Либа Брей
Леговище за сънища (45)

А те сънуват ли?

Градът се състои от острови, които са разграфени на авенюта и улици, тунели и тролейбусни линии — мрежа от връзки, която чака да бъде създадена. Величествените мостове се прехвърлят над реките със стоманено великолепие, а фериботите прекарват своя товар в безопасност до брега.

Мостовете, тунелите, фериботите и улиците. А те сънуват ли?

Фериботите спираха в пристана. Отваряха металната си паст, за да изпеят хората, които тръгваха отривисто напред, невиждащи, привели глави като стенобойни машини, намръщени срещу свирепия студ, и понякога забравяха да пеят, понякога забравяха, че са били създадени да пеят. Игривият вятър обаче си оставаше весел и заради него служител в сиви дрехи хукваше по тротоара след шапката си; гонитбата разсмиваше всички: новите чиновници и ваксаджийчета, забързаните към работата си телефонистки, нагласени в тесни обувки, зидарите и метачите на улицата, а също и от уличните търговци, чиито колички преливаха от изобилието от стоки, необходими на гражданите.

Високо горе миячите на прозорци се крепяха на магия и висяха във въздуха на малки дъски, за да изчистят мръсотията от толкова много изхвърлени сънища. Бършеха с парцалите си, докато съдбите от другата страна на стъклото не станеха поясни. От време на време на тези прозорци се появяваха лица. Погледите се срещаха за секунда, може би две, наблюдаващ и наблюдаван се изненадваха да научат, че другият съществува. После и двамата бързо се отдалечаваха, връзката се разпадаше, островите се появяваха отново.

Вятърът свиреше из каньоните между небостъргачите, из широките, просторни авенюта и тесните улици, където съдбите се изживяваха тайно, ден след ден:

Понякога човек въздишаше от копнежа за любов.

Понякога дете плачеше за изпуснатата близалка, чиято сладост едва бе опитало.

Понякога момиче ахваше, когато влакът изпищяваше в гарата, разтърсено колко близо до ръба си е позволило да се мотае.

Понякога пияница вдигаше изтерзан поглед към редиците от сгради, разкрасени от кратката игра на слънчевата светлина.

— Божичко? — прошепваше той, затаил дъх между клаксоните на такситата. Светлината опираше върха на града и за секунда се разбиваше на великолепни лъчи, преди облаците отново да я погълнат. Пияницата свеждаше поглед. — Боже, боже… — хлипаше той, сякаш в отговор на прекъснатата си молитва.

Колите продължаваха. Хората бързаха напред-назад. Въздишаха, желаеха, плачеха и сънуваха. Взети заедно, тяхното симфонично защоахзащо може би достигаше небето и разридаваше ангелите. Сами те не можеха да преборят шума на индустрията. Пневматични чукове. Кранове. Коли, метро, самолети. Постоянното бучене на машините от фабриките за мечти. А мечтаеха ли тези вещи за повече?

Пореден ден клонеше към своя край. Слънцето се скриваше бавно зад хоризонта. Плъзгаше се зад река Хъдсън, размазвайки Уест Сайд в Манхатън в златно петно. Нощта идваше за своята будна смяна. Неоновият град раздираше шевовете на деня и големият карнавал на сънищата започваше.

 

 

Ийви се събуди посред нощ от пулсиращо главоболие. С невероятно усилие задържа очите си отворени. Стаята се залюля, после застана на фокус. Имаше бегъл спомен от целувката със Сам. Замаяна от паника, тя погледна надолу и с облекчение видя, че все още е облечена в роклята от тържеството и е сама. Повдигна й се от препиването и повдигането премина през нея като вълна. Запрепъва се към банята, където наплиска с вода подпухналото си лице. Рано беше, преди съмване. Оставаше още много време за сън и за да измисли начин как да поохлади Сам. Ийви наклони глава и пи направо от чешмата. После се примъкна до леглото да си доспи.

Събуди се от светлината.

Примигна, очите й се приспособяваха към бледожълтата слънчева светлина, която заливаше стаята с мъгливо сияние. Но това не беше стаята и в „Уинтроп“, а на Поплар Стрийт, в Зенит. Огледа я бавно: скрина със сребристото огледало, рисунката на викторианско момиче, което продава цветя, одеялото с мотиви на звезди, ушито от нейната баба при раждането й. Тя си беше у дома.

Припряно се облече и слезе по стълбите, мина покрай дневната и чу познатия глас от радиото, което някой беше оставил да работи: „Сега, скъпи господин Форман, трябва да ме оставите да се съсредоточа! Духовете са се развихрили в истинска бясна веселба…“

Как можеше гласът й да идва от радиото, щом самата тя стоеше в дневната на родителите си в Охайо? Смътно си спомняше, че стои на перона на красива метростанция и се качва в прекрасен малък влак. Сигурно е заспала. Това беше сън. И това, че тя знаеше, че е сън, не намали възторга й. Тъкмо напротив; започна да чувства всичко още по-живо, сякаш беше на стъпка пред момента и отчаяно искаше да го задържи. Сякаш би направила всичко, за да го накара да остане.

