Либа Брей
Леговище за сънища (38)

Услуги и чудеса

— Мемфис! Мемфис!

Пред бръснарницата на Флойд Мемфис се обърна и видя Рене, един от събирачите на залози за Папа Чарлз, който му махаше.

— Мемфис! Папа Чарлз иска да те види.

— За какво? — сърцето на момчето ускори ритъма си при новината. Папа Чарлз не изпращаше току-така за някого.

— Не каза. Каза само да те намеря и да те отведа в „Хотси Тотси“. Веднага.

От върха на уличната лампа изграчи гарван.

— Какво ми грачиш? Защо не бъдеш полезен и не ми кажеш какво иска Папа Чарлз?

Гарванът отново изграчи и се умълча.

— Няма за какво, птицо. — Мемфис се присви срещу студа.

В „Хотси Тотси“ Мемфис влезе в добре обзаведения кабинет на Папа Чарлз. Кимна към Джулс и Иманюел, бодигардовете на Папа, които седяха пред вратата му с пистолети в скутовете.

— Мемфис, влизай — извика иззад голямото си писалище Папа Чарлз. — Сядай, синко.

Мемфис седна на ръба на стола. Опита се да оближе устни, но устата му беше пресъхнала. Тежкият дим от пурата на Папа Чарлз лютеше на очите му. Папа Чарлз скръсти ръце на писалището и го погледна.

— Мемфис, познавам те от много отдавна. Познавах добре баща ти. Майка ти също.

— Да, господине.

— И винаги съм се грижил за семейството ти, нали? Аз направих така, че Исая да получи нова бейзболна ръкавица, аз изпратих едно от моите момчета да оправи хладилната кутия на Октавия, когато не работеше?

— Да, господине — рече Мемфис, но неудобството му се увеличаваше. Дали не се беше забъркал в някаква беда?

— А когато те арестуваха преди няколко месеца, кой те извади от затвора?

— Онези полицаи ме натопиха. Работеха за Холандеца Шулц и се опитваха да ви изпратят съобщение — възрази Мемфис. Ако не работеше за Папа Чарлз, нямаше да го спипат, затова му се стори нечестно, че шефът му повдига сега въпроса.

Папа Чарлз махна с ръка: Всички знаем как става.

— И все пак — каза той, изпускайки облачета дим. — Правил съм ти услуги, нали? Дойде време аз да поискам услуга от теб.

Мемфис преглътна с мъка.

— Каква услуга?

— Познаваш господин Карингтън, собственика на големия магазин на 125-а, нали?

Магазинът на Карингтън беше универсалният магазин, в който пазаруваха повечето бели хора. Мемфис бе влизал веднъж, но му се стори, че един от охраната го следва неотлъчно по петите, затова бързо излезе.

— Да, господине. Знам го — сковано рече той.

— Господин Карингтън е наш добър приятел. И се нуждае от услуга. Чух тази сутрин, че съпругата му се е разболяла от сънната болест. — Папа Чарлз почука пурата си върху стената на сребърния пепелник. — Част от работата ми е да се грижа за Харлем, за онова, което е в наш интерес. Не бива да създаваме главоболия на хората, които живеят при нас в Харлем. Не искаме здравният отдел да затвори всичките ни магазини, работилници, ресторанти и клубове. За всички ни ще е много лошо, ако това излезе наяве.

— Защо господин Карингтън не повика лекар? Може да си го позволи.

— Лекарите не могат да лекуват сънната болест. Господин Карингтън си спомни за теб, спомни си за работата ти в Мисията на чудото. — Папа Чарлз почисти едно конче от безукорните си вълнени панталони. — Ако направим добро на господин Карингтън, и той ще ни отвърне с добро. Като например да възпрепятства хората на Холандеца Шулц да ни правят бели.

Цялата каша от създалото се положение взе да се изяснява на Мемфис.

— Папа Чарлз, знаете, че вече не мога да го правя. След случилото се с майка ми.

— Мемфис — въздъхна Папа Чарлз, после изгледа момчето с онзи поглед, който въртеше целия Харлем. Думите му бяха тихи и премерени. — Да не мислиш, че съм вчерашен? Разбрах в мига, в който Ноубъл Бишъп цъфна в бръснарницата на Флойд и се разприказва за небесно изцеление, че си бил ти. Ще отречеш ли?

Мемфис сведе поглед към ръцете си.

