Либа Брей
Леговище за сънища (39)

Съвършено благовъзпитано момиче

Вечерта, в която трябваше да се състои първата й среща с Джерико, Мейбъл се разболя от ужасна настинка. Сега, когато отложената вечер най-сетне наближаваше, Джерико се колебаеше за всеки свой избор. Направил беше резервация в „Киев“, чайната на Уест Фифтис, където клиентите можеха да пият чай, да ядат блини и да танцуват с оркестъра между поднасянето на ястията, ако им харесва. Не знаеше защо бе избрал това място, не беше по танците, а да заведеш момиче на място, където се танцува, означаваше, че имаш намерение именно да танцуваш. Цялата вечер започна да му се струва много лоша идея, но вече беше твърде късно, за да се откаже.

— Ей, Фреди! — подвикна Сам, втурвайки се през входната врата. — Слушай, трябва да изляза — по дяволите! Това да не е… ами ти вратовръзка ли носиш?

Сам се облегна на стената и се втренчи в Джерико, който се бореше с вратовръзката си, и за трети път не успяваше да завърже.

— Имам среща. — Джерико отново разбърза вратовръзката. — Защо си покрит с прах? Няма значение. Не искам да знам, съвсем сигурен съм.

— Имаш право. Не искаш да знаеш. И се надявам, че срещата ти е с антиквар, защото тая работа около врата ти наистина е антика. Откъде я взе, от някой музей или от някой умрял клоун?

— Махай се, Сам.

— И да те зарежа в тежък миг? Ъхъ. Имаш нужда от мен. Повече, отколкото си мислиш. Почакай тук — извика Сам и се втурна към стаята си. Чу издърпване на чекмеджета и миг по-късно Сам се върна с много модна вратовръзка на сиво райе. — Ето. Вземи една от моите.

Джерико я погледна със съмнение.

— От кого я открадна?

— Прекрасно. — Сам я дръпна. — Иди с вратовръзката на дядо си. Много ми пука.

— Чакай! — Джерико издърпа раираната вратовръзка. — Благодаря.

— Пак заповядай. Е, и кое е щастливото момиче? — попита Сам, а веждите му шаваха непристойно. Джерико не му обърна внимание, затова той грабна една от фигурките на войници от Гражданската война и я вдигна към устата си. — О, Джерико, — изписука той. — Вземи ме в прегръдките си, великане!

— Моля те, върни генерал Мийд^[1] в Гетисбърг. Променяш хода на войната. И става дума само за среща.

— С момичетата никога не става дума само за среща. Първи урок, Фреди — осветли го Сам.

— Както винаги съм ти много благодарен за мъдрия съвет. — Джерико нагласи вратовръзката.

Сам кимна с одобрение.

— Страхотно си се спретнал, Фреди. Не прави нищо, което аз не бих направил — ухили се той и се настани в стола на Уил.

— Например, да се държа като благопристоен човек ли!? — Джерико посегна към шапката и шала си на закачалката в коридора.

— Кой ти даде свястна вратовръзка преди малко?

— Махни се от стола на Уил.

— Пак заповядай — извика Сам, когато вратата се затвори.

 

 

— Много съжалявам за майка ми и баща ми и всички въпроси, които зададоха — каза Мейбъл, когато двамата с Джерико вече седяха в коженото сепаре в „Киев“. — По отношение на ухажорите ми са истински републиканци, а не радикали.

— Няма нищо. — Джерико наблюдаваше двойките, на възраст като за баби и дядовци, които се плъзгаха по изтъркания паркет под безличните трели на второкласния оркестър. Заведението имаше само бегла прилика с нощните клубове, които Ийви и Сам посещаваха всяка вечер. Надяваше се Мейбъл да не е твърде разочарована от избора му.

— Приятно място — съвестно го похвали Мейбъл.

— Ммм — отвърна Джерико с уста, пълна с лепкав сладкиш.

— Хубаво е, че танцуват.

— Да. Танцът е… хубав — рече той. Чувстваше се отвратително. А вратовръзката на Сам го стягаше.

Мейбъл отпи от ароматния чай, стомахът й се присвиваше от нерви, докато се чудеше какъв разговор да подхване, та да преобърне вечерта, и то бързо.

— Виж, измислих забавление! — накрая каза тя. — Ако имаше свръхестествени сили, каква сила би си избрал?

— Нямам свръхестествени сили — отговори Джерико.

— И аз нямам. Затова е игра.

— Не ме бива в тези игри. — Джерико отново отхапа от блината.

Забелязах, помисли си Мейбъл и за двайсети път разбърка чая си.

