Либа Брей
Леговище за сънища (47)

Златното момче

В уречения час Джерико чакаше Джейк Марлоу в личната му палатка, в края на участъка, където вече гъмжеше от машинарии, а във въздуха се носеше симфония от чукащи, крещящи мъже — доказателство, че великият Джейк Марлоу възнамерява да се потруди здраво над обещанието си бързо да издигне панаира. Вътрешността на палатката създаваше усещането за щабквартира, сякаш на двамата мъже им предстои да замислят стратегия за следващата битка. Върху дълга маса в средата на помещението имаше диорама^[1]. Джерико заобиколи масата, възхитен от съвършенството на чистите линии на сградите от модела, зачете едно по едно заглавията:

ЗАЛА НА БЛАГОПОЛУЧИЕТО

ЗАЛА НА АВИАЦИЯТА И РАКЕТОСТРОЕНЕТО

ПАВИЛИОН НА ПЕТРОЛА

ПАВИЛИОН НА АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ

ЕВГЕНИЧНА ИЗЛОЖБА

РАДИО

МАШИНИ

МЕДИЦИНА

СЕЛСКО СТОПАНСТВО

— Впечатляващо, нали? — Марлоу влезе в палатката, изтръсквайки пръстта от ръцете си. — Първи виждаш онова, което ще строим — най-великото изложение от своя род за напредъка на американската индустрия, изобретателност и идеали. Утопична визия за утрешна Америка.

— Звучи като реклама.

— Предполагам, че е така — през смях се съгласи Марлоу. — Но защо да не се гордеем с тази страна? Цял свят й завижда. Място, където човек може да осъществи мечтите си. Ние, мечтателите, създадохме тази нация.

— Индианците и робите може да възразят — тросна се Джерико.

— Да ми четеш лекция за историята на Америка ли дойде, Джерико? Или се нуждаеш от това? — Марлоу вдигна стъкленица със син серум.

Ако имаше нещо, което Джерико да мрази, ето това беше. Мразеше да зависи от милостта на този човек, когото ненавиждаше и на когото се възхищаваше, човек, който беше спасил живота му и го беше заробил.

— Хайде, хайде, излишно е да се смущаваш. Щастлив съм, че си тук. Много се зарадвах на писмото ти. Заповядай. Седни. — Марлоу му предложи стол, настани се на друг срещу него. Спокойно наля кафе от сребърен чайник и подаде чашата на Джерико, който благодари за топлата напитка. — Научих какво ти се е случило в Бретрън.

— Как?

Марлоу разбърка две кубчета захар в кафето си.

— Не можеш да станеш първокласна хрътка, без да знаеш как да получиш информацията, която ти трябва. Безразсъдство от страна на Уил, това е било. И като си помислиш, че е въвлякъл и племенницата си в тази история. Тази негова глупава натрапчива идея ще докара беди на много хора — изражението на Марлоу стана строго. — Както и заниманията с Ясновидците.

На Джерико му се прииска да разкаже на Марлоу за онова, което бяха направили, как бяха спрели един маниакален демон, развилнял се из Ню Йорк. Стореното от тях не беше безразсъдно, беше проява на отчаяние. Предотвратили бяха много смърт, а хората изобщо и не разбраха.

— Повярвай ми, Ийви не може да бъде въвлечена в нищо против волята й — увери го Джейк.

— Гадателката на влюбените. Бива си я — възторгна се Марлоу. — Не е ли сгодена за онзи тип Сам Лойд? Със сигурност е можела да направи и по-добър избор. Добър мъж като теб, може би.

Джерико сведе поглед към обувките си и на Марлоу не му трябваше друго потвърждение.

Продължаваше да го наблюдава.

— Какво има? — подразни се Джерико.

— А да си изпитвал силна агресивност или вълнение? — попита Марлоу.

Силна агресивност и вълнение доста добре обобщават какво е да си на осемнайсет, помисли си Джерико.

— Когато ме простреляха, но всичко е както винаги.

— Добре. Много добре. — Марлоу изпи набързо кафето си и остави настрана чашата и чинийката. — Радвам се, че повдигна темата, Джерико. Знаеш ли, мислех си… ами ако дойдеш в Калифорния и работиш с нас в „Марлоу Индъстрис“?

— Какво бих могъл да предложа, което вече да нямате?

— Ти си моето върховно постижение. — Марлоу се приведе напред, опрял ръце на бедрата си. Лицето, което пресата величаеше, беше не по-малко привлекателно и отблизо. — Ако можем да те проучим, да открием защо ти оцеля въпреки всички залози, добре, помисли за доброто, което може да бъде сторено за Америка, за човечеството. И за теб, Джерико. — Великият мъж се взираше в очите на Джерико. Погледът му беше властен. Приковаващ. Джерико усещаше идеализма, който струеше от Марлоу като лъчите на слънцето в първия летен ден. — Бих искал да си звездата на изложението „Бъдещето на Америка“.

