който пуска звук по време на филма! Не е ли върхът?

— Да. Връх на върха. Слушай, кажи на влюбения, че има промяна в плановете. Ако ще се жени за теб, трябва да свиква. — Тета присви силно очи към Ийви. — Какъв е проблемът? Гледаш, сякаш са те спипали да крадеш бисквитки от сиропиталище.

— Не, не гледам така.

— Това го доказва. Очевидно е, че си виновна за нещо. Пей. — Тета скръсти ръце и зачака.

— Е, добре — въздъхна Ийви. — Трябва да призная пред някого, преди да съм откачила. Този романс със Сам? Това е рекламен трик.

Тета плесна с ръце по леглото.

— Знаех си! Надуших нещо толкова фалшиво, колкото и новият ти акцент!

— Ей!

— Знам, че си откачалка, Злийви, но се радвам, че не си чак такава откачалка. Е, бях ли права за теб и Джерико?

Ийви вдигна глава.

— Само веднъж. О, Тета. Такава ужасна приятелка съм. Аз съм най-ужасната приятелка в историята!

— Не се заблуждавай. Няма да те хваля за случилото се — измрънка Тета. Дръпна силно от цигарата си. — Ако наистина си падаш по Джерико, трябва да кажеш на Мейбъл. Ако той не се прехласва по нея, хубаво, значи тя няма за какво да страда.

— О, напротив! Не познаваш Мейбъл. В кървящото й сърце се крие фабрика за сръдни.

— Е, не би могла да ти се сърди вечно, особено щом месеци наред си я побутвала към момче, което тя не може да има.

— Ами ако всъщност не харесвам достатъчно Джерико, не и по начина по който Мейбъл го харесва? Тогава ще съм го подвела. Така ще съм си поиграла с неговата обич и ще съм разбила сърцето на Мейбъл от себична прищявка. — Ийви издърпа одеялото до брадичката си. — А и Сам.

Тета присви очи.

— Какво Сам?

— Понякога, когато Сам се преструва на влюбен в мен, стомахът ми реагира странно.

— Вземи малко магнезиево мляко и точка. Слушай, най-доброто, което можеш да направиш за Сам, е да изиграеш твоята част и да забравиш. Познавам този тип. След двайсет минути ще има нов бръшлян на ръката си.

Ийви се намръщи.

— Не съм бръшлян.

Тета загаси цигарата си в чашата.

— Злийви, познавам те… ще се справиш с това беля-момче. Честно, това е най-безинтересното нещо у теб. А и точно сега си имаме по-големи проблеми.

— Правилно. — Ийви се изправи. — Хенри. Отиваме да го спасим.

— Ще се видим преди беседата на учения в седем и половина. И седем и половина означава седем и половина, хлапе. Източно стандартно време. А не по часовника на Злийви О’Нийл.

— И ми го казваш ти — промърмори Ийви. — Ти никога не отиваш в театъра навреме.

Тета пъхна чантата си под мишница и задържа вратата на стаята с крак, за да си сложи ръкавиците.

— Харесва ми да карам Уили да пуши, признавам. Но винаги се появявам навреме за приятелите си.

— Така ли? Виж ти… виж ти — избърбори Ийви. — Поне не пуша!

Тета поспря на прага.

— Така ли мислиш? Да те хвърлим тогава в огъня и да видим.

Ийви запрати възглавницата си, но Тета беше по-бърза. Възглавницата уцели вратата и подскочи на пода при другите боклуци.

 

 

В осем и петнайсет Ийви изскочи от таксито на ъгъла на 64-та улица и Сентръл Парк Уест и се втурна по стъпалата на Нюйоркското общество по етична култура. Освирепялата Тета се взираше в нея гневно иззад затворените врати.

— Казах седем и трийсет — сопна се тя, улови ръката на Ийви и я завъртя към фоайето. — Може би вместо на дикция трябва да те учат как да познаваш часовника.