— Добре. Каква сила би искала да имаш ти? — попита Джерико.

— О, ами каквато и да е. Хубаво би било да не си толкова ужасяващо обикновен — Мейбъл се разсмя и зачака Джерико да я опровергае. Не ставай глупава, Мейбъл — ти си най-малкото обикновена. Изключителна си такава, каквато си!

— Няма такова нещо като ужасяващо обикновен. Ако нещо е ужасяващо, то автоматично става изключително. По ужасяващ начин.

— Няма значение. Да променим темата — измрънка Мейбъл.

— Казах ти, че не ме бива в тази игра. Освен това, колкото повече чета за Ясновидците, толкова повече мисля, че дарбата им е колкото дар, толкова и проклятие.

— Какво имаш предвид?

— Ясновидците казват истината. Но хората рядко искат да чуят истината. Казваме, че искаме, а в действителност искаме да ни излъжат. Предпочитаме етера на надеждата.

— Но надеждата е необходима! Трябва да даваш на хората надежда — настоя Мейбъл.

— Защо?

— Какво защо?

Джерико скръсти ръце на гърдите си.

— В един неморален, жесток свят не е ли недобросъвестно постоянно да даваш надежда? Все едно да рекламираш сапун, който никога няма да те направи чист.

— Сега просто проявяваш цинизъм.

— Така ли? Какво ще кажеш за войната? Все се борим за власт, убиваме за нея. Заробваме. Потискаме. Ние създаваме себе си. Ние разрушаваме себе си. Непрекъснато. Вечно. Щом цикълът се повтаря, защо да ни е грижа за надеждата?

— Но ние можем и да преодоляваме. Виждала съм хора, които се борят срещу това потисничество и печелят. Ти говориш за нихилизъм. И честно казано — Мейбъл успокои дишането си, — честно казано, това ми е досадно.

Нищо не я одързостяваше така, както някой, който твърди, че битката за доброто не може да бъде спечелена.

— Как така е нихилизъм да приемеш цикъла и да изоставиш онова, към което си привързан, морала и, да, опиата на безсмислената надежда? — не й остана длъжен Джерико. Наивността на Мейбъл го дразнеше. Може и да си мислеше, че познава света, но в действителност беше видяла само една част от него, спретнато оградена от живи плетове, които идеализмът на родителите й подрязваше всеки ден. — Добре — настоя той. — Щом вярваш в надеждата, какво ще кажеш за истинското зло? Вярваш ли, че съществува такова нещо?

Мейбъл усети, че въпросът е изпит, на който лесно може да пропадне.

— Вярвам, че истинското зло е резултат от система, която е несправедлива, или от хора, които се държат себично. Водени от алчност. — Всъщност за пръв път изказваше мнението си по въпроса и това, че го изрече на висок глас, й донесе удовлетворение.

— Отговор на човек, който вярва в правенето на добро.

Мейбъл настръхна.

— Не съм за вампирите. Пълно е със зло, срещу което да се борим, без да се налага да измисляме дяволи, демони и призраци. Ако си убеден, че на света има Зло с главно З, това не отнема ли вярата в свободната воля? Продължавам да твърдя, че човек има избор. Да постъпи правилно. Да има надежда. Да дава надежда — убедително каза Мейбъл.

Джерико беше притихнал и Мейбъл се изплаши, че го е засегнала. Но той я гледаше в очите по начин, който я изнервяше.

— Имала ли си моменти, в които е трябвало да подложиш на съмнение убежденията си? — попита той. — Преживяла ли си нещо, което да те е накарало да премислиш представите си за морала, за доброто и злото?

— Аз… — Мейбъл спря. — Предполагам, че не. Ами ти?

— Веднъж. — Джерико беше много спокоен. — Помогнах на приятел да сложи край на живота си. Дали това ще те потресе?

За миг Мейбъл онемя. Не беше сигурна, че й иска да знае за тази му постъпка.

— Да. Малко.

— Беше много болен и страдаше, помоли ме да го направя. Премислях следната дилема: убийство ли беше, или проява на състрадание? Неморално ли беше, или, предвид обстоятелствата, морален избор? Мислех, че съм се помирил със случилото се. Но вече не съм убеден.

Мейбъл не знаеше какво да каже. Изградила си беше една цялостна представа за Джерико като умен, добър и благороден човек и тази внезапна изповед не се вписваше напълно в архитектурата на представата. Собственият й живот беше изграден въз основа на „правенето на добро“. Не бе разполагала с много възможности да подложи на изпитание значението на тези думи.