От задната част на къщата долетя мирис на бекон. Ийви тръгна след него през трапезарията и влезе в познатата синьо-бяла кухня с големия прозорец над мивката, който гледаше към спретнатата редица от рудбекии, растящи покрай пътеката към къщи.

— Добро утро, скъпа. — Майка й се усмихна, докато редеше палачинки върху чинията. — Закуската вече е готова. Не се увличай в игра.

— Няма. — Гласът на Ийви беше тих и равен, сякаш се страхуваше, че ако заговори по-силно, ще разруши заклинанието и ще развали магията на този сън.

Баща й влезе в стаята и целуна майка й по бузата, после седна на масата с вестника си. Погледна към Ийви и се усмихна.

— Ама ти днес изглеждаш като картинка!

— Благодаря, татко.

Все още на печката, майка й извика през рамо:

— Ийви, ще бъдеш ли така добра да повикаш брат си на закуска, мила?

Сърцето на Ийви заби по-бързо. Джеймс. Джеймс беше тук.

През мрежата на вратата струеше светлина, толкова ярка, че не можеше да види какво има от другата й страна. Блъсна мрежата и видя, че отвън всичко е, както си го спомняше — въжената люлка, завързана за огромния дъб, лятната градина със зрели домати, буикът на баща й, паркиран до навеса с инструменти. Мъглявото слънце къпеше всичко в ефимерна красота. Птици чуруликаха при хранилката. Цикади жужаха приятно сред сладките, източени стръкчета трева.

Някой пееше.

„Събери си тъгите в старата чанта за сечива и се усмихвай, усмихвай, усмихвай…“

През плета Ийви зърна ръка, полюляващ се крак и спокойствието й се изпари, когато хукна към фигурата, просната на овехтялата пейка.

— Джеймс? — прошепна тя толкова слабо, че не беше сигурна дали я е чул. Но брат й стана и се усмихна широко. Слънцето блестеше зад него, той сияеше.

— И ако това не е смелата ми сестра, Артемида, дошла при нас от лов! Моля, какви новини носиш от Олимп?

Всяка вечер Джеймс й четеше като приказка старогръцките митове. Често си говореха по този закодиран начин — тя беше Артемида, той — Аполон. Татко беше Зевс. Мама беше Хера. Така успяваха да преживеят нетърпимите сбирки:

— Но стой!^[1] Виж как ония харпии се спускат над бюфета. — Джеймс шепнешком обърна вниманието й към група дами, посветени на църковните дела, които грабеха най-добрите хапки от обяда.

— Пусни Цербера — прошепна в отговор и през смях Ийви.

Трябваше да му каже нещо за майка си, но сърцето я болеше толкова много, че не можеше да си спомни какво е.

— Просто… просто ми липсваше. Това е всичко.

— Добре, тук съм.

Гърлото на Ийви се сви. Той беше там — рус и хубав, нейният брат-закрилник, най-добрият й приятел. Една мисъл се промъкна, ужасна мисъл. Ийви се опита да я прогони, но тя зажужа по краищата на съзнанието й, същинска пчела от градината.

— Не. Ти си мъртъв — прошепна тя. Стори й се странно, че дори в сънищата си го знаеше. Дори в сънищата не беше в безопасност от тази болка. Тя изгуби битката със сълзите. А сетне почудата я разтърси, когато пръстите му ги избърсаха от бузите й.

— Стига, стига, голямо момиче си. Не знаеш ли, че смелата Артемида не плаче? Ето. — Той откъсна една рудбекия и й я подаде. — Заповядай. — Взе от пейката книга със стихове — Уърдсуърт^[2], любимият му поет. Кимна към отворената страница. — Тук. Постави я тук.

Ийви постави цветето в разтворената книга, а Джеймс прочете стихотворението под него:

Не връща се мигът, щом веднъж отлети,

в който тревата зеленее, а цветето цъфти.

Да скърбим няма за какво,

сила ще почерпим от което е било.

С усмивка затвори книгата.

— Ето. Запазена е завинаги.

От задната веранда се чу гласът на майка й.

— Джеймс! Еванджелин! Закуската изстива!

— Хера ни вика на Олимп.

Ийви искаше да улови краищата на съня като одеяло и да го увие около себе си, защитена и щастлива. Слънцето топлеше лицето й. Цикадите зажужаха по-силно. От другата страна на поляната майка й и баща й стояха на задната веранда и им махаха, щастливи и ведри. Ала имаше нещо смущаващо. Къщата леко трептеше. За няколко кратки секунди заприлича повече на вход на тунел, отколкото на къща и нещо в мрака предизвика страха й.

