Либа Брей
Леговище за сънища (44)

Вещите не лъжат

Когато работеше за цирка, Сам успя да се сдобие с прекрасен смокинг. Уши му го един татуиран руски артист, който много го биваше с конеца и иглата. Смокингът винаги успяваше да привлече вниманието; и Рут, Жената с брадата, и Джони, Мъжът вълк, го оглеждаха одобрително, щом се появеше на манежа със „Смока“. Надяваше се, че и тази нощ ще окаже същото магическо въздействие върху Ийви.

Миг преди Сам да излезе от музея на път за радиото, под вратата му пъхнаха бележка:

Ако искаш да знаеш повече за тази част от твоето радио, ела довечера в магазина. Точно в девет. Знаеше, че Ийви ще откачи, ако пропуснеше предаването й. По дяволите, разбираше я. Но връзката му не беше тип, който дава втора възможност. Дано Ийви не беше такава.

Балната зала на хотел „Уинтроп“ гъмжеше от богаташи. Сам се притесни, че не може да открие Ийви в тълпата. Но трябваше само да се води по смеха и ръкоплясканията. Ето я и нея, седи върху гърба на препариран алигатор.

— … Помоли ме да гадая на ръчния му часовник, а когато го направих, го видях по гол-голеничък… Един от онези нудисти. И как да кажа точно това по радиото…

Сам си проби път напред покрай тълпата поклонници. Ийви изглеждаше толкова красива с тъмносинята си рокля, обточена с пера от марабу, и с наниз от искрящи фалшиви диаманти на челото, че за момент дъхът му секна.

— И това ако не е моят възлюбен — рязко рече тя с искрящи очи. Сам разбра, че няма смокинг с достатъчно магическо въздействие, което да го спаси от предстоящата тежка вечер.

— Здрасти, Агнешка мръвчице. Мога ли да те отнема за минутка?

Ийви го стрелна косо.

— Съжалявам. На разположение бях в девет.

— Знам. Бих искал да ти разкажа какво се случи. — Той многозначително огледа останалите.

— Продължавайте. Ще отсъствам само миг. — Ийви се поклони към възхитената публика от богаташи. — Трябваше да се видим за предаването, Сам! — почти нечуто му изсъска тя и без да спира да се усмихва като от реклама на паста за зъби към аплодиращите ги гости на тържеството, тръгна с него през претъпканата зала. — Прекарах два часа в притеснения дали кръвта ти не изтича с последните искрици живот в някоя канавка — продължи Ийви. — Сега, след като разбрах, че си добре, искам само да кървиш до смърт в някоя канавка.

— Майко мила, Агнешка мръвчице, липсвал съм ти.

— Това ли чу току-що?

— Какво да кажа? Оптимист съм.

— Светът е пълен с мъртви оптимисти. Сам, Сам, Сам! — Главата на Ийви се поклащаше като чистачки на кола при всяко произнасяне на името му. Изпитият алкохол почти се беше изпарил.

— Това ми е името. Кажи колко изпи от този лак за ковчег, Савска царице?

Ийви затвори едното си око и погледна към украсения с декоративни, лакирани панели таван, осветен от полилеите. Устните й започнаха да се движат, броеше.

— Това е третата чашка. При четвъртата можем да преминем на мартини — изкикоти се тя.

— Свети боже — подсвирна Сам.

— Чакай минутка: ти да не очакваш да се отрежа от пиене, за да си позволяваш волности с мен, Сам Лойд?

— Не. Обичам момичетата ми да са в пълно съзнание, когато ги целувам. Имам си я тази странна особеност на характера — поясни Сам. Грабна чашата й и пресуши остатъка, изяде и маслинката.

— Ей! Какъв е основният замисъл? — възропта Ийви.

— Спасявам те от теб самата.

— Не ми трябва никой да ме спасява — измрънка Ийви. — Трябва ми да пия. Дори маслинката не спаси за мен.

Сам вдигна ръце в знак на извинение.

— Добре. Така е честно. Аб-со-лу-жи-тел-но честно. Да речем, че ситуацията беше обратна. Ами ако аз стоях на ръба на скала, какво щеше да направиш?

Ийви стисна устни.

— Да те блъсна?

— Не вярвам.

— Като хвръкнеш надолу, ще повярваш, и то как. Е, какво беше толкова важно, че пропусна предаването? И дано е много убедително, Сам. Равносилно на белег от операция на апендикса.

— Тук не.

Гост на тържеството постави чаената си чаша върху една странична маса и се обърна да аплодира оркестъра. Ийви взе скришом чашата, помириса я, усмихна се, пресуши тайното пиене на една глътка и върна празната чаша. Бързо поведе Сам далеч от местопрестъплението, влязоха в помещение, на което пишеше НЕ ВЛИЗАЙ. В малкия кабинет имаше отоманка, писалище с телефон и стол на колелца. Ийви се изтегна на отоманката, вдигна крака и разтри слепоочията си.