— Съжалявам, но в последната минута господин Филипс ме помоли да гадая на една роднина на съпругата му. Не можех да откажа на шефа — запъхтяно разказа Ийви, минавайки през вратите на фоайето, където чакаше Мейбъл. За втори път тази вечер тя получи убийствен поглед, въпреки че погледът на Мейбъл беше повече отчаян, отколкото убийствен.

— О! Здрасти, Бухтичке. Не знаех, че ще идваш — поздрави я Ийви.

— Попаднах на Тета, запътила се беше насам и тъй като възнамерявах да посетя беседата, предложих да дойдем заедно. Тя каза, че иска да научи повече за сънищата и подсъзнанието за своите актьорски умения — рече Мейбъл.

— Да. За актьорските умения — равно повтори Ийви и с огромни усилия не погледна към Тета.

— Беседата обаче вече започна и портиерът ми каза, че абсолютно никой не може да влезе — обясни Мейбъл.

— О, не се притеснявай. Аз ще се погрижа. — Ийви се понесе към мъжа на вратата. — Как сте? Аз съм Ийви О’Нийл. Гадателката на влюбените? Страшно съжалявам, че закъсняхме, бях на посещение в детска болница, разбирате, нали и…

— Съжалявам. Не се разрешава влизането. — Мъжът стоеше като айсберг.

— Но аз съм Гадателката на влюбените! — ведро обяви Ийви. Когато мъжът пак не се впечатли, тя добави: — Познавам на вещи, за да получим помощ от отвъдното? „Дабъл Ю Джи Ай“? Аз съм Ясновидка.

— Тогава би трябвало да познавате и часовника — мъжът посочи обявлението за беседата. — Опасявам се, че закъсняхте, госпожице входзабранен.

Зад Ийви, Тета заслиза по стъпалата, издухваше ядно дима от цигарата си. Обърна се към нея.

— Казах ти в седем и половина.

— Да, мисля, че това вече го установихме — изпъшка Ийви. Погледна назад към затворените врати напълно слисана. — Този човек никога не е чувал за предаването ми.

— Сега какво ще правим? — попита Тета повече небето, отколкото някой друг.

— Наистина ли трябва да му зададеш въпроси, свързани с актьорските ти умения? — попита Мейбъл.

— Да — каза след малко Тета. — Наистина.

— Тогава се стегни и върви след мен. — Мейбъл тръгна към Сентръл парк.

— Къде отиваме? — Тета смаза цигарата си с ток.

— „Кенсингтън Хауз“. Очевидно доктор Юнг отсяда там, когато е в Ню Йорк.

— Откъде знаеш? — изненада се Ийви.

— Преди време един стар приятел на майка ми даде в Женева в негова чест грандиозен обяд — отговори Мейбъл, докато прекосяваха улицата. Влязоха в парка.

Понякога Ийви забравяше, че майката на Мейбъл е била Нюел, едно от най-уважаваните семейства на нюйоркското общество, преди да се омъжи за баща й и да бъде лишена от наследство. Чудеше се какво ли би било за Мейбъл да знае, че цяла една част от семейството й живее с прислужници, икономи и шофьори, които отговорят на всичките им желания, а тя живееше в апартамент с две спални заедно с родителите си, които се бореха срещу всякакъв вид богатство и привилегии.

— Виждаш ли се със семейството на майка си, Мейбси?

— Веднъж годишно. На рождения ден на баба. Мама ме изпраща на влака и ме взима шофьор с „Ролс-ройс“.

— И майка ти е изоставила всичко това заради любов? — попита Тета.

— Да. И защото искала да бъде самостоятелна, с друг начин на живот.

