Либа Брей
Леговище за сънища (48)

Имало едно време

— Исая! — извика Мемфис. — Ти ли го направи?

Показа на Исая съсипаната тетрадка със стихове.

Отворил широко очи, Исая кимна.

Три от страниците бяха покрити със смущаващи по своето съдържание рисунки. Моливът на Исая беше пробил хартията.

— Държиш се, сякаш си на две, а не на десет — овладя се Мемфис. — Знам, че в момента си ядосан на целия свят, Исая, но не можеш да постъпваш така. Не можеш да съсипваш личната собственост на другите.

— Без да искам. Направил съм го насън — възрази Исая.

Мемфис не знаеше дали да му вярва. Поведението му напоследък говореше, че би могъл да постъпи така от злоба. Сега стихотворението, над което толкова се бе старал, беше съсипано. Мемфис дори не бе сигурен, че може да го възстанови.

— Пак имах кошмар — заразказва Исая. — В метрото имаше чудовища.

— Чудовища. В метрото. — Мемфис се изсмя горчиво. — И с билети за възрастни ли пътуваха?

— Видях ги! — извика Исая. — Тя ги прави. Те са там долу. Гладни са.

— Исая? Кълна се… — Мемфис вдигна ръце и отново ги отпусна. Вдигна книгата. — Длъжник си ми.

— За какво е тая кавга? — с почукване в стаята влезе Бил Джонсън.

— Нищо, господин Джонсън — измърмори Мемфис. Посочи с пръст към Исая. Пръстът беше предупреждение. — Но повече около теб няма да оставям нищо свое.

И пъхна тетрадката в палтото си.

 

 

Исая топуркаше до Слепия Бил през парка Сейнт Никълъс. Под мишница момчето притискаше бейзболната си ръкавица, в другата ръка държеше топката, лицето му беше намръщено.

— Виж, ето какво ще направиш следващия път — поучаваше го Бил, тоягата на слепеца тупкаше напред по пътеката, — ще плюнеш малко на дланта си, само малко, нали. Не много. И старата топка ще хвръкне като с ангелски криле.

Исая се беше умълчал. На Бил не му трябваше да го вижда, за да знае, че е гневен. Чуваше го в начина, по който момчето не спираше да подритва пръстта. Мемфис трябваше да заведе братчето си на бейзбол, но толкова се беше ядосал на рисунката в тетрадката си, че отказа. Бил знаеше, че е жалък заместител. Точно както знаеше, че Мемфис Кембъл е изцелил Ноубъл Бишъп и бе излъгал за стореното. Бил все още побесняваше, когато си помислеше, че изцелителят е похабил дарбата си за оня стар пияница, и не е направил нищо, за да му помогне на него. Май двамата с Исая имаха нещо общо: и двамата бяха ядосани на Мемфис.

— Голямо момче! — бодро рече Бил, надяваше се да го поразведри. — Защо не ми разкажеш някоя от твоите смешни приказки, за жаби или каквото речеш?

— Мама и татко ми разказваха приказки — каза Исая. — И Мемфис. Преди да си намери момиче.

— Така ли? — Бил предположи, че Исая е вдигнал рамене мълчаливо. — Искаш ли да ти разкажа приказка? Става ли?

Подсмъркване. После се чу:

— Все ми е тая.

— Мхм. Да ти разкажа приказка, да ти разкажа приказка — подхвана Бил, кимна и помисли. — Добре. Имаше един човек…

— Не се започва така приказка! — прекъсна го Исая.

— Виж ти! И кой разказва?

На Исая приказките му липсваха. Майка му разказваше хубави приказки, всичките за зайчето в градината на господин Макгрегър и за войника Франсоа Макендъл, който се спускал по хълмовете, за да прогонва лошите. Понякога Исая объркваше приказките и Франсоа Макендъл ставаше земеделец, който гонеше зайчето по хълма. Баща му обичаше смешните приказки. А Мемфис разказваше най-добрите приказки. Липсваше му времето, когато двамата чакаха в тъмната стая сънят да дойде и наблюдаваха нощните градски светлини, които се катереха по стената. После дойде тая глупост с онова момиче Тета. Липсваше му онова имало едно време. На Исая отново му се доплака. Ядоса се на Бил, задето не знаеше правилния начин да разказва истинска приказка.

— Трябва да започнеш с „Имало едно време“ — настоя той.