— Тежка нощ? — попита Сам, приседнал на ръба на писалището.

— И то каква. Някакъв тип донесе кърпичката на жена си. Тревожел се бил колко много харчела за пазаруване, но всъщност се притесняваше, че жена му си има любовник. Имаше право, впрочем. Кърпичката беше на любовника й.

— Майко мила, ти какво му каза?

— Казах му, че жена му малко прекалява с харченето и че може би трябва да ходят на вечеря и на танци по-често. — Ийви въздъхна протяжно. — Няма да повярваш какви ужасни неща откривам за хората.

— Защо не им кажеш истината? — попита Сам.

— Истината не продава сапун. Трябва да цари ведра, щастлива и забавна атмосфера. Дай им надежда, хлапе! — Ийви изимитира мощния баритон на господин Филипс.

— Но това те приравнява с ония фалшиви хора и измамници на 42-ра улица. Ти си истинската Ясновидка, Савска царице. Не ти трябва да се преструваш.

Ийви седна, в погледа й се четеше гняв.

— Не съм дошла на купона, за да ви слушам лекцията, Сам Лойд. Ти крадеш портфейлите на хората. Не се дръж така, сякаш си по-добър от мен.

— Аз ли? Аз съм крадец и мошеник. Но ти не си, хлапе. За нещастие на теб ти пука. Познавам те.

— Не ме познаваш. — Ийви полегна назад. — Само си мислиш така, защото се преструваш на мой годеник. Но всъщност никой никого не познава. Всички сме куп реклами на сапун „Пиърс“, които се размотават наоколо чисти и спретнати, готови да се мият до разпадане.

— Тогава кое е истинско?

— Вече не знам, Сам. Наистина. Аз просто… не искам да мисля за това.

Сам усети как за тази вечер беше свършено с настроението й.

— Имам нужда от услугите ти, преди окончателно да се напиеш.

Ийви се разсмя и бавно заръкопляска.

— Трябваше да се досетя. Добре, няма какво да се направи. Ти не дойде тази вечер в предаването ми, затова нямам никакво задължение да ти помагам. А и още не си ми казал какво се случи!

— Съжалявам, кукличке. Честно, съжалявам. В последния момент получих съобщение от моето птиченце.

— Твоето какво?

— Моето… как го наричаше ти? Тайнствен човек?

— О! От него значи. — Ийви издуха една непокорна къдрица от челото си.

— Той почти никога не се свързва с мен. Аз му оставям по някоя дума като съобщение. А тази вечер ми пъхна бележка под вратата, искаше да се срещнем в магазина за радиопредаватели и радиочасти в девет.

— Надявам се, че поне в този магазин са слушали предаването ми — измрънка Ийви. — И? Какво откри?

— Това е интересното: той така и не се появи.

— Много прилича на въртене в кръг — забеляза Ийви.

— Когато стигнах там, магазинът беше тъмен и затворен. Мислех да разбия ключалката, но се изплаших, че няма да изглежда много добре, ако ме спипат; ако годеникът ти е затворник. Но не ми харесва. Нещо намирисва.

— Просто имаш твърде живо въображение, Сам.

— Кукличке, когато моето въображение е прекалено живо, то обикновено е заето с дейности, за които възпитаните хора не биха ми позволили да говоря. Мислех, че в този случай ще застанеш на моя страна.

Ийви омекна.

— Сам, съжалявам. Не исках да те разстройвам.

— Трябва да открия истината. — Сам Лойд не искаше услуги. Ако нещо му беше необходимо, той или плащаше за него, или си го взимаше — никакви връзки, никакви дългове. Така че от негова страна, беше голяма жертва да подаде отново документа на Ийви. — Моля? — изрече той непривичната за него дума. — Би ли опитала още веднъж?

Тихата молба в гласа на Сам трогна Ийви.

— Добре, Сам. Ще видя какво мога да направя. — Тя седна и потупа мястото на дивана. — Седни. Няма да те ухапя. Стига да не се разпееш.

Сам се приведе и седна до нея. Ийви взе документа и вложи всичките си усилия да извлече някаква информация от него, но колкото и усилия да полагаше, не можеше нищо да разгадае. Прекъсна усилията си, замаяна и гневна.

— Все пак благодаря, хлапе. — Сам взе обратно документа.

— Отказвам да бъда победена — изхленчи тя и посегна пак към него.

Сам го прибра в джоба си.

