Либа Брей
Леговище за сънища (40)

Повратна точка

Земята пази спомени.

Всеки поток и всяка река тече с някаква изповед, история, прошепната на камъните, вдигната с клюновете на птиците при потока, отнесена в морето. Тътен от бизони над равнините, чиято земя е напоена с кръвта от битките, заточени в плесенясали книги на забравени лавици. Из полета, някога обсипани със синьо и сиво^[1], сега разцъфваха пъпки, изпълнени с неловкост. Господарят на робите размахва камшика и поколения по-късно белегът на предците още личи.

А отдолу лежат мъртвите и си спомнят.

Аделайд Проктър беше на тази земя от осемдесет и една години. Тя също имаше история. Беше далечна роднина на Джон Проктър, обесен по време на гоненията на вещиците в Салем. Вещерството й беше в кръвта и като младо момиче Аделайд беше чела разказите за вещици с огромен интерес. Имало беше вещерство, разбира се — прост източник на доходи за хитри хора, акушерки и билкарки: суеверия, прилагани в името на безопасността. Проклятия, произнасяни или понякога извършвани с увит кичур коса, хвърлен после във вечерния огън — постъпка, за която на сутринта са съжалявали или не са съжалявали, зависи. Нищо от тези действия нямаше каквото и да било общо с Дявола или със слабостите на човешкото сърце. Ставало е дума за изцеляване на самотата. Възстановяване на болните. Осигуряването на добра участ. Осигуряването на безопасно прекосяване на бурните морета. Израждането на бебета с хубава съдба, изписана на челата. Тези приказки успокояваха Ади, осигуряваха й покой.

Понякога изпадаше в сънен транс. Тогава виждаше другия свят от духове или разчиташе посланията в листенцата по дъното на чашата чай толкова ясно, сякаш бяха думи от книга. Но никога не смееше да сподели тези тайни, въпреки че беше малко влюбена в способността си. Караше я да се чувства специална — почти толкова специална, колкото я бе карал да се чувства Илайджа Крокет.

Чудесно момче беше той, нейният Илайджа, очите му имаха сиво-кафявия цвят на речен камък.

— Ще те взема за съпруга, Аделайд Проктър — каза той и постави венец от маргаритки върху косата й. Целуна я сладко и със стегната крачка отиде да се бие в една война, в която воюваха брат срещу брата.

Чуваше огъня от оръдията и писъците от стопанството на Харис. Битката продължи две седмици. Накрая триста хиляди жертви осейваха земеделската земя на Вирджиния. Върволица от загинали момчета лежаха едно до друго из полето. Момчето, което тя най-много обичаше, лежеше сред тях. В джоба на ризата му беше нейното писмо, прогизнало от кръв.

С разбито от мъка сърце, Ади повярва, че копнежът й е достатъчно силен, за да изработи заклинание. Написа молбата си, завърза я с лаврово клонче и я запечата с потопения си в кръв палец, после я остави в кухината на един стар бряст, както беше чела, че трябва да постъпи човек, който иска услуга от света на духовете. А тя искаше само да види още веднъж своя Илайджа и да говори с него.

Така постъпи и зачака.

Войната донесе и други нещастия. Мъжете, които пренасяха труповете от бойните полета из Вирджиния, донесоха тиф по нейните земи. Цели домакинства се поболяха. В една гореща лятна утрин болката се вкопчи в стомаха на Ади и до вечерта тя бълнуваше от температурата. Стаята пулсираше и се стесняваше, а след това тя се озова другаде — в лишен от цветове свят, където духовете се притискаха в нея. Имаше един стол като трон, в него седеше висок сив мъж с палто, което тежеше от блестящи синьо-черни пера. Носът му беше дълъг и подобен на клюн на ястреб, устните му бяха тънки. Очите му чернееха като дълбините на селски кладенец.

„Аделайд Кезайа Проктър. Поискала си да ме видиш.“ Аделайд не беше искала да вижда друг, освен своя Илайджа, и точно това заяви на мъжа.

