Либа Брей
Леговище за сънища (46)

Прометей

Земята на Флашинг, Куинс, беше равна и подходяща, без нищо по нея, което да възпрепятства пътя на дръзновената мечта. Копаещи машини с парни двигатели вече наобикаляха края на предложеното място за изложението, готови да разчистят пътя за представата за утрешния ден на Джейк Марлоу. В центъра на полето се издигаше набързо скована, дървена платформа, на която стояха кметът и градският съвет, очакващи с нетърпение пристигането на Джейк Марлоу. Огромна тълпа се беше насъбрала, за да види как нейният герой полага първата копка на онова, което щеше да се превърне в „Изложение «Бъдещето на Америка» 1927“. Стояха и развяваха малки американски флагчета под толкова яркосиньо небе, че все едно беше току-що боядисано.

— Дойде ли вече? — Лин се протягаше да види над високите хора около нея.

— Искаш ли да идеш по-наблизо? — попита Хенри.

— Да, моля — призна Лин.

— Господин Чан, госпожо Чан — учтиво се обърна към тях Хенри, — може ли да съпроводя Лин по-близо до сцената?

— Би било прекрасно, Хенри — засия госпожа Чан.

Докато момчето си пробиваше път през навалицата заради Лин, тя погледна назад към родителите си. Баща й се усмихваше, майка й развяваше знаме.

— Мисля, че майка ми вече готви сватба.

— Щом това ще те изкарва по-често от къщи, ще се опитам да си придам вид на безумно влюбен. Приготви се, жено! — Той впери в нея замечтан поглед, после разшири ноздри като любовник от филмите, обзет от страст.

Лин изви устни отвратено.

— Изглеждаш, все едно те мъчат газове.

— Това е тайният ми любовен поглед. Наричам го „От самите вътрешности на любовта“.

— Хенри?

— Да, майн либхен^[1]?

— Заведи ме до Джейк Марлоу.

— Този безчестник? Ще го видя на полето призори! — Хенри направи пистолет с палец и показалец и го насочи към небето, сякаш е готов да стреля.

— Побързай. Не искам да го изпусна — подкани го Лин.

Той отпусна ръка.

— Много добре. Предполагам, че ще го оставя жив. Оттук, милейди.

— Говори ли с лудата жена?

— Все още не съм. Страхувах се, че ако отида тази сутрин, ще се окажа приклещен до следобед като специален гост на тържество по случай рождения ден на котето или от урок по древен метод за мумифициране и ще пропусна събитието — отговори Хенри точно когато двамата с Лин стигнаха до първия ред. Той се засмя. — А знаех, че не искаш да изпуснеш това.

Кметът Джими Уолкър се приближи към микрофона, гласът му загърмя в дълъг увод, който приключи с ускоряващите сърдечния ритъм думи:

— Човек, който не се нуждае от представяне, господин… Джейк… Марлоу!

Тълпата отговори с възторжени възгласи и размахване на знамена. Въздухът затрептя в червено, бяло и синьо. Със сияйното слънце зад гърба си, Джейк Марлоу се качи на подиума, свали шапка, прокара пъргаво ръка през лъскавата си черна коса и вдигна шапка към насъбралото се множество, жест на герой. Избухнаха овации. Тълпата обичаше самата представа за него.

— Не е ли това черешката на тортата? — Хенри попита Лин, но блестящите й очи казваха всичко.

Микрофонът изписука при първите думи на Марлоу. Той постави ръка върху гърдите си в знак на извинение и смирение и тълпата се разсмя, оценила жеста. След това думите му отекнаха над обетованата земя на Куинс, като отправени към бъдещето.

— Дами и господа… хора… а… щастлив съм да обявя… вя… вя… удивителна стъпка към американското… ското… величие. Тържество на нашите традиции…ции…ции… и великите ни стремления към благоденствие…енствие… и напредък…ък. Бъдещето на Америка на „Марлоу Индъстрис… ис. ис“. Изложение и пана-ир…панаир…панаир!

Зимното слънце събираше малкото топлина, която имаше в студената си светлина, и я насочваше към сияещото, усмихнато лице на Джейк Марлоу. Нови възгласи се надигнаха, когато слезе от подиума и си проправи път към поляната, където свали палтото си, нави ръкавите на ризата си и позира с лопата над туфичка трева.

— Господа, ние сме като Прометей, създаваме наследство от глината на земята.

Лопатата му се заби в нежната, блажна земя, от фотоапаратите засвяткаха светкавици, които обезсмъртиха мига. Пуснати бяха балони, които се понесоха в небето, сякаш го предизвикваха. Оркестърът подхвана въодушевена версия на „Звезди и линии завинаги“^[2], Джейк Марлоу тръгна сред тълпата, ръкуваше се, рошеше главите на децата, а репортерите се мъчеха да вървят в крачка с него, обувките им потъваха в лепкавата кал на Куинс.

