Либа Брей
Леговище за сънища (43)

Недовършени дела

По време на пътуването до центъра Лин разказа на Хенри за своя повтарящ се сън с Джордж Хуанг и за любопитното откритие в библиотеката за Пневматичната транспортна компания на Бийч.

— Съществувала е, това е първото нюйоркско метро. Открито е през 1870, спрели са да го използват през 1873, а след това през 1875 е било затворено завинаги — разказа Лин. — Хенри, рисунките на гарата са много близки до онова, което двамата виждаме всяка нощ в света на сънищата.

— Чешмата? Пианото? — попита Хенри и Лин кимна. — Златната рибка?

— Дори златната рибка. Построили подземната гара под магазина за дрехи на Девлин! Въпросът е защо една стара железопътна гара се показва всяка нощ в нашите бродения сред сънищата?

— Знаеш какви са пейзажите в сънищата: изпълнени са със символи, странни откъслеци от мисловни връзки, събрани от всекидневния ни живот, а и на други хора.

— Да, и са като река, непрекъснато се променят. Но ти първо попита: защо двамата с теб непрекъснато се връщаме на едно и също място, където се случват едни и същи събития в един и същ порядък, всяка вечер, като някаква примка?

— Това казах, нали? — удиви се Хенри, потривайки брадичката си. — Това беше много умно. Чувствам се много по-добре в ролята си на член на въображаем научен кръжок. Добре, защо? И какво има общо това с Джордж или с нас?

— Това искам да открия.

Таксито спря при парка при Кметството. Хенри плати на шофьора и Лин му показа решетката до чешмата.

— Тук ме доведе онази нощ Джордж. Направи го съвсем целенасочено. И след това посочи към сградите от другата страна на улицата. Изглеждат ли ти познати?

Хенри наклони глава и присви очи към участъка от Бродуей между улиците Мъри и Уорън.

— Ако не греша, това прилича малко на улицата, откъдето всяка нощ започваме разходката си в сънищата.

— Според мен е същото място.

Лин седна на пейка в парка и разхлаби каишките на шините си, разтри болезнените места, където кожата се беше трила.

— Онази сграда на ъгъла на Уорън и Бродуей е била магазина на Девлин, преди да изгори.

Хенри седна до нея на пейката и впери поглед към новото здание, което сега се издигаше на ъгъла. Нямаше никаква прилика със сградата, която виждаха в сънищата.

— Значи това място е свързано с нашите сънища всяка нощ, но ние нямаме представа за причината, а Джордж иска от нас да разберем… нещо за него.

Пазач на парка разчистваше мокрите обявления за изчезнали хора от стълбовете на лампите. Лин почака да се отдалечи.

— Помниш ли когато ти казах, че мъртвите се появяват, в случай че имат да предадат някакво съобщение? И че почти винаги избират такова място в съня, което да ни напомни за тяхно любимо място — като моята леля, която стоеше в градината, която обичаше, или господин Су в „Чайната“, където се хранеше всеки ден? — Лин пое дълбоко дъх. — И така, понякога обаче мъртвите идват на място, което е свързано с техни недовършени дела. Не могат да си тръгнат, докато тези дела не бъдат приключени.

— Според теб тук, около парка при Кметството, Джордж има някаква недовършена задача ли? — Хенри посочи към гълъбите, които важно се разхождаха по камъните.

— Не Джордж. Жената с воала — Лин погледна косо Хенри. — Ами ако ти кажа, че според хората в моя квартал, сънната болест в града изобщо не е болест, ами е обсебване от призраци? Казват, че е дело на ненамерил покой дух.

— Ти вярваш ли в това?

— Знам, че звучи смешно, но започвам да се чудя дали не е истина.

— Мислех, че си учен.

— Само защото вярвам в науката, не означава, че пренебрегвам суеверието. Понякога има основание за подобни суеверия. А и не само аз се чудя. И ти също. И Уей Мей ни предупреди за тунела. Каза, че можела да почувства призрака и че този призрак я плаши. „Тя плаче“, така ми каза.

— Плачещата жена идва — напевно рече Хенри. — Добре, дръж си шапката сега; тук идва най-интересното: снощи, след като те събудих в съня… Впрочем, възнамерявах да ти натрия носа с това мое впечатляващо умение, но сега вече се страхувам, че не е подходящо.

— Просто ми кажи какво се е случило — изръмжа Лин.

— В мига, в който ти си отиде, светът на сънищата стана тъмен.

— Какво имаш предвид?