— Джеймс? — изплаши се тя. — Джеймс!

Видя го на вратата, облечен във войнишки панталони, с преметната пушка на гърба. Сънят се променяше. Ийви отчаяно искаше да го задържи, преди да стане прекалено късно.

— Джеймс, не си тръгвай — предупреди го тя, а над брат й се спускаше мъгла, която го превърна във видение. — Няма да се върнеш. И ние без теб ще бъдем изгубени. Ще бъдем съкрушени завинаги. Джеймс! Върни се!

Сега вече плачеше, не спираше да вика името му, ридаеше. Родителите и дома й ги нямаше. На тяхно място стоеше тунел и жена с воал.

— Не можеш да го върнеш. Сънувай с мен…

— Мога… — измърмори Ийви. Трябваше само да се съгласи. И тогава Джеймс щеше да остане завинаги с тях. Сънят я накара да вярва в него. Майчице, не би могло да е по-лесно!

— Аз…

— Смелата ми Артемида! — рече Джеймс. Стоеше на върха на хълма в мъгливата гора от онзи, другия сън, който тя възненавидя. — Време е да се събудиш вече.

— Не! — изкрещя Ийви, когато експлозията избухна.

Тя се събуди в леглото, стомахът й се бунтуваше. Едва успя да стигне до тоалетната, преди да повърне алкохола от предишната вечер. А след това легна на студения, покрит с плочи под и заплака.

 

 

След една продължила цяла нощ игра на покер Нейтън Розбъроу се препъваше в другия край на града много по-беден, отколкото в началото на вечерта. Пиян от скоч и изпълнен с желание да бъде приет от другите, по-важните брокери, той залага, докато не обърна портфейла си с хастара навън. Не искаше да го мислят за някакъв си слабак. Но сега, поизтрезнял, съжаляваше. Късмет щеше да има да посъбере нещо, което да му стигне за прехрана през следващата седмица. Тази мисъл, като надигнал се титан, натежа на зареялия поглед към хоризонта Нейтън. Толкова силен беше копнежът, че граничеше с нечестивост. После извади последната си дребна монета от джоба и заслиза, олюлявайки се, към станцията на Фултън Стрийт, за да се качи на метрото.

В този час перонът беше пуст. На стената, до реклама на лек срещу пърхот, беше залепено обявление за изчезнала наследница: Нора Ходкин, осемнайсетгодишна. За последен път я бяха видели да тръгва с железницата към центъра със синя рокля и кафява шапка преди четири дни. Неясната снимка от вестника показваше красиво момиче с големи очи, възседнало кон. Покрусените й родители предлагаха петстотин долара награда на онзи, който я открие.

Петстотин долара! Нейтън разхлаби вратовръзката си и се просна на пейката, потънал в мисли какво би могъл да направи с парите от такава награда. Ами че той можеше да се изнесе от претъпканата си стая в пансиона и да се нанесе в своя малка, прекрасна къща нататък в предградията с изглед към реката. През лятото може би дори щяха да са му останали пари да иде под наем в Лонг Айлънд Саунд. Хареса му представата как се връща на Уолстрийт с тен и с кожа, покрита със сол, с разкази за упадъчни купони, на които момичетата са си разкъсвали дрехите и танцували по масите, а сервитьори с бели ръкавици са обикаляли с хайвер върху малки сребърни лъжички. Нейтън почувства топлината на слънцето на плажа върху гърба си и скоро главата му започна да клюма, борейки се със съня.

Странен шум привлече вниманието му. Кожата му настръхна поради някаква проклета причина.

— Ей? — извика той сънливо. — Има ли някой там?

Нейтън забърза към ръба на перона, заслонил с ръка очите си и вперил поглед в дългата, извита линия на релсите. Да му се не види, на релсите стоеше някой — момиче!

— Ей, ей ти там! — подвикна й той. — Госпожице, най-добре елате насам. Ще ви блъснат.

Огледа се за помощ, но в този късен час беше сам на перона. След като бяха сложили въртящи се прегради с монети, вече нямаше и продавачи на билети наблизо. Жива душа нямаше, с изключение на неподвижното момиче в тунела. Идващата отвисоко, остра светлина от метрото го обливаше във фосфоресциращо сияние. Това момиче излъчваше светлина. Като ангел, помисли си Нейтън. И носеше синя рокля.

— Госпожице Ходкин? Нора? — опита да я повика той.

Главата на момичето се повдигна, сякаш разпозна името.

Сигурно беше тя — трябваше да е тя! И изведнъж това изгубено, блестящо момиче, което чакаше своето спасение, въплъти отговора на желанията на Нейтън. Красива беше. Родителите й бяха богати. Имаше награда. А когато момчетата от борсата чуят за подвизите му, ще го потупват по рамото, ще пъхат пури в устата му и ще викат: „Браво!“ Той ще е успял — истински мъж.