— Ще. Отречеш. Ли?

— Не, господине — почти прошепна Мемфис. — Но го направих само веднъж — излъга той. — Не знам дали ще успея да го повторя.

— А според мен това е моментът да разберем. — Папа Чарлз изгаси пурата си. — Грабвай си шапката и тръгвай с мен.

Пред сградата с апартамента на Карингтън на 127-а улица шепа ученички скачаха на въже, пееха и пляскаха. Разсмяха се, когато видяха Мемфис да се изкачва до площадката пред входа. Папа Чарлз натисна звънеца, но Мемфис беше твърде притеснен, за да поиграе с тях, и те отново подхванаха песента си: „Госпожица Мери Мак, Мак, Мак, облечена в лак, лак, лак…“ — пееха момичетата, а по гърба на момчето пробягаха тръпки.

— Добър ден, Беси. Тук сме, за да видим господин Карингтън. Мисля, че ни очаква — рече Папа Чарлз и подаде шапката си.

— Да, господине, господин Чарлз — отговори Беси, която взе и палтата им. Усмихна се стеснително на Мемфис. — Здравей, Мемфис.

— Здравей, Беси — рече Мемфис.

— Божичко, надявам се, че знаеш какво правиш — пошушна му тя, докато го водеше нагоре по стълбището. — Страх ме е дори да сменя спалното бельо.

Последваха Беси по коридора до затворена врата, на която предпазливо почукаха.

— Господин Карингтън? Господин Чарлз и господин Кембъл са тук, за да ви видят — съобщи тя.

— Покани ги — до тях стигна приглушен глас.

Беси отбори вратата широко, отстъпи, за да могат Мемфис и Папа Чарлз да влязат в стаята на болната жена, на излизане бързо затвори.

Спалнята беше потънала в мрак и тишина. Завесите бяха дръпнати. Госпожа Карингтън лежеше в легло с балдахин с полуотворена уста. Устните й леко потреперваха, сякаш всеки миг ще заговори, а пръстите й се присвиваха върху завивките. Под клепачите очите й се движеха насам-натам. Върху бледата кожа на врата й се бяха появили няколко червени петна. Мемфис се опита да не се взира в тях, но не можа да се удържи.

— Благодаря, че дойдохте. — Господин Карингтън миришеше на алкохол. — Трябва ли ви нещо, преди да…, хм?

Папа Чарлз постави ръце върху раменете на Мемфис.

— Той ще се справи. Нали, Мемфис?

— Да, господине — дрезгаво отвърна момчето, надяваше се така и да стане.

— Дали ще сте така любезни да сведете глави? — помоли Мемфис господин Карингтън и Папа Чарлз. Не че щеше да поиска от тях да се молят; просто не му харесваше да го наблюдават. Това го изнервяше. Щом мъжете изпълниха молбата му, той се приближи към леглото и постави леко ръце върху ръката на госпожа Карингтън. Каза си: Добро, което си в света, бъди с мен сега, и затвори очи.

Този път връзката се осъществи по-бързо, течението й премина по ръцете на Мемфис. Ръцете на духовете на предците го приветстваха под топлата жълта кожа. Но скоро след като се беше присъединил към госпожа Карингтън, Мемфис усети, че има нещо нередно. Всеки път изцелението се случваше бързо, щом веднъж го започнеше. Нещо се бореше с него.

Чу гласа на майка си.

— Мемфис, спри!

Майка му беше там, сред високите тръстики, и изглеждаше изплашена.

— Мамо? — промълви Мемфис.

Духовете на предците изчезнаха в мъглата. Гневни облаци закриха слънцето. Застудя.

— Мемфис! — Майка му се задави и закашля. Снопче пера изпадна от устните й. Очите й бяха огромни; гласът й дрезгав до грак.

— Мемфис, излез веднага!

Но вече беше твърде късно. Тялото му трепна, спазъм премина през него, сякаш огромна вълна го придърпа, а когато излезе отново на повърхността, все едно беше буден в съня на госпожа Карингтън. Беше на син велосипед, караше през яркозелено поле от наскоро окосена трева, която миришеше на лято в разгара си. Смехът на госпожа Карингтън отекна в ушите му. Тя беше млада, свободна и щастлива. Щастието повлия на Мемфис като наркотик. Тялото му се отпусна. Хубаво беше да е в съня на госпожа Карингтън и той с усилие си припомни целта си.