— Добре, добре, добре, става — подразни се Бил. — Имало. Едно. Време. Така по-добре ли е? Сега щастлив ли си? Имало едно време, в една далечна земя, един горд народ. Крале и кралици. Като старите фараони.

— Това библейска история ли е?

— Никога няма да разбереш, ако все ме прекъсваш.

Исая замълча.

— Ами земята, в която онези хора живеели? — продължи Бил. — Хубава земя била. Пълна с магия и хората били пълни с магия. Имало лъвове, и плодове по дърветата и всичко, което човек иска.

— Всичко ли?

— Не казах ли всичко? Всичко все още означава всичко, нали? — Бил отново подхвана приказката. — Но хората от тази земя били предадени. Дошли едни мъже и ги откраднали от тяхното кралство — поставили им вериги, за да спрат магията. После ги качили на кораби и ги откарали в нова земя. Тежък бил животът в земята, където работели по цял ден и цяла нощ. И страдали. Страдали. И после, много по-късно, в новата земя дошъл един принц.

— Като в „Пепеляшка“ ли?

— Неее — обиди се Бил. — Този човек изглеждал като теб и мен. Едър, силен и черен като нощта. Разправят: толкова силен бил, че можел да улови ремъците на ралото с две ръце и да дърпа стария плуг по-добре от всеки кон. Принцът бил пълен с магия. Можел да измъкне живота от създанията. Можел да приспи старо куче, ако му е дошъл часът, или да пресече гъгричавата болест по памука. Да, господине. Този принц притежавал сила. И това изнервило някои хора, разбираш ли? Много. Прекалено много. Сила. — Бил изплю думите с ожесточен шепот. — Скоро всички говорели за принца и казвали: „Той убива хора.“

— А убивал ли?

— Не. Не, голямо момче, не убивал — кротко рече Бил.

— Какво се случило?

Бил пое дълбоко въздух. Въздухът миришеше приятно, на дим от комин и слънце върху снега.

— Един ден дошли едни хора и отвели принца, за да види замъка на краля и да им покаже силата си. Отначало донесли кокошка. Стара, пиукаща кокошка и принцът си казал: Ето вечеря.

Исая се разсмя.

— Снощи изядох четири бутчета!

— Здрав апетит имаш. — Бил се пресегна и потупа главата на момчето. В имало едно време можеше и той да има син като Исая Кембъл, момче, което да обича бейзбола, жабите и приказките. Ако събитията се бяха развили другояче.

— И какво станало?

— Ами, господине, принцът взел старата кокошка, но божичко, как се противяла, пърхала с криле и кълвяла, много суетене за нищо и никаква стара кокошка. Скоро кокошката спряла да се бори. Отпуснала се бездиханно в ръцете на принца.

— Той… убил ли я?

— Бързо и лесно. За да не страда никой — тихо рече Бил.

— И после яли, така ли?

— Така, така — отговори Бил. — И така кралят и неговата свита били много впечатлени. Същата вечер дошли едни хора, за да говорят с принца. Хора-сенки.

— Какво е човек-сянка?

— Някой, с когото не искаш да си имаш вземане-даване. Като плашило, ама живо. Чули какво можел да прави принцът с кокошките. Довели нещо друго за него. Човек. Казали, че е лош човек, враг, и поискали от принца да използва вълшебната си сила, както бил направил с кокошката. Но принцът никога не бил правил това с човек, независимо какво разправяли хората в града. И се изплашил.

— От какво?

— Че ще бъде прокълнат завинаги?

— Но това бил лош човек, нали? — попитал Исая.

Бил отново пое дъх и бавно издиша.

— Не било толкова просто, голямо момче. Не е толкова лесно да знаеш каква е истината за нещо. Само защото някой ти казва: „Така е“ не означава, че трябва да му повярваш. Трябва сам да се увериш.

— Не разбирам.

— Да кажем, че двама души кажат на всички, че си откраднал хляб от пекарната.

— Значи са лъжци! Нищо не бих откраднал!

— Знам, че не би го направил. Но някои хора може да повярват. Преди да се осъзнаеш, те ще разправят на всички, че си лош. Другите ще чуят и също ще повярват. Няма да си направят труда да проверят историята, защото ще предпочетат да повярват, вместо сами да проверят.

— Защо?

— Когато търси истината, човек през цялото време се вглежда в себе си.

Студен вятър се уви около краката под панталоните на Бил и той го усети с костите си. Исая улови ръката му. Кроткото доверие на пръстите на момчето го изненада.