— Панаирът наистина ли ще отвори само след три месеца? — попита един репортер.

— Можете да заложите на това.

— Но срокът е безкрайно кратък, господин Марлоу. Дори за вас.

Марлоу едновременно се засмя и почерпи с ментово бонбонче едно синеоко дете, сгушено в ръцете на баща си.

— Не може да стане. Любимите ми три думи за опровергаване. Имаме хиляда служители в „Марлоу Индъстрис“, образци за съвременна ефикасност, които работят, за да направят така, че да стане. Американският предприемачески модел е най-добрият.

— Само човек, който е толкова богат и толкова амбициозен като вас, би направил първа копка посред зима.

— Не се страхувам от времето, само от това да не преследвам желанията си.

— Като отворихме дума, какво мислите за профсъюзите и онази работа в мини Хибърния?

Марлоу отговори, без да спира да лее чар към тълпата.

— Понятието за профсъюз е по същество неамериканско. В „Марлоу Индъстрис“ вярваме в честната надница за честна работа сред честни хора.

— Запомнящо се. Това ли е новият ви предприемачески девиз?

Марлоу намигна.

— Може би.

— Кога ще се ожените?

— Когато открия подходящото момиче.

— Имам сестра, на подходяща светлина е истинска красавица!

Всички се разсмяха. Настроението на всички беше приповдигнато от добрите перспективи и обнадеждаващите възможности. Т.С. Уудхаус си проправи път напред с писалка и бележник в ръка, стигна до великия мъж.

— Как сте, господин Марлоу. Т.С. Уудхаус от „Дейли Нюз“. — Той кихна два пъти в кърпичката си. — Съжалявам. Пипнах досадна настинка.

— Трябва да взимате „Витахелт тоник“, марка „Марлоу“. Добре действа на всичко, което ви боли — посъветва го Марлоу.

— Взимам ирландско уиски за всичко, което ме боли. Само един въпрос: дали Ясновидците ще бъдат включени в изложението „Бъдещето на Америка“?

Усмивката на Марлоу трепна.

— Не.

— И защо не? Те не са ли доказателство за безграничното американско бъдеще?

— Те наистина са доказателство за нещо — за мошеничество. Най-великата нация на земята няма нужда от шарлатании и фокуси. Вярваме във възможността и силата на човека, сам създал успеха си.

Надигнаха се нови възгласи. Т.С. Уудхаус ги изчака да затихнат.

— Така е, така е, на кого не би му допаднала историята на Хорейшо Алджър? Но вие не сте сам създал успеха си човек, нали, господин Марлоу? Идвате от семейство със старо богатство.

— Остави го намира! — изръмжа дебеловрат мъж с шапка на шрайнър^[3].

— Ти какво, да не си от болшевиките? — извика някой и леко побутна Уудхаус.

Марлоу вдигна ръка, за да внесе успокоение.

— Стига, стига — назидателно рече той. Но когато се обърна към Уудхаус, гневът му ясно личеше. — Аз сам изградих пътя си. Парите на моето семейство не са създали тези изобретения. Нито са изпробвали всички тези самолети, нито са провели изпитания върху спасяващи живота лекарства. Аз го направих.

— Но парите на семейството ви са помогнали да ги финансирате — посочи Уудхаус и кихна.

— Семейството ми изгуби богатството си през войната, както ви е добре известно. До последния цент. Аз съм този, който го възстанови. Всъщност го умножи. Това е американският начин.

— За някои американци.

— Господин Уудхаус, това, което ви тормози, може и да не е настинка. Може да сте алергичен към идеята за упорита работа и успех.

Тълпата отговори с подигравателен смях, ръкопляскания и викове:

— Чуй, чуй!

Джейк Марлоу, над когото слънцето струеше като светлината в картина на Уилям Блейк^[4], продължи пътя си през притискащото се множество, ръкуваше се с хората, които сега изричаха името му като пожелание.

— Дръж се! — извика Хенри към Лин, щом Марлоу се приближи до тях, и замаха буйно. — Господин Марлоу! Господин Марлоу! Моля ви, господине! — извика той. — Тук е една от най-големите ви почитателки, госпожица Лин Чан. Тя е учен като вас!

— Хенри! — прошепна смутената Лин.

— Така ли? — попита господин Марлоу.

Сърцето на Лин заби бързо, когато зрителите се отдръпнаха и господин Джейк Марлоу се приближи. За разлика от другите хора погледът му не се насочи автоматично към шините и патериците й. Гледаше я право в очите, докато й се покланяше.

— Ами тогава съм много щастлив да се запозная с вас, госпожице Чан. Възнамерявате ли да дойдете на панаира? — попита той.

— На… надявам се. Господине.