— Като театър, в който е приключило вечерното представление. Трудно е да се обясни, но почти веднага след като ти си отиде, или щом вече не бяхме заедно, там сякаш вече нямаше смисъл да се поддържа цялата работа. И след няколко секунди чух жена, която плаче в тунела.

Лин рязко пое въздух.

— Не си влязъл, нали?

— Плачеше жена, Лин! Въпреки неразбирателството ми с моите родители, те са ми дали добри обноски. Не мога да пренебрегна една госпожица в беда.

— Не. Предполагам, че не можеш. Какво стана после?

— Сред мрака започна да просветва зеленикава светлина. Чух пак ръмженето и след това — не мога да се закълна в това — помислих, че видях някой да се движи вътре.

— Нея ли?

— Възможно е. И тогава ме събуди будилникът.

— Уей Мей спомена, че там има лоша смърт — каза Лин. — Всяка вечер онази жена претичва покрай нас, тя очевидно е в беда. А и по роклята й има кръв.

— Да. Окървавените дрехи често са знак, че нещо здравата се е объркало — съгласи се Хенри. — Но какво общо има нашата тайнствена жена със сънната болест, ако наистина мислиш, че случаят е такъв?

— Не знам. Работя върху една теория. Може и да не е вярна. Все си мисля, че Джордж искаше от мен да науча нещо за нея, че се опитваше да ми даде указания.

Хенри скри ръцете си под мишниците, за да се защити от студа.

— Точно в този момент единствените указания, които имаме, са в околностите в съня. Трябва да ги съберем накуп от там, предполагам.

— Съгласна съм. И така… — Лин започна да брои на пръсти — … имаме Пневматична транспортна компания на Бийч. Фойерверките. Някой, който се казва „Антъни Ориндж Крос“. Магазинът за дрехи на Девлин.

— Обсебените от духове панталони. Винаги се връщаме към обсебените от духове панталони.

Лин изгледа Хенри смразяващо.

Хенри кимна.

— Много добре. Никакви обсебени от призраци панталони.

Сивият буреносен облак се премести над Кметството и за момент закри купола му. Лин наблюдаваше как облакът се разсейва, превръща се в по-малко злокобна версия на себе си.

— Убийство! Убийство! О, убийство — измърмори Лин. — Може би жената с воала е била убита или тя… ние сме й необходими, за да открием кой е убиецът й, и тя да може да намери покой?

— Обзалагам се, че е бил каруцарят на покритата каруца — „Ах, госпожице, тия коне ме докараха до убийство!“ Разбра ли? Докараха ме до убийство? Благодаря, народе. Две представления дневно! — Хенри зараздвижва пръсти, после отново ги тръсна. — Съжалявам. Ами ако „Антъни Ориндж Крос“ е убиецът?

— И я е преследвал и убил на площад „Парадайз“ — „Внимавайте, внимавайте, площад «Парадайз»“! — додаде Лин.

— Почакай малко! — Хенри седна с изпънат гръб. — Аделайд Проктър!

— Това да не е нова шега, жив ще те одера.

— Има една старица, която живее в моята сграда, госпожица Аделайд Проктър. Обича да се разхожда из коридорите по нощница и да ръси килимите със сол, разправя за убийства, масова сеч и други страхотии. Тя е малко… странна.

— Луда, искаш да кажеш — уточни Лин.

— Бих казал ексцентрична.

— Това е мил начин да кажеш луда.

— Както казвах, онзи ден, тя ме погледна, когато се качвах в асансьора, и ми каза „Антъни Ориндж Крос“. Внимавай, внимавай, площад „Парадайз“.

Лин разпери ръце от отчаяние.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Не е станало дума! Освен това аз съм в театъра, скъпа, срещам се с много чудновати образи. Това се рисковете на занаята.

— Откъде е знаела точно тази фраза? — настоя Лин. — Да не би и тя да е бродница сред сънищата?

— Доколкото знам, не е. Поне не съм я зървал да се развява из сънищата с метлата си. Попита ме дали мога да чуя плача. — Хенри замълча, приковал поглед в Лин. — Отново имаш онова намръщено изражение. Не е обичайното презрение към по-голямата част от човечеството, което изразява лицето на Лин Чан, някак е по-близо до ужаса.

— Не ми харесва тази работа, Хенри. Има нещо нередно. Можеш ли да поговориш с лудата дама и да я разпиташ какво знае?

— Да, в името на мистерията ще издържа един следобед със сестрите Проктър — обеща Хенри.

Далечен часовник отброи пет. Лин ахна.

— Сега вече наистина започваш да ме плашиш — каза момчето. — Какво има?

Лин взе патериците си.

— Трябваше да съм у дома още преди половин час.