— Съжалявам. — Думите й бяха нищожна утеха, но само толкова можеше да му предложи.

Джерико блъсна чинията си настрана.

— Не. Аз съжалявам. Това вероятно не е разговорът, който би искал да води човек на среща. Вечерта не се развива много добре, нали?

— Ами не е толкова лошо, както онзи път, в който по случайност влязох в клозет в работнически лагер, но бих казала, че си прав.

— Ха! — тихо рече Джерико и за пръв път тази вечер Мейбъл се усмихна искрено.

— Майчице, Джерико, ти току-що се засмя. Ницше дали ще ти се разсърди?

Джерико се почувства като мръсник. Заяждал се беше без причина. Единственият грях на Мейбъл бе, че не е Ийви. Най-малко заслужаваше почтено отношение заради самата себе си. Ако помежду им не припламне искра, така да бъде. В крайна сметка трябваше да направи опит да спаси вечерта и края на срещата с по-щастливо настроение.

Той сгъна салфетката си и протегна ръка.

— Мейбъл, ще танцуваш ли с мен?

— Със сигурност повече чай не ми се пие — отговори тя и се присъедини към него.

— Не ме бива много като танцьор — извини се той. — И това означава, че изобщо не танцувам.

— Всичко е наред. И аз не съм по танците. Но ние сме единствените хора под седемдесет години тук, затова предполагам, че танцът ни ще е важно събитие, нали?

Джерико примигна.

— Ужасно, нали?

Мейбъл сбърчи нос в знак на съгласие.

— Но блините са добри.

Той я съпроводи до дансинга. Застанаха лице в лице, притеснени и несигурни. Оркестърът свиреше мелодия, в която се преплитаха тъжни нотки — кървави феодални вражди и осъдена любов, оцеляване и ново начало.

— Може ли? — нервно попита Джерико.

Мейбъл кимна. Той постави ръка на кръста й, тя леко подскочи.

— Съжалявам. Нали не те…?

— Не! Добре… добре е… Аз просто… хубаво е.

Страните й поаленяха.

Джерико отново постави ръка на кръста й. Този път Мейбъл сложи ръка на рамото му и вдигна дясната си ръка, за да срещне неговата, опита се да не обръща внимание на топлината, която излъчваха страните й. Двамата се понесоха бавно по дансинга — едно, две, три, едно, две, три — възрастните хора ги наблюдаваха одобрително, насърчаваха ги на руски и английски. Успяха да направят няколко стъпки по дансинга без инциденти. Накрая възрастните хора изръкопляскаха, а Мейбъл се почувства едновременно смутена и объркана.

— Трябва да напуснем, докато все още сме в добра форма, нали — прошепна Джерико.

— Съгласна съм.

На път за вкъщи разговорът се въртеше около изложбата, посветена на Ясновидците, и изумителния талант на Чарли Чаплин. Когато се върнаха в „Бенингтън“, петнайсет минути преди вечерния час на Мейбъл, те вече планираха да отидат до „Странд“ и да гледат новия филм на Бъстър Кийтън.

— Там сигурно ще има хора под шейсет — рече Джерико и Мейбъл се разсмя.

Тя подръпна каишката на чантичката си, понеже вътрешно трепна.

— Е, лека нощ, Джерико.

— Лека нощ, Мейбъл — пожела й той. Не беше сигурен какъв е протоколът за благоприлично приключване на първа среща, която е била в голямата си част, но не и изцяло, пълен провал. Ръкуването изглеждаше твърде официално. Целуването на ръка беше жест, който само надутите филмови звезди владееха така, че да не изглеждат пълни идиоти. И затова доста импулсивно Джерико целуна Мейбъл нежно и кратко по устните, а после се изкачи по стълбите към собствения си апартамент.

Мейбъл се облегна на стената омаломощена и напълно смаяна. И дори госпожица Ади, която се луташе из коридорите, ръсеше сол от джоба на пеньоара си и мърмореше как мъртвите идвали през отвора, не успя да помрачи духа й.

В мига, в който се прибра, Мейбъл се втурна към телефона и пренебрегна молбите на майка си да й разкаже как е минала срещата. Ухили се, щом чу гласа на Ийви от другата страна на линията.

— Домът на Гадателката на влюбените. Как да съобщя за обаждането ви?

— Ийви, аз съм.

— Мейбси! Как намираш секретарския ми глас? Според теб придава ли ми тайнственост?

— Познах те.

— О! Колко жалко. Но ти си останала без дъх! Вълци ли гониш? Кажи.