За секунди всички тези мисли зажужаха в ума на Нейтън, докато момичето се полюляваше несигурно в мрака. После се обърна и се отдалечи към завоя, скри се от погледа му.

— Госпожице Ходкин! Почакайте! — извика той, но нямаше полза. — Мътните да го вземат!

Нейтън все още беше малко замаян от скоча, но на алкохола дължеше смелостта, с която скочи на релсите и хукна в средата на тунела след изпадналата в беда госпожица, ярката светлина на гарата отстъпваше зад него. Според обявлението на родителите й Нора Ходкин беше в неизвестност от четири дни. Трябваше да е изгубила сили заради глада, реши Нейтън. А въпреки това беше удивително бърза. Дробовете го заболяха от усилието да я настигне. Вече бе навлязъл доста навътре в тунела и се смути. Единствената светлина идваше от две слаби работни лампи, поставени нависоко, и той забави ход, осъзнал наличието на третата електрифицирана релса. Покрай релсите имаше стоманени крепящи греди. В зловещия мрак приличаха на крака на гигант. А и тук, долу, се носеха някакви странни звуци. Чу силен, кратък рев — почти като от колела на влак, но не съвсем — и тук, и там, животинско ръмжене. Какво беше това? Стигаше му, за да пожелае да се върне обратно.

И точно тогава забеляза открояващия се гръб на синята рокля, момичето вървеше тежко напред по релсите.

— Госпожице Ходкин! — извика той, намалявайки разстоянието между двама им.

За облекчение на болящите крака и дробове на Нейтън момичето най-накрая забави ход и той за пръв път забеляза, че нещо с Нора Ходкин не е наред. Походката й беше неравна, а ръцете й се свиваха по странен, непредсказуем начин, пръстите й се сгъваха и разпускаха във въздуха.

Пияна е или изплашена. Това му казваше разумът. Но инстинктът му се съпротивляваше. Движението на момичето беше съзнателно, а не следствие от опиянение; движеше се, сякаш е водена от силна нужда. Имаше нещо не съвсем човешко в нея. И точно когато тази мисъл мина през замъгленото от скоча съзнание на Нейтън, тя спря и се обърна.

Някога Нора Ходкин може и да е била хубава. Но създанието, което го гледаше сега, имаше жълтеникаво, изгубило цвят лице, прорязано като счупена ваза. Млечносините очи бяха приковани върху него. Ноздрите й се разшириха, когато тя подуши, веднъж, два пъти. Напуканите устни се разделиха и откриха остри, пожълтели зъби. Черна течност закапа от ъгълчетата на новата й усмивка. И Нейтън разбра най-накрая какво я водеше: глад. Тя ловуваше. Примамила го беше в клопка, като жертва.

Протегна подобните си на хищни нокти пръсти: Сънувай… Заумолява го с глас, от който косата настръхваше. Сънувай!

Ако Нейтън Розбъроу можеше да крещи, викът му щеше да огласи метрото и да разлюлее прозорците на минаващите влакове. Само че не неговата, ами устата на Нора Ходкин се отвори в див крясък.

— Исусе… о, Исусе — прошепна Нейтън и заотстъпва.

Светещото момиче в синя дреха приклекна, разтворило колене, запълзя към него бързо като горски пожар. Нейтън се обърна и побягна с всички сили към гарата на Фултън Стрийт. Предишните му надежди го бяха напуснали. Завладян беше само от желанието да оцелее.

Зад него създанието, което някога е било Нора Ходкин, нададе втори крясък, после заподскача по стените. Нейтън вече беше съвсем изтрезнял, животински страх изостряше ума му. Зеленикави светлинки пулсираха между бетонните колони на метрото.

Влак ли?

В мрака имаше гладни ревове и пронизителни, демонични викове, които насмалко да го съборят на колене.

Не. Не беше влак. Бяха други подобни създания.

Чу бързото хръс-хръс-щрак като от безброй нокти, дерящи тухлата. Тя ги беше повикала. Свети Боже! Надвиваха го. Нейтън усещаше вонята им. Изведнъж Нора Ходкин скочи и преряза пътя му за бягство. Опитваше се да говори. Гласът й беше накъсано гърголене, огън, който поглъщаше последните останки от горивото си. Трябва да сънуваш…

Далечните фарове на мотрисата осветиха релсите, прекалено далеко, за да са от полза на Нейтън. Нощта оживя от подобни на нея създания — болни, светещи, изтерзани твари, изпълзяващи от дълбините, пъплещи по стените и тавана на метрото, гладни. Демоничното бучене ескалира до дандания от писъци, създанията капеха като дъжд от синьо-зелен радий.

Нора се усмихна на Нейтън и отвори широко паст.