Марлоу се засмя.

— Не звучите много убедена. Моля. Нека ви улесня. — Бръкна в джоба си и написа нещо върху лист хартия, после й го подаде.

— Извинете, може ли да направим снимка за вестниците? — попита Т.С. Уудхаус и посочи към фотографите-новинари на поляната.

— Задръж! — извика фотограф иззад завесата на своя фотоапарат. Светкавицата изпуфка сив дим и обезсмърти Хенри, Лин и нейния герой върху сребрист желатин. — Благодаря.

— Ще се видим през пролетта, госпожице Чан. — Господин Марлоу продължи нататък.

— Какво пише? Какво пише? — попита Хенри, извърнал се, за да погледне по-добре листа в ръцете на Лин.

— За госпожица Лин Чан, три билета за изложението „Бъдещето на Америка“ — прочете Лин. Накрая стоеше подписът на Марлоу. Вече имаше автограф от Джейк Марлоу.

Лин изглеждаше като човек на ръба на припадъка или на повръщането.

— Говорих с Джейк Марлоу — рече тя невярваща. — Това е неговият подпис.

— Ами нищо работа, наистина — каза Хенри. — Не, моля те! Без повече благодарности! Щастието ти е достатъчно.

— Благодаря, Хенри.

— Стига. Дреболия.

Лин сияеше, държеше листчето като свещен предмет.

— Джейк Марлоу го е държал! — рече тя и гласът й прозвуча толкова близо до изпискване, колкото беше възможно за нея.

— Майчице, госпожице Чан — провлачено рече Хенри. — Мисля, че сте аб-со-лют-но запленена.

 

 

Т.С. Уудхаус се обърна и си проправи път през тълпата от усмихнати, оптимистично настроени хора, щастливи, че имат от какво да са щастливи.

Докато вървеше през калното поле, той с изненада видя помощника на доктор Фицджералд, Джерико Джоунс. Смътно си спомни някакви клюки, че някога в миналото Уил Фицджералд и изобретателят са били приятели. Ако беше изпратил Джерико да оправя отношенията им, коментарите на Марлоу за прорицателите със сигурност не ще да са били от полза.

В края на парка сестри с бели касинки и колосани униформи раздаваха листовки на хората, които идваха да чуят как Джейк Марлоу им рисува ярко бъдеще.

— Демонстрации днес в палатката „По-здраво семейство“ — викаха те. — Вход свободен.

Влезе двойка чернокожи, но никой не им подаде листовка. Всъщност сестрата се престори, че изобщо не ги вижда, вместо това подаде листовка на бялото семейство зад тях.

Уудхаус кихна отново в кърпичката си.

— Наздраве — каза му на немски красивата сестра.

Уудхаус й се усмихна.

— Божичко, вече се чувствам излекуван.

— Заповядайте. Вземете си. — Сестрата му подаде памфлет:

Можете ли да бъдете изключителен американец? Показвате ли необичайни дарби? Имали ли сте някога необясними сънища за бъдещето или за миналото? Дали вие или някой от вашето семейство има посещения от духовете от отвъдното? Евгеничното общество организира безплатно изпитания за вероятните кандидати.

Най-отдолу имаше адрес.

Уудхаус знаеше, че е всичко друго, но не и изключителен, освен ако изпитанието не беше за разсъдливост. Или за оцеляване.

— Ще го разпространя сред всички възможни кандидати — обеща той и повдигна шапката си. Мина покрай палатката „По-здраво семейство“, усмихна се на две братчета, които пискливо спореха кой да влезе пръв, но видяха сестрата, която държеше спринцовка, и се умълчаха. Уудхаус надзърна през процепа на завесите към масата, където красива сестра задаваше на някаква жена и нейната подрастваща дъщеря поредица от въпроси. „… Разбирам. А някога да сте видели в сънищата си създание от отвъдното, висок мъж с цилиндър, може би придружаван от ято гарвани?“

Уудхаус си го записа в бележника, кихна отново и се насочи към тълпата. Блъсна се силно в млад мъж и събори шапката му.

— Простете — рече той, изтръска пръстта от периферията, когато му я подаде обратно.

— Няма проблем — прие извинението Артър Браун и нахлупи отново шапката си. Облегна се на щанда за хотдог, без да изпуска от поглед Джейк Марлоу, който се движеше из тълпата чистичък като току-що дадено обещание. Очите му оглеждаха цялата територия на панаира, запомняха всичко.

— Това изложение ще бъде най-голямото събитие, ще разтърси града за дълго време — заключи Уудхаус, кимна кратко към обожаващите го тълпи и продължи да драска в бележника си. — Голяма работа ще стане.

Артър кимна, после наклони глава и погледна към необятното, синьо американско небе, където не се виждаше и едно облаче.

— Няма съмнение, че ще е такова — рече той.