— Това ли било? Помислих, че си видяла призрака на „Антъни Ориндж Крос“.

Изражението на Лин беше мрачно.

— Не се страхувам от призраците. Но се страхувам от майка си.

 

 

В мига, в който Хенри и Лин влязоха в „Чайната“, госпожа Чан тръгна отривисто към тях, пътьом бършеше ръцете си в кърпа, очите й просветваха гневно.

— Лин Чан! Къде беше? Поболях се от притеснение! Лий Фан и Грейси са си у дома от три и половина. Накарах почти половината квартал да те търси!

За пръв път, откакто я познаваше, Хенри видя Лин наистина изплашена.

— А-аз… ами-и…

— Моля за извинение, госпожо — намеси се Хенри и заразпръсква южняшки чар. — Не знам дали си спомняте за мен — Хенри Дюбоа Четвърти, от кръжока по природни науки? Чувствам се ужасно. Вината е изцяло моя. Виждате ли, Лин беше разделена от приятелките си и се случи да минавам наблизо. Естествено, поисках да се уверя, че е в безопасност. Но после така се увлякохме в разговор върху относителната теория на Айнщайн…

— Относителността — бързо го поправи шепнешком Лин.

— … че напълно изгубих представа за хода на времето.

— Смешно — прошепна Лин.

— Моля? — рече Хенри.

— Изгуби представа за… — Лин поклати глава. — Няма значение.

— Моля, приемете най-смирените ми извинения, госпожо Чан. Мога да ви уверя, че се грижих за Лин, като за собствена сестра. — Хенри поддържаше такова сериозно изражение, че се съмняваше дали актьорските умения на Тета могат да надминат неговите.

Майката на Лин омекна.

— Добре. В такъв случай благодаря, че доведохте Лин у дома жива и здрава, Хенри. Ще ни позволите ли да ви нагостим, преди да ни напуснете?

— О, не, госпожо. Трябва да тръгвам обратно за Фол… за литургия — рече Хенри. С крайчеца на окото си, видя как устата на Лин зяпна.

Но майката на Лин се усмихваше.

— Нямам думи да ви изкажа благодарността си, Хенри. Имате добра душа. Трябва да дойдете на нашата разходка утре, за да видим как Джейк Марлоу ще направи първа копка на своя нов изложбен център.

— Как само ми се иска да мога, но аз…

— Няма да приема отказ — заяви майката на Лин с ръце на кръста. — Трябва да изразим подобаващо благодарността си за вашата мила постъпка днес. Ще се видим утре по пладне.

И след тези думи тя се върна на работа.

— Толкова рано — простена тихо Хенри.

Лин го изпрати.

— Благодаря — рече тя.

— Няма защо. Майките ме обожават.

— Имам предвид за днес. По-рано.

— О, ами. Така постъпват приятелите. Занапред без тайни. Отнася се и за двамата.

— Без тайни — съгласи се Лин.

— Ще видя дали мога да поговоря с госпожица Проктър. До довечера на обичайното място?

Лин кимна.

— И до утре също.

— Да. Пладне. — Хенри направи гримаса. Погледна над главата на Лин към госпожа Чан, която тичаше из ресторанта като генерал, който прави преглед на войската си. — Майка ти наистина вдъхва страх, впрочем.

— Не я познаваш дори наполовина — отговори Лин.

— Когато Луис пристигне, веднага ще го доведа тук на кнедли. Страшно ще му харесат. А и нямам търпение да си върна късметлийската шапка от теб. Луис ми я даде вечерта, в която се запознахме. Свали я от главата си и я нахлупи на моята. Ако искаш, ще го помоля да донесе още две от Ню Орлиънс, една за теб и една за Уей Мей. После може да сформираме първия бръснарски квартет в света на сънищата. „Запек, запек, запек, запеееек!“ — пропя Хенри.

— Ти си най-странният човек, когото съм срещала.

— Пак започна с милото отношение.

Нещо трепна в Лин, нещо, за което знаеше, че трябва да каже на Хенри. Беше просто чувство, но все още не беше наясно как да го изрази с думи.

— Лин! Стига си стояла на този студ! — извика госпожа Чан, гласът й прозвуча приглушено от другата страна на стъклото.

— Майка ти нададе рев, красива Жулиета. — Хенри се поклони с пресилен Шекспиров реверанс. — Далеч от мен! Ах! Ох! Шунка и картоф! — той придърпа нагоре яката си и тръгна заднешком.

Лин го изпроводи с поглед, клатейки глава.

— Най-странният човек, със сигурност. — Тя се изненада колко много й липсваше вече Хенри.