— Не, всичко е наред, кукличке. Аз ще… ще те заведа обратно на партито…

— Сам! — Ийви скочи от дивана и бутна поставения на масата бюст на строг римски пълководец. — Стой! — рече тя и в последната секунда върна пълководеца в предишното му положение. — А така.

— Слушай, Сам: имаш ли все още онази снимка от Анна По-лот… Пала… Анна, Анна?

Сам извади портфейла си и снимката, която държеше в него.

— Това е просто снимка с майка ми.

— Знам. Но си струва да опитаме, нали?

Той се ухили.

— Това е моето момиче.

— Не съм твоето момиче. — Ийви едва сдържа усмивката си.

Първоначално снимката също остана безмълвна. Но Ийви не беше склонна отново да изгуби. Съсредоточи се, докато не се появи мигновена искра, и тя се насочи към тази искра от спомен, превърна я в пламък. Видя жена с кестенява коса, прибрана на тила й, и с тъмни, плътни вежди и разбра от пръв поглед, че това е майката на Сам. В ръцете на Мириам беше същата снимка, която Ийви държеше.

— Виждам я — унесено рече тя.

— Така ли? — обнадежден попита Сам.

— Прекрасна е, Сам. Наистина.

Ийви вдишваше и издишваше, потопи се и се отпусна, за да извлече още от снимката. Първият спомен беше кратък и обикновен: невръстният Сам седеше до майка си, а тя го галеше с ръка по косата. Малко неща бяха по-силни от майчината любов и точно това почувства Ийви: нямаше значение какво е казала Мириам Любович на онези мъже, тя обичаше много сина си. Също както майката на Ийви обичаше Джеймс, а нейната обич към Джеймс надминаваше обичта й към Ийви с цяла безкрайност. Не е вярно, че родителите обичат поравно децата си. Имат си любими деца, а Ийви не беше любимото дете. Болката от този спомен премина през алкохола и юмрукът й се уви около сърцето й, заплашвайки да провали гадаенето. Тя се вглъби още повече в тайната история на снимката, за да противостои на тази болка.

Сега видя красива стая с мраморен под, тежки кристални полилеи, които хвърляха призми от светлина, и стени, украсени със скъпи на вид портрети на скъпи на вид хора. В стаята имаше деца. Някои седяха на маси и рисуваха, други отговаряха на въпроси. Някои подръпваха яките си. Малко момиченце играеше с куклата си.

А къде беше Сам? Тук ли беше?

И тогава видя невръстния Сам на една маса в ъгъла, майка му стоеше точно зад стола му и изглеждаше притеснена. От другата му страна седеше отдавна починалата годеница на Уил, Ротке Васерман. Тя извади карта от една колода и я скри.

„Да опитаме още веднъж, Сам, ще ми кажеш ли каква е картата, която държа?“

„Ами… петица… спатия?“

„Защо не опиташ отново“ — подкани го Ротке.

„Поп каро?“ — изрекоха устните на малкия Сам, липсваше му един преден зъб. — „вале каро!“

Ротке му се усмихна, но поклати глава към майка му.

„Нещо лошо ли направих?“ — попита Сам.

„Нет, бубеле“ — отговори майка му и го целуна по бузата. — „Върви да си играеш.“

Споменът се размаза по краищата, Ийви се приведе към него. Децата играеха на тревата върху част от идеално поддържана ливада. Беше красив пролетен ден и радостта им бе заразителна. Едно от децата плачеше. Ийви последва плача и стигна до момиче с кукла.

„Какво има, Мария?“ — попита Ротке и приклекна пред детето.

Момичето, изглежда, отговори на италиански.

„На английски, моля те.“

„Корабът гори. Потъва.“ — Проплака момиченцето. И също като нея останалите деца се развълнуваха, сякаш всички са сънували един и същ сън.

„Ротке! Ротке!“ — изтича мъж от къщата, дойде на ливадата и мисълта на Ийви залитна. Светла коса. Очила. По-млад, да, но със сигурност беше Уил. Ийви беше толкова изненадана, че едва успя да се съсредоточи върху думите на вуйчо си.

„… Съобщение по радиото… германците са потопили с торпедо «Лузитания». Убили са американци.“

Миналото зажужа като пращене по радио, което търси сигнал. И след това се приземи за кратко върху друго късче от историята, която тя набързо се припомняше:

„Мириам, правителството ни помоли да вербуваме прорицатели. Проект «Бъфало». Трябва ни помощта ти.“

Майката на Сам уплашено каза:

„Планът не ми харесва.“

„Всичко ще е наред. Взети са предпазни мерки.“

„Онова, което искате да направите, е опасно. Ще привлече лоши духове.“

„Ние ще спечелим. Върни се в Харбър, Мириам. Аз те моля. Те няма да те молят.“

Ийви изгуби ритъма в гадаенето. Образите следваха един след друг като филм, който се прожектира твърде бързо — толкова много спомени и емоции чувстваше, че със сигурност щеше да се изгуби в тях, ако не ги оставеше. Рухна върху Сам, щом махна ръцете си от снимката. Той я прегърна, придърпа я към себе си.