„Най-напред трябва да говориш с мен. Аз бях тук, дълго преди предците ти да колонизират тази земя. Северната звезда пръскаше светлината си над лицето ми. От нейните хора извлякох силата си. Тази нация се храни от себе си. Такива сънища! Такава амбиция! Аз също имам сънища. Амбиции. Усещам желанието върху езика си. Повърви с мен, дете.“

Ади тръгна с мъжа с цилиндъра през горите, по дърветата бяха накацали гарвани като листа, притежаващи усещания. Там, където вървеше той, тревата беше жълта и заплетена, чуплива и суха. Стигнаха до старото гробище на хълма. Гробът на Илайджа беше на не повече от три месеца. Последният букет на Ади вехнеше върху него.

„Какво би дала, за да видиш отново Илайджа?“ — попита сивият мъж.

„Всичко.“

„Всеки избор има своите последствия. Равновесието трябва да бъде поддържано. Щом нещо се дава, друго се взима. Обмисли внимателно подбудите си, Аделайд Проктър.“

Ади обмисляше подбудите си всяка вечер и тихо плачеше в одеялото си, за да не я чуе спокойно спящата сестра Лилиан. На шестнайсет години тя беше изгубила любовта на живота си. Момчето, което трябваше да стане неин съпруг и баща на децата й, лежеше на шест стъпки под подигравателно меката лятна детелина. Не се поколеба в избора си.

„Всичко“, повтори тя и мъжът с шапката се усмихна. „Може ли да го видя, господине? Или го доведете при мен, моля!“

„Ще видиш твоя Илайджа в уреченото време“, обеща мъжът. „Спи. Защото си млада; имаш много дни пред себе си. Но знай следното: вече ми принадлежиш, Аделайд Кезайа Проктър. Когато дойде времето, ще поискам да изпълниш обещанието, което ми даде днес. За лоялността ти към мен.“

Притисна палец към челото й и тя падна гърбом в гроба, без да е в състояние да спре.

Ади се събуди невероятно жадна, цялата беше вир-вода от пот. Треската й бе преминала. Луната беше избледнял восъчен печат над бледозлатистия пергамент на зората. Но къде бе Илайджа? Мъжът беше обещал. В продължение на дни той не се появи и Ади започна да си мисли, че обещанието й е поредният сън от треската.

После дойдоха още знаци.

Откри дневника си разгърнат на страницата за нейната любов към Илайджа.

Топлият вятър отвори прозорците и с тях дойде неговото сладко слънчево ухание. В огрятата от луната нощ тя беше убедена, че от високата трева из полето идва музика. Песен, която Илайджа й бе пял. Най-слабият от всички шепоти беше. Ами маргаритките: тя ги откри до леглото си, лежаха до сандъка с чеиза й, до музикалната кутия. Щом взе престилката си от куката, тя пъхна ръка в джоба и го извади покрит с восъчни бели венчелистчета. Само Илайджа знаеше, че маргаритките са любимото й цвете. Майка й я обвиняваше, че се опитва да привлече вниманието към себе си, но Ади знаеше, че малките услуги са дело на Илайджа. Дори в смъртта си той си спомняше за нея. Радостта й беше безгранична.

Треската отново дойде в дома на Проктър, този път взе своя дан. Когато най-накрая си тръгна след седмица, отнесе със себе си бащата на Ади и по-младия й брат, двама слуги и съпругата и невръстната дъщеричка на надзирателя.

Равновесие.

Ади присъства на погребенията им мълчалива и бледа, изплашена от стореното от нея, от онова, което би могло да последва. Същата вечер тя чу името си, прошепнато с такава нежност, че се събуди със сълза върху бузата. От другата страна на прозореца луната грееше ярко зад преминаващите облаци. Славей предупредително чуруликаше.

Името й отново дойде, изречено нежно като лунна светлина.

„Аделайд, любов моя. Тук съм.“

Окъпан в сребриста лунна светлина, Илайджа стоеше на ръба на полето. Върнал се беше при нея, както бе обещал онзи мъж. Ади се втурна навън, следваше лъчистото му сияние през горите, към двора на старата църква, покрай гробовете, докато не стигна до камъка над неговия гроб. В септемврийския мрак около тях се чуваше шепот. Тук беше студено, толкова студено. Илайджа сияеше като монета в езеро. Той беше нейната красива любов, но сега у него личаха следите на гроба. Сред отъняващата му коса имаше преплетени плевели. Сенки ограждаха очите му и придаваха мършав вид на скулите му. Там, където куршумът беше свършил своето дело, ризата му бе изцапана с кръв.