— Доста дълъг път я дели от стария — подсвирна Ийви. Мъгливото сияние на лампите в парка осветяваше голите клони на неподвижните зимни дървета, които се редяха покрай покритата с камък пътека в Сентръл парк. Стъклената повърхност на замръзналото езеро отразяваше восъчната луна и я правеше достижима. Върховете на модерните жилищни сгради на 5-о авеню блестяха в далечината, а остатъците от стария сняг хрущяха под обувките на момичетата.

— Как върви с Джерико? — Ийви попита Мейбъл с умишлено ведър глас, като че питаше за времето. — Опита ли се отново да те целуне?

— Ийви! — измънка Мейбъл в мига, в който Тета попита:

— Джерико те е целунал, така ли?

— Все едно е дали го казах на теб, или на „Дейли Нюз“ — оплака се Мейбъл.

— Съжалявам, Бухтичке, наистина съжалявам. Но това е Тета, а и тя е страшно развълнувана за теб. Нали, Тета?

— И то как! — Тета стрелна косо Ийви с поглед. Погледът говореше: Какви ги вършиш? Защо изтезаваш себе си? Ийви запърха с мигли в отговор: Представа си нямам какво намекваш. Стоя над тази жалка обида.

— Не е — рече Мейбъл, без да е уловила краткото споглеждане между Ийви и Тета. — Но бяхме много заети с подреждането на изложбата. — Тя хвърли подозрителен поглед към Ийви. — Ти идваш, нали, Ийви? Няма някоя глупост в радиото да те задържи?

— Казах, че ще дойда, и ще дойда — подсмръкна Ийви. — О, вижте! Заваля сняг. Не е ли красиво?

Момичетата спряха на върха на едно възвишение и се загледаха в снежинките, които се стелеха над пътеката и падаха върху поляната. За миг нощта затаи дъх. В затишието дочуха джаз и веселие откъм близкото казино, чиито светлини проблясваха през пролуките на дърветата, което подсети Тета за фара и Мемфис. Направила беше опит да позвъни в дома му този следобед, но затвори със: „Съжалявам, обърках номера,“ когато отговори леля му. Снегът се топеше върху опакото на ръкавиците й и тя почувства странно присвиване. В съня й винаги валеше. Сняг навсякъде. Хенри бе казал, че сънищата били указания, но и животът й да зависеше от това, тя не можеше да проумее какво се опитваше да й каже сънят.

— Слушай, Мейбъл, намери ли нещо интересно за онези, свързаните с федералните, хора с божествени дарби? — попита Тета.

— О, всякакви неща. Включени са в изложбата — отговори Мейбъл, без да изпада в повече подробности. Това си беше лично нейно преживяване с Джерико и нямаше желание да го споделя. Особено щом Ийви издърдорваше цялата й лична информация, без дори да се замисли.

— Всичките плашилки и страшилки, така ли? — настоя Тета. — Хора, които говорят с призраци. Хора, които могат да виждат в бъдещето и да гадаят по предмети като нашата Злийви. Хора, които могат, знам ли, да изгарят вещи, да ги подпалват.

— Да ги подпалват ли? — Мейбъл присви лице. — Божичко, не! Нищо такова.

— Честно, Тета, и ти ме наричаш Злийви — разсмя се Ийви. — Откъде ти хрумна пък това?

По пръстите на Тета пробяга едва доловимо изтръпване.

— Само си приказвах. Ще се вкочаня — рече и забърза през падащия сняг.

 

 

В старомодното фоайе на малкия, традиционен хотел на „Кенсингтън хауз“ момичетата зачакаха, докато най-накрая влезе много висок и белокос мъж с очила с телени рамки и сако от туид. Пушеше лула.

Мейбъл смушка Ийви и Тета.

— Това е той! Хайде! — прошепна напрегнато.

— Доктор Юнг? — Мейбъл забърза да го поздрави. Ийви и Тета я последваха.

— Да. Аз съм доктор Юнг.

— Слава на небесата! Чаках ви.

— Така ли? — веждите на доктор Юнг се събраха в едно и общият им връх се насочи към очилата му. — Простете. Имахме ли уговорка?