Челото на Джерико се навъси.

— Аз ли? Защо?

— Време е хората да разберат. Джерико, ти си бъдещето на Америка. Ти си следващата еволюция на нашия вид. Въплъщение на нашите мечти: по-силен. По-бърз. По-умен. Героичен. Кажи ми: кога за последно си боледувал?

— Не… не помня.

Марлоу се отпусна назад на стола си с усмивка.

— Браво на теб! Колко бързо се съвзе от раната с огнестрелно оръжие?

— Седмица, горе-долу.

— Седмица! Седмица и си като нов, по-добре от нов! — разсмя се Джейк Марлоу. — Забележително. Джерико Джоунс. Истински син на нацията. Нашето златно момче.

Истина беше, че Джерико оживя по чудо. Но от начина, по който Марлоу говореше за случилото се, се почувства по-скоро като вещ, а не като човешко същество. Не се ли дължеше това на някаква алхимична, тайнствена връзка между науката, гения на Марлоу или каквото там беше онова, което го превръщаше в единствен по рода си; в единствения човек, оцелял в онзи научен експеримент? Марлоу беше направил частите и изобретил серума. Но не можеше да се похвали, че заслугите за това, кой е Джерико, са само негови.

Изборът. Това правеше човека човек. Нали?

Марлоу отиде до модела и се зае да подрежда сградите.

— В лабораторията можем да те изследваме. Да изследваме кръвта ти. Да те подложим на програма от изпитания и различни опити.

— И какво ще получа аз от това?

Марлоу се намръщи към статуята на крилатата Победа, която несъмнено не се вписваше на мястото си. Взе я и ангелът закръжи над модела, докато създателят му търсеше място, на което да я постави.

— Ще направим усъвършенствания, които да гарантират, че никога няма да имаш съдбата, която сполетя останалите от програмата „Дедал“^[2]. Няма да свършиш като твоя приятел сержант Лестър.

— Ленард. Сержант Ленард.

— Да, разбира се. Сержант Ленард.

— Но засега се справям добре само със серума.

— Да, наистина. Ами ако можеш да се справиш повече от добре, Джерико? Ами ако имаш възможност да бъдеш изключителен? Невероятен. Така невероятен, че госпожица О’Нийл да не може да ти устои. — Очите на Марлоу горяха. — Приемам, че си имал основание да я споменеш.

Джерико мълчеше.

— Когато застанеш на сцената на изложението и покажеш колко съвършен си, няма да остане момиче в света, което да не можеш да имаш. Това е природата на животинския свят: по-силният звяр печели. — Марлоу постави статуята на Победа в средата на своя модел.

Джерико изръмжа.

— Не съм звяр.

— Стига, стига, не се засягай. Казах го като похвала.

— Не искам да участвам в изложението ти. Искам само да имам нормален живот.

— Нормален! — прогърмя гласът на Марлоу. Надвеси се над масата. — Никой заслужаващ хляба си човек не иска да е „нормален“, Джерико. Бъди забележителен! Цели се високо. Наистина ли вярваш, че твоята млада дама иска нормален, обикновен живот? Не и от онова, което аз виждам. Колко интересно, че е племенница на Уил. Различни са като олиото и водата.

— Като мен и теб — озъби се Джерико.

— Наистина ли съм ти толкова противен? — тихо попита Марлоу.

Беше се засегнал, Джерико си даде сметка с гордост, примесена със срам.

— Не че… не че не съм благодарен за онова, което сте сторили за мен. Господине.

— Не искам благодарността ти, Джерико — рече Марлоу. — Помня първия път, когато те видях, лежеше на онова легло в болницата. Не плачеше, не се оплакваше. Казаха ми, че си бил умен и си обичал да четеш, най-вече философия и за машините — развил си интереса към тях, докато си помагал на баща си да оправя разни неща по стопанството. И аз ти зададох един въпрос, като за начало. Помниш ли?

Джерико помнеше. Това беше в първата сутрин, в която наистина бе осъзнал пълния, непоправим ужас на положението си. В продължение на час той се взира в тавана, борещ се отчаяно да не се пуска от изтъняващото си упование в чудесата. Но докато слушаше стенанията и виковете на хората около него, той разбра, че надеждата не е произведение на вярата, предназначено да доближи човека до Бог, ами продукт на отрицанието и разочарованието, имащи за цел да го накарат да приеме, че Бог не съществува. Чудеше се дали да спре да се храни, дали да се отърве, дали това ще се счете за самоубийство, за което го бяха учили, че е грях.

Но беше ли грях, ако нямаше Бог?