Трябваше да излекува жената. Да я събуди.

Когато отново се съсредоточи, до него стигна писклив глас.

— Кой се осмелява да тревожи съня ми? Ще те накарам да живееш в кошмар.

Топлината изчезна. Студ протече през вените му. Понечи да прекъсне връзката, но не успя. Някаква сила го задържаше, мощна като подводно течение. Бореше се напразно срещу тази сила, която го притегляше. Колелото, полето, сънят — всичко това бе изчезнало. Сега беше тъмно и той не можеше да помръдне. Къде беше? Някъде далеч, през точица светлина, се виждаше железопътна гара. В една минута гарата беше красива; в следващата беше само прогнила, мръсна руина.

Мемфис се опитваше да излекува госпожа Карингтън и те бяха съединени. Чувстваше онова, което и тя чувстваше. Разумът й отчаяно искаше да се върне към щастливото време с тревата и синьото колело. Копнежът й беше разяждащ глад, който се беше вкопчил във вътрешностите на Мемфис, и този ненаситен апетит сякаш никога нямаше да има утоляване. Ала Мемфис чувстваше още, че сънят изпива жизнената сила на госпожа Карингтън. Трябваше да сложи край на съня й, за да я излекува. Но как?

Събудете се, госпожо Карингтън, помисли си той. Има хора, които искат да се върнете. Събудете се.

Прекъсна го застрашително ръмжене. Той изгуби концентрацията си. Какъв беше този звук? В тъмнината засвяткаха зелени искрици. Приближаваше се някаква фигура. Носеше дълга рокля и воал. Сърцето на госпожа Карингтън ускори ритъма си; както и това на Мемфис. Тунелът се изпълни с ужасна дандания. Призрачният силует се приближи. Мемфис усещаше огромния й гняв и печал, нещо, което той не можеше да изцели.

— Кой се натрапва в сънищата ми? — разписка се жената. А когато го разпозна, очите й се разшириха от странна радост. — Толкова много живот има в теб! Повече, отколкото във всички други. Би могъл да подхранваш сънищата дълго, дълго време. Сънувай с мен.

Устата й се надвеси над неговата, изпиваше жизнената му сила, защото усмивката й обещаваше всичко, което той някога беше искал. Снопчета от надежда запрелитаха пред погледа на Мемфис: Мемфис и Тета под лимоново дръвче и топло слънце, в скута му има пишеща машина. Исая се смее, а малко кученце скача за топката. Майка им простира, усмихва се на момчетата, а баща им пуши лулата си и чете вестник. Но когато Мемфис се възпротиви на тези сънища, дойдоха кошмарите: войници, чиито тела биват взривявани. Майка му, от която не беше останало почти нищо, лежи на смъртно легло. Страшна гора и мъж с цилиндър в ръката, на който има символ с око и мълния.

— Ти. И аз. Сме едно.

Тези ужасни неща го обърнаха отново към красивия сън.

Очите му премигнаха, отворени към сияещото над голяма градска къща слънце. Вратата се отвори и един иконом го въведе вътре.

— Добър вечер, господин Кембъл. Ще свалите ли сакото си, господине? Всички са ужасно развълнувани от възможността да ви чуят тази вечер.

Икономът подаде на Мемфис програма: Госпожица Алелия Уолкър представя новите стихотворения, написани от Мемфис Джон Кембъл.

— Точно като Лангстън Хюз, господин Кембъл. Успяхте, господине. — Икономът се позадържа на втората врата и се усмихна широко. — Ще влезете ли, господине?

И последната частица от съпротивата на Мемфис изчезна. Всичко, което искаше, беше тази врата да се отвори за него и да влезе през нея.

— Да. Да, искам. Благодаря.

Втората врата се отвори към огромен салон, изпълнен с елегантни хора, които поздравиха влезлия Мемфис с ръкопляскания. Ръкоплясканията се усилиха, не му се искаше да спират. Той губеше себе си заради тази стая, радостта и желанието. Тета му изпрати въздушна целувка от първия ред. Великата Алелия Уолкър, покровителката на харлемските поети, писатели и артисти, издърпа завеса, зад която имаше маса, отгоре й купчини книги, на чийто гръб се четеше името на Мемфис.

— Книгата ми — измърмори Мемфис, поусмихнат.

Гарванът изграчи ожесточено, високо горе от рафта.