— Не, но отчаяно искаме да разговаряме с вас. Въпросът е много спешен.

Психиатърът изпусна дима от лулата си, размишлявайки. Усмихна се учтиво.

— Ами тогава предполагам, че е най-добре да дойдете насам.

След като се запознаха, доктор Юнг поведе Тета, Мейбъл и Ийви към уютен, прекрасно мебелиран кабинет, пълен с лавици с важни наглед книги, и ги помоли да се настанят, самият той седна на един стол.

— Е, как мога да ви помогна?

— Докторе, какво знаете за Ясновидците? — попита Тета.

— Мислех, че ще подобряваш актьорските си умения — прошепна Мейбъл.

Доктор Юнг изчака момичетата да се настанят.

— Чух за тях — каза той с швейцарския си акцент, който рязко отрязваше края на думите. — И така. Да разбирам, че се интересувате от психологическо явление и от паранормалното, така ли?

Погледите на Тета и Мейбъл се кръстосаха. Когато Тета покани Мейбъл на беседата, нямаше представа, че ще се озоват в разговор със самия Юнг. Нямаше измъкване. Трябваше да осведоми Мейбъл за истината.

— Така мисля. Вижте, един мой приятел има дарба, може да броди из сънищата. Искам да кажа, наистина се разхожда из тях, сякаш е буден и вижда всичко.

Очите на Мейбъл се разшириха.

— Кой е?

— А според теб? — попита Тета.

— Хенри — потвърди Ийви.

— Чакайте минутка, откъде го знаеш? — Мейбъл се завъртя от Ийви към Тета. — Защо Ийви знае? — Тя пак се завъртя към Ийви. — Вие двете можете да си имате тайни, а аз не.

— Мейбси, дълго ли ще ме караш да нося трънения венец, честно? — през зъби попита Ийви. — Съжалявам!

Доктор Юнг се прокашля и момичетата утихнаха.

— Осъзнато сънуване, казвате? Много интересно умение, наистина. Моля. Продължавайте.

— Напоследък моят приятел Хенри и другата бродница сред сънищата, Лин…

Очите на доктор Юнг се разшириха.

— Двама ли са?

— Това щеше да е следващият ми въпрос — погледна внимателно към Ийви Мейбъл.

За нея не знаех, нечуто рече Ийви.

— Историята е дълга — продължи Тета. — Въпросът е, че те се срещат в света на сънищата на едно и също място всяка нощ — в една подземна железопътна гара. И оттам отиват на някакво място, което звучи вълшебно, където могат да докосват разни неща, да миришат цветя и… ами, от онова, което Хенри разказва, то е съвсем истинско. Вижте, докторе, знам, че звучим като откачени, но е истина.

Доктор Юнг почисти с кърпичка очилата си.

— Вашият приятел и неговата съратничка се разхождат свободно из света на несъзнаваното. Те са въвлечени в психе^[1] на много хора, а също така са ангажирани с преживяванията и спомените на цялото човечество — общото несъзнавано.

— Простете, докторе, но изпуснах нишката — рече Тета. — Какво е колективно несъзнавано?

Психиатърът отново постави очилата си.

— Мислете за него като за библиотека от символи, която винаги е съществувала и винаги е помещавала всички наши лични и тези на предците ни преживявания и спомени, споделено познание, което всеки индивид, изглежда, разбира по рождение, като наследствеността. Религията. Митовете. Приказките. Всичко това получава своята сила от общото несъзнавано. А сънищата са като карта от библиотеката, ако искате, тя ви дава достъп до огромния архив от споделени символи, спомени и преживявания.

— Въпросът е може ли да пострадате? Ако се нараните в съня, вие се събуждате. Но ако живеете в този сън като моя приятел Хенри? Може ли на него или на приятелката му Лин да им се случи нещо лошо?

— Интересен въпрос. Чували ли сте за сянката?