Чу почукването на обувки, които се приближаваха. Можеше да обърне глава, за да види кой идва, но продължи да се взира в тавана. Изведнъж до парализираното му тяло застана усмихната сестра и каза: „Един човек иска да те види, Джерико.“ Над него се надвеси лицето на Джейк Марлоу и препречи светлината.

— Здравей, Джерико — поздрави той.

Джерико не отговори.

— Хайде, Джерико, къде останаха обноските ти? Господин Марлоу идва чак от Вашингтон, за да те види — сестрата изцъка, а той си представи как я хвърля от скала.

И пак не поздрави.

— Съжалявам, господин Марлоу — извини се сестрата. — Обикновено не е толкова недружелюбен.

— Всичко е наред, госпожице Портман. Бихте ли ни оставили за момент?

— Разбира се.

Марлоу застана до леглото, оглеждаше металния сандък, който поддържаше дишането му.

— Мое изобретение е, знаеш ли? Не е заместител на добрите дробове, но работя по въпроса. Разбрах, че и ти обичаш техниката.

Джерико не продума.

— Е, кажи ми — подпита закачливо Марлоу, — кое според теб е най-великото изобретение на човека?

Джерико обърна съвсем леко глава към Марлоу, погледна го право в очите.

— Бог.

Очакваше да е шокиран или ужасен. Зачака нравоучението. Вместо това Марлоу постави ръка върху главата му като баща и рече тихо, но твърдо:

— Ще ти помогна, Джерико. Ще станеш от това легло. Ти ще тичаш и ще вървиш отново. Няма да спра, докато не го направиш, обещавам.

И ето така искрицата надежда отново припламна в Джерико.

Марлоу удържа обещанието си. Но като всички сделки с Дявола, имаше и странични ефекти. През изминалите десет години отношението му към Марлоу беше преминало от идеализиране — през бунт до огорчение.

Бащи и синове.

— Ами ако вече не искам да съм твой експеримент или обект за показване по изложения? — попита Джерико. — Ако искам да съм самостоятелен човек?

Очите на Марлоу просветнаха. Джерико познаваше добре този поглед. Великият мъж не понасяше твърде неподчинението.

— Искаш да си самостоятелен човек? Бъди такъв. Без това. — Той вдигна безценната стъкленица със серум и я прибра в джоба си.

Джерико трепна. Що за игра играеше сега Марлоу?

— Не би го направил — предизвика го той. — Твърде много държиш на експериментите си.

— Мога да започна отново с друг.

— Ако можеше, отдавна да си започнал. И на сцената до теб щеше да стои това златно момче или момиче.

— Прекрасно. Тогава си върви без серума — равно рече Джейк.

Доколкото Джерико знаеше, малкото синьо чудо на Марлоу в стъкленицата движеше машинарията в тялото му. Поддържаше биенето на сърцето му, дишането на дробовете му, движението на кръвта. И пазеше ума му от лудост. Марлоу блъфираше. Трябваше да блъфира.

Той се изплаши, но реши да не позволява на Марлоу да го победи.

— Добре. Може би така ще сторя.

— Не те съветвам.

— Защо? Какво ще стане, ако постъпя така?

Марлоу не отговори.

— Заслужавам отговор. — Джерико повиши глас. Удари с юмрук по масата, събори някои от сградите на изкусно подредения модел „Бъдещето на Америка“.

— Внимавай — предупреди го Марлоу и Джерико не беше сигурен дали има предвид модела или самия него.

— Честно казано, не знам какво ще се случи. Защото си единственият, който оцеля досега. Само ти. — Марлоу отново се приведе напред, лицето му изразяваше мрачна решимост. — Джерико, позволи ми да ти помогна. Ще получиш своето момиче. Можеш да имаш всичко, което поискаш. Заедно ще бъдем част от величието.

Също като онази пролетна утрин преди десет години, Джерико усети как надеждата се увива около глезена му. Ако отстъпеше пред великия план на Марлоу, щеше да стане част от неговия експеримент, имаше ли по-добра възможност за щастие? Щяха ли да го считат не за изчадие, ами за златно момче — прототип на новия, изключителен американец? Би ли могъл да получи всичко, което иска?

Би ли могъл да има Ийви?

Беше на кръстопът.

Марлоу вече беше възстановил реда в преобърнатия модел, всичко беше по местата си.

— Ще си помисля — рече Джерико, наслаждавайки се на гнева, който премина за миг през лицето на Марлоу. В крайна сметка великият Джейк Марлоу не можеше да контролира всичко.

— Както желаеш — отстъпи Марлоу.

Ръката му се насочи към левия джоб, извади малката стъкленица и я постави в дланта на Джерико.

Джерико се взираше в нея объркан.

— Къде са другите?

— Спечели си ги. Това е количество за един месец. Давам ти трийсет дни, за да вземеш решение. След това оставаш сам.