— Махай се, птицо — рече момчето. — Това е моята нощ.

Когато отново погледна към масата, видя, че е разположена в дълъг, тъмен тунел.

— Не искате да ги карате да чакат, нали, господин Кембъл? — попита Алелия Уолкър. Ръката й застрашително се канеше да дръпне завесата и да го остави отвън.

— Не, госпожо — каза Мемфис.

Ръмженето се завърна. Сега беше по-силно, почти като жужене от стършелово гнездо. Усмихнатата публика се струпа около Мемфис.

— Сънувай с нас… — шепнеха те и го побутваха към масата с книги и гладния мрак, който чакаше зад него.

С мощен размах на перата птицата хвръкна из салона. В огледалото Мемфис видя топли пясъци и своите предци. Един от прадедите му, мъж с висока тояга, му заговори на език, който той не разбираше, но отекваше дълбоко в него с напрегната тревога. Изглежда казваше: Сега се вгледай по-добре.

Мускулите по врата на Мемфис се напрегнаха срещу невидима заплаха и сърцето му заби два пъти по-бързо. Обърна глава. Госпожа Карингтън стоеше в ъгъла, лицето й беше бледо, а устата й се мъчеше да проговори.

— Недей. Не обещавай — прохъхри тя. — Това. Е. Клопка.

Мемфис отвори една от книгите, на които пишеше неговото име, прехвърли страниците.

Празни. Всички страници бяха празни.

Сега се вгледай по-добре.

— Къде са стиховете ми? Защо сте взели стиховете ми? — попита той.

Едва изрекъл думите и завесата от съня му се спусна. Алелия Уолкър изчезна, а контурите на бляскавия й салон се разнищиха. Той отново беше в тъмния тунел със странните примигващи светлини, които валяха. Гарванът напусна мястото си. Клъвна бузата му. Мемфис ахна и сложи ръка върху раната. Кръвта потече по пръстите му. Той бързо улови китката на госпожа Карингтън. В главата си чу далечните тъпани на предците си и движен от някакъв първичен инстинкт, я намаза с кръвта си. Към него се насочи мощен рев, като океан, който най-накрая отприщва силата си, Мемфис извика.

И в следващата секунда падна на пода до леглото на госпожа Карингтън. Ръцете му трепереха и той се запревива, сякаш ще повърне. Имаше чувството, че е пробягал километри. Приглушените гласове ставаха по-отчетливи.

— Мемфис! Мемфис, седни сега, синко. Хайде. — Папа Чарлз го беше уловил и му помагаше да стане от пода.

Госпожа Карингтън седеше изправена в леглото си. Тъмните й очи бяха широко отворени и примигваха. Пръстите й се гърчеха във въздуха. Устата й се отваряше и затваряше, сякаш се давеше и се опитваше да изкара остатъка вода от дробовете си.

— Емалин! — извика господин Карингтън и се втурна към жена си. — Емалин!

С разтърсващ хрип госпожа Карингтън пое въздух.

И закрещя.

 

 

ЧУДО НА 125-А УЛИЦА! СЪПРУГАТА НА КРАЛЯ НА УНИВЕРСАЛНИЯ МАГАЗИН СЕ СЪБУДИ ОТ СЪННАТА БОЛЕСТ! — крещеше от първа страница новината на извънредното късно издание на вестниците.

Жадните да научат повече нюйоркчани се трупаха около вестникарските павилиони, едва овладяваха пръстите си, докато разлистваха току-що отпечатаните вестници, които разказваха за чудодейното пробуждане на госпожа Карингтън. От болничното си легло тя беше разказала, че не може да си спомни нищо от времето, в което е спяла, с изключение на един чудесен сън — карала синьо колело и слушала песен от музикална кутийка. Господин Карингтън твърдеше, че внезапното възстановяване на съпругата му се дължало на „великата изцелителна сила на всемогъщия Бог и на никой друг“. Със свежа орхидея, забодена в много модерната й рокля, се появи и Сара Сноу, за да се снима, приседнала на леглото на госпожа Карингтън. Семейство Карингтън не споменаваха нито прорицателите, нито Мемфис.

Слепият Бил Джонсън седеше в магазина на Ленъкс, пиеше кафе и слушаше Реджи, който четеше историята на глас за любопитните клиенти, Бил знаеше чие дело е изцелението.

Времето за търпение беше приключило.