„Повикала си ме, любов моя.“

„Да“ — очите на Ади плуваха в сълзи. — „Платих и цената за теб.“

„Не знаеш ли, че всяка душа, която му даваш, увеличава силата му? Че така завинаги се обвързваш с него?“

Ади не разбра. Защо Илайджа не се радваше?

„Направих го, за да бъдем завинаги заедно.“

„И ще бъдем. Ако ти не намериш покой и аз няма да намеря. Длъжен съм да те обичам, докато умреш.“

И изкрещя. От отворената му уста се посипаха стършели, ларви и всякаква форма на смърт. Сред дърветата гарваните заграчиха и гракът им прозвуча като жесток смях. Създанието пред нея не беше Илайджа, не беше Илайджа, когото тя целуваше под слънцето. Беше нещо съвсем различно и тя не искаше нищо от него. Аделайд побягна. Тичаше покрай надгробните камъни и плашилата, по целия път обратно до сигурността на леглото си, което изобщо не беше безопасно.

На сутринта, когато отметна одеялото, тя изкрещя толкова силно, че събуди сестра си. Сред завивките й имаше изкормена мъртва мишка с избодени очи. Лежеше на одеяло от покафенели венчелистчета от маргаритки.

Ади прочете книгите. Научи заклинания. В полунощ отиде на гроба на Илайджа и изкопа останките му, отчупи късче кост от пръстите му, измъкна зъб и отряза къдрица от косата му, взе шепа от пръстта на гроба му. Постави всичко в желязна кутия и после изпълни ритуал, който да обвърже духа на Илайджа, така че той повече да не може да дойде при нея. Да не може да й стори зло.

Ами Кралят на гарваните, мъжът с цилиндъра?

Ади му беше дала сила, когато поиска да види още веднъж Илайджа. Обвързала се бе с него с невидима нишка, която не можеше да прекъсне. На сляпо беше сключила сделка. Не, не на сляпо. Направила бе избор. Обещала беше вярност на мъжа с шапката. През годините след това, тя имаше време да размисли. Да постави под въпрос обета, който прибързано бе дала от любов, водена от скръб, от нуждата да вярва в нещо, което е по-велико от нея.

Аделайд Проктър вече беше стара. Видяла бе как погребват момчето, което обичаше, в калната земя на Вирджиния и не след дълго беше погребала и собственото си семейство. Един априлски ден, тя прочете, че президентът е убит от Джон Уилкс Бут^[2], както и за смъртта на убиеца. Когато президентът Макинли също падна жертва на куршума на убиец, тя беше там. Видяла беше появата на автомобила и на самолета. Парните влакове кръстосваха страната, блестящите релси образуваха груби шевове, дълги километри през раните на откраднатата земя. В пристанище Ню Йорк корабите близаха с безценния си, изпълнен с надежда товар, смаяно отворил уста към факлата на Статуята на свободата. Градовете се разрастваха и разширяваха; както и заводите, които бълваха миризлив дим и амбиция във въздуха. Войните продължаваха. Съчиняваха се химни за прослава на нацията. Хората бяха добри, прекрасни, силни и почтени, трудолюбиви и обнадеждени; а също така празноглави, жадни, алчни и незнаещи насита, по желание неграмотни и склонни към опасна забрава.

През своите осемдесет и една години Ади Проктър беше видяла много в тази величествена, бушуваща страна, невъзможна от възможности, и сега знаеше, че трябва да се страхува, защото бяха стигнали до повратна точка. Навсякъде из страната имаше призраци и изглежда никой не забелязваше. Хората танцуваха, а мъртвите ги наблюдаваха през прозорците. И през цялото време мъжът с цилиндъра набираше мощ. Той идваше.

Макар че беше предупредена да не го прави, Ади отиде в мазето. Нарисува знаци върху пода с тебешир и шепнешком отправи молитви, изпълни дребните обреди със солта и кръвта, ритуали, които да държат надалеч мъртвите.

Надяваше се, че това е достатъчно.