— Няма да повярваш. Аз не вярвам!

— Какво има?

— Аз… още се щипя.

— Мейбъл Роуз. Спри начаса да ме тормозиш и веднага ми кажи или аз…, аз… ще изпълня най-хитроумната заплаха, за която сега не мога да се сетя.

— Седиш ли?

— Аб-со-лют-но легнала и готова да изслушам разказа ти!

— Джерико ме целуна.

От другата страна на линията настъпи такава тишина, че Мейбъл се изплаши да не би връзката да се е разпаднала.

— Ало? Ийви? Оператор?

— Тук съм — тихо се обади Ийви. — Майчице. Страхотна новина, миличка. Как… как се случи?

— Беше след срещата ни тази вечер и…

— Чакай малко… била си на среща? Защо не си ми казала?

— Ийви, много е трудно да те намери човек напоследък — отговори Мейбъл, изпълнена с надежда, че Ийви ще долови намека й: Твърде заета беше дори за най-близката си приятелка.

— Разкажи ми за целувката. Много ли те целува?

— Не. Само веднъж. Стана така, че…

— Преди това каза ли ти нещо?

— Не… ами, той…

— Какво беше изражението му? Прочете ли нещо на лицето му?

— Ийви! Ще ми позволиш ли да ти разкажа историята? — помоли Мейбъл в слушалката.

— Съжалявам, Мейбси.

Мейбъл продължи:

— Ходихме в чайна „Киев“…

— Уф! Имат едни такива окаяни блини. Да можеха блините да се мръщят, тези биха се намръщили.

— И отначало — заразказва Мейбъл, без да спира заради Ийви, — не вървеше съвсем добре, ако трябва да съм честна. Но след това ме помоли да танцуваме, и, о, Ийви. Беше толкова романтично. Е, ако трябва да съм съвършено честна, беше ужасно, докато не стигнахме до най-важната част. Божичко, о, защо не те оставих да ме научиш да танцувам?

— Една от най-големите мистерии на нашето време. А целувката? — попита Ийви и прехапа устни.

— Сега ще ти разкажа. Изпрати ме до вратата. Беше се умълчал и…

— Умълчал се беше както обикновено или се беше умълчал умислено?

— Ийви, моля те.

— Съжалявам, съжалявам. Продължавай.

— Каза ми „Лека нощ, Мейбъл“ и после той… просто… ме целуна. — Мейбъл изписка лекичко.

Ийви затвори очи и си представи лицето на Джерико призори.

— Не мога да спра да я премислям тая целувка, както най-хубавия филм на Валентино, само дето аз съм Агнес Айрис, а Джерико е Руди.

— Е, Руди не е… — измърмори Ийви, — но схванах същественото.

Мейбъл й разказваше нещо друго, но на Ийви вече не й се говореше по темата. Постъпила бе правилно по отношение на Мейбъл и, най-вероятно, по отношение на Джерико. Отказала се беше от него. Защо правилната постъпка караше човек да се чувства така ужасно? Дали това не означаваше, че постъпката не е правилна, или правилните постъпки винаги карат хората да се чувстват зле, което всъщност би представлявало ужасна спирачка пред това да се постъпва добре?

— Ийви?

— Хм?

— Чу ли какво казах?

— О, съжалявам, Мейбъл. Имаше, хм, паяк. На пода. Ужас!

— Радост! Човек би си рекъл, че в един луксозен хотел няма да има паяци.

— Да, аз ще… ще позвъня за пиколото. Съжалявам, Мейбси.

— Почакай! Какво според теб трябва да направя?

— Аз не бих прибързвала. Момчетата харесват момичета, които имат вид на ухажвани и от други. Такива са си, непостоянни. — Ийви подсмръкна. В крайна сметка нея я бяха забравили доста лесно.

— Джерико не е такъв — настоя Мейбъл.

— Повярвай ми, всички са такива. — Бясна беше на Джерико. Нямаше право да му е бясна, но така се чувстваше.

— Ийви, ама ти наистина май не се радваш много за мен.

— О, Бухтичке, съжалявам. Много се радвам за теб. Ами че аз тук аб-со-лют-но вдигам тържество в твоя чест — ведро избърбори Ийви, обзета от чувство за вина. — Мисля, че трябва да идеш на кино с него и просто да бъдеш своето очарователно аз.

— Само че аз не съм очарователна. Там е проблемът.

— Тогава… Това ще е хубаво упражнение, нали?

Мейбъл се разсмя.

— Ти си най-лошата приятелка, Ийви О’Нийл!

— Да, знам — рече Ийви.