Ийви и Тета поклатиха глави.

— Това е като тъмната страна, нали? Като доктор Джекил и господин Хайд^[2], ако не греша — намеси се Мейбъл и изпита задоволство от познанията си.

— Да. Именно. — Доктор Юнг изпусна няколко тютюневи облачета с остър мирис. — Всеки от нас има своето осъзнато аз. Това е лицето, с което се представяме всеки ден пред света. Но има и друго аз, което остава скрито дори от нашия разум. То съдържа най-примитивните емоции и всичко, което не можем да понесем у себе си, което потискаме. Това е сянката.

Психиатърът отново запали лулата си. Когато запалката изщрака, по ръцете на Тета тръгнаха боцкания.

— Тази сянка лоша ли е? — попита Ийви и за миг умът й се върна към Джон Хобс и неговата ужасяваща тайна стая.

— Зависи от това колко ожесточено човек се противопоставя на сянката си и докъде би стигнал, за да се защити от това познание. Подобна личност дори не знае, че причинява зло. Помислете отново за Джекил и Хайд. Би могло да се каже, че добрият доктор Джекил е обсебен от своята сянка, господин Хайд извършва неизразими по своя ужас дела. Доктор Джекил проектира — ще рече, приписва — своите непоносими за него качества върху своето друго аз, господин Хайд. Примерът е краен, разбира се, но се случва. Огромната сила на сянката над нас се крие в това, че не я виждаме. Веднъж осъзнали сянката си, можем да получим просветление.

— Мисля, че моят приятел Хенри има своя сенчеста страна…

— Всички имат сенчеста страна — поправи я внимателно доктор Юнг.

— Как да го накараме да спре и да се събуди?

— Единственият начин да поправите сянката е, като осъзнаете присъствието й. Да я приемете и да я впишете в цялата си личност. Може би вашият приятел ще намери разрешение само като изследва сънищата си, защото нашите сънища искат да ни пробудят за някакъв по-дълбок смисъл. И всичко скрито накрая излиза наяве, няма значение колко усилено се мъчим да го държим надалеч и заключено.

Тета помисли за собствените си сънища, за снега и конете, за горящото село. И Рой. Неизбежно Рой. С какви усилия се мъчеше да държи миналото в миналото, където не можеше да я нарани. Но сега водещ в областта си лекар казваше, че не би могла да държи капака затворен завинаги. Смущаващият сърбеж по дланите й прерасна в парене.

— Добре ли се чувствате, госпожице Найт? — попита доктор Юнг, навъсил чело. — Струвате ми се притеснена.

— Ами, тук е много задушно.

— Всъщност е малко студено — възрази Мейбъл.

— Н-на мен ми трябва малко въздух. Вече отнехме твърде много от времето ви, докторе. Благодаря. Бяхте чудесен.

Обзета от паника, Тета скочи от мястото си. От един рафт зад психиатъра падна книга и събори свещта. Пламъкът подпали част от ръкава на доктор Юнг, но психиатърът го загаси, преди да успее да се разгори.

— Ужасно съжалявам — ужасена се извини Тета. — Не биваше така да скачам. — Опита се да поохлади мислите си — сладолед, зимен вятър, сняг. Не. Сняг не.

— Всичко е наред. — Доктор Юнг оглеждаше прогорения ръкав на сакото си. Вдигна книгата от килима, където беше паднала с гърба нагоре, и огледа разтворените страници. — Хм. Наистина интересно. Не казахте ли, че ви е топло, госпожице Найт?

— Да — прошепна Тета.

— Какво има? — попита Ийви.

— Изпълнено със скрит смисъл съвпадение. Могъщ символ от колективното несъзнавано. — Доктор Юнг вдигна книгата, отворена на рисунка на голяма птица, обхваната от пламъци. — Фениксът, който се надига от пламъците.

Книгата беше отворена на страница сто четирийсет и четвърта.