— Принцът убил ли онзи човек?

— Да — отговори след кратко мълчание Бил. — Да, синко, убил го.

— И бил ли прокълнат?

— Да. Бил прокълнат.

— Как? В чудовище ли се превърнал?

Бил застина за миг, заслушан в песента на кацналото наблизо зимно мушитрънче.

— Мисля, че така е станало. — Внезапно го налегна умора, каквато не го беше обземала от дълго време. — Хайде сега. Да се прибираме.

Исая го пусна.

— Това не е краят на приказката! — Звучеше ядосан. И изплашен. Сякаш някой му е казал, че чудовищата под леглото са истински. — Кажи ми истинския край!

Защо трябваше детето да знае как се случваха нещата? В крайна сметка убийството на човек беше едно. Да убиеш надеждата на едно толкова малко дете беше друго. Някога Бил го знаеше. Някога той имаше някаква надежда. Вярвал беше в доброто. Ако сега искаше да повярва в доброто, трябваше само да отведе момчето у дома при леля му и топлата вечеря.

— Добре. Но най-напред, ще ми кажеш нещо. Какво помниш от времето, когато Мемфис беше изцелител?

— Не бива да говоря за това време.

— Само ние сме си. Мъжки разговор. Никой няма да знае.

— Той излекува счупената ми ръка — каза Исая.

— Как така?

— Паднах от едно дърво до църквата и Мемфис постави ръце върху мен и после сънувах сън, че сме на ярко, мирно място, и чувах барабани. Когато се събудих, преподобния Браун и мама, и всички бяха скупчени около мен и ръката ми вече не беше счупена.

Бил наклони глава към небето, изтерзаното зимно слънце затопли лицето му. Спомни си как изглежда слънчевата светлина, която се процежда през облаците след дъжд. Искаше отново да я види.

— Принцът премахнал проклятието. Оженил се за принцесата и я отвел далеч, в своята земя. Освободил хората си и заживели щастливо. Край — рече Бил. — Нали така завършват приказките?

— Предполагам — отговори Исая, но не прозвуча убедено. — Господин Джонсън?

— Внимавай какво ще поискаш? Нямам повече приказки за теб.

— Добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не съм?

— Очите ви са насълзени — каза Исая.

— Не, не са — прошепна Бил. Усещаше соления им вкус. — Ела, голямо момче. — Бил протегна треперещата си ръка и момчето, доверчиво като агънце, дойде при него. Той преглътна мъчително, когато големите му пръсти се преплетоха с малките пръстчета на Исая, придърпа го, изпълнен с ненавист към себе си.

По-късно, след като беше занесъл момчето у дома и го бе сложил на леглото, след като бяха изпратили да потърсят и доведат доктор Уилсън и той дойде, а кръгът на Октавия се беше събрал в салона, за да се моли за Исая, Бил седеше на кушетката, пиеше кафе, а хората го потупваха по рамото, хвалеха го, че отново е спасил момчето, благодаряха на Исус, че е бил там, когато Исая е получил отново един от своите пристъпи, и кой знае какво е можело да се случи?

Бил чуваше шепота им: „вижте как плаче, сякаш Исая му е син“; „Постъпката му сгрява сърцето в студен ден.“ Около него хората бяха неясни сенки в постоянно сив цвят.

Ръката му с чашата трепереше. Не му се пиеше кафе.

— Само се надявам, че малкият е добре — казваше Бил и дори той не беше сигурен дали не лъже.

По-късно, приседнал до леглото на Исая, се вслушваше и чакаше по-големият от братята Кембъл да се прибере и да изцели брат си. И щом го направеше, Бил можеше да погълне част от изцелителната енергия. Щом Мемфис не искаше да му върне направо зрението, той щеше да се излекува, както може.

— Господин Джонсън?

Слепия Бил се стресна от гласа на Исая.

— Голямо момче? Ти ли си?

— Защо съм в леглото? Не е нощем.

— Припадна — отговори слепецът и се приближи към момчето, вдигнал ръце.

— Исая? Буден ли си? — в стаята влетя Октавия и Бил се дръпна, зарови ръцете си в джобовете.

— Исая? О, благодаря, Исусе.

— Добре съм. Защо всички се суетят така? — попита сънливо Исая.

— Ще ви оставя — рече Бил. Затропа с тоягата си по коридора и излезе през входната врата. Навън пееше червеношийка. Той улови птичето и в същия миг песента му секна.