— Държа те. Всичко е наред.

Ийви опря буза на топлите му гърди и се вслуша в утешителния ритъм на сърцето му, докато чакаше замаяността и треперенето да утихнат. Харесваше й тежестта на брадичката му върху главата й и мирисът на крема за бръснене, останал по врата му. Трябваше да седне, знаеше, но не искаше.

— Видя ли нещо, кукличке?

Трябваше ли да разкаже на Сам за Уил? Как би постъпил, ако откриеше, че Уил е познавал майка му и през цялото време е лъгал?

— Седеше пред една маса, а Ротке те питаше дали можеш да отгатнеш картите в ръката й. Но ти не можеше. Не разбирам защо те проверяваше Ротке?

— Да пукна, ако знам, Савска царице. Нищо не помня от тази работа — намръщи се Сам. Потри челото си, сякаш движението би могло да разбуди изгубени спомени. — Как така не си спомням?

— Майка ти те е обичала много, Сам. — Ийви усети как ръката му се стегна около нея. — Вещите не лъжат. Уверявам те.

— Благодаря — измърмори Сам. — Друго?

— Не можах да видя всичко — излъга Ийви. — Но някой молеше майка ти да помогне на правителството с проекта „Бъфало“ по някакъв начин. Ала според нея тези хора искаха нещо много опасно, щяло да привлече лоши духове, каквото и да означава това. И чух нещо като „Ела в Харбър.“ Знаеш ли какво значи?

Сам поклати глава.

— Пълно е с места, чието име съдържа „Харбър“^[1].

— Знаеш ли нещо за мястото, където е направена снимката? — попита Ийви.

Сам се вгледа в нея. Поклати глава.

— Не го разпознавам. Защо?

— Не мога да кажа със сигурност, но ми прилича малко нещо на замък.

— Замък като замък?

— Не, Сам. Замък от пясък — тросна се Ийви. — Разбира се, че замък като замък. Но има нещо странно: и преди съм виждала този замък в сънищата си.

Сам повдигна вежда.

— И си омъжена за красив принц, така ли? Скиптър и трон имаше ли?

— Ха, ха. — Ийви извъртя очи. — Хаааа. Но съм го виждала в сънищата си. Поне така си мисля. Или е място, на което прилича.

— Някой ден ще ти купя замък, бъдеща госпожо Лойд — каза Сам. Харесваше му как Ийви се е облегнала на него, а ръката му я прегръща.

— Не знам какво да мисля, когато не се държиш отвратително. Много ме объркваш — измърмори тя. Импулсивно го целуна и пак облегна глава на рамото му.

През изминалите няколко месеца, когато не изпразваше чужди джобове, не претърсваше музея за информация къде може да се намира майка му, не залагаше на боеве, нито си бъбреше сладко с миловидни танцьорки в страстни срещи из гардеробните на евтините ресторанти, Сам си представяше как целува Ийви. Отначало тези въображаеми сценарии бяха пълни с разгорещеност и с егото на Сам: Ийви казваше: О, скъпи. Изобщо не съм си представяла, че може да е така. Целуни ме, глупчо! И се отпускаше в ръцете му, заради мъжките изяви на Сам в любовта. Тези фантазии не носеха много удовлетворение, сякаш дори трескавото му въображение знаеше, че са куп глупости.

Не си беше представял обаче и ден като този, който бяха преживели: нахлуха във федерална сграда, откриха карти с таен код и на косъм се измъкнаха от полицаите, ръката на Ийви в неговата и усмивката на покритото й с прах лице, защото тя се наслаждаваше на лова колкото него и участваха заедно.

— Стаята стана неясна. И на теб ли ти изглежда неясна, Сам? — промълви Ийви.

— Мисля, че един от нас е пиян, Агнешка мръвчице.

— Сигурно е стаята — въздъхна тя.

— Не е стаята.

— И аз не съм. Държа на пиене като моряк — завалено се похвали Ийви, думите й се преплитаха. Секунди по-късно похъркваше.

Сам въздъхна и понесе аб-со-лют-но изключилата се от света Ийви към стола на колелца, после я бута до асансьора, качи я в нейната стая и я остави на леглото.

— Представях си, че тази вечер ще премине съвсем различно — измърмори той, докато я завиваше. Устата й беше отворена и от нея излизаха слаби похърквания. — Не си много красива, като спиш, хлапе.

Сам целуна Ийви по рошавата глава.

— Сладки сънища, Савска царице.