Либа Брей
Леговище за сънища (35)

Градът на шестте милиона мечти

Януарската мъгла тегнеше над нюйоркчани. Дните бяха кратки, а нощите твърде дълги за хора, които бяха научили да се страхуват от съня. Майките бдяха до леглата на децата си. Богатите молеха своите слуги да седят наблизо и да ги събуждат на всеки няколко часа. Търговията с контрабанден алкохол процъфтяваше. Градът беше разтревожен, изплашен и много близо до насилието.

Но Лин и Хенри живееха за тези нощи. Сънищата им предлагаха бягство от тревогите на истинския свят, убежище за надежда и възможност. Докато чакаха в красивата стара железопътна станция, Хенри свиреше на пиано, пробваше нови песни, дебнеше дали ще получи одобрението на Лин, или пренебрежението й. Ако тя намръщеше нос, все едно миришеше лошо, той изоставяше песента. Но ако наклонеше глава на една страна и започнеше бавно да кима, знаеше, че е на прав път.

— Когато решиш да дойдеш във „Фолис“, само кажи и ще ти намеря най-хубавото място — обеща Хенри.

— Защо да идвам? Мога да те слушам и тук.

— Не само заради мен. Има страшно много танцьори, певци, големи звезди. Много е бляскаво, не знаеш ли?

— Звучи ми дълго и тягостно.

— Повечето хора харесват „Фолис“.

— Не съм повечето хора.

— Скъпа, по-истинни думи не са изричани — Хенри се разсмя.

Когато пристигаше в гората, Уей Мей винаги посрещаше влака. Засияваше към Лин и улавяше ръцете й като сестра, после стеснително поглеждаше към Хенри.

— Госпожице Уей Мей, тази вечер изглеждате лъчезарна — с пресилена учтивост казваше Хенри, а Уей Мей се разсмиваше зад ръката си. Понякога двете с Лин придружаваха Луис и Хенри при излетите им край брега на реката. Зад колибата на Луис, където музиката отекваше из гората — във ведрите синкопи на Диксиленд се промъкваха високите ноти на ерху^[1].

— Ще ви покажа как се танцува чарлстон. — Лин заподскача, уловила Уей Мей за ръце.

Уей Мей се отдръпна, когато видя как се танцува чарлстон.

— Що за ужасен танц! Така лишен от грация! Не е като перата.

— Покажи ни как се прави — подразни я Хенри, а Уей Мей затанцува с вълнообразни движения през тревата, диплейки ръкавите на роклята си, сякаш е пролетта, която се връща към живота.

— Красиво е — възхити се Луис. — За пръв път виждам подобен танц. Дори на приемите в Квартала не съм виждал.

— Де да можеха и жените да участват в представленията — рече Уей Мей и седна отново до Лин.

— Жените не могат ли да играят в китайската опера? — попита Хенри.

— О, не! Тя е само за мъже.

— Дори и женските роли ли?

— Да.

Луис се засмя.

— Хм. Звучи много сливащо.

Хенри се разсмя и отмести поглед.

— Какво значи сливащо? — не разбра Уей Мей.

— Нищо — каза бързо Хенри и леко смушка с лакът Луис. — Покажете ни още нещо, госпожице Уей Мей, ако сте съгласна.

Уей Мей танцуваше, а Лин шаваше с пръстите на краката си в росната трева, наслаждаваше се на хлъзгавата й хладина. Двамата с Хенри бяха приели случващото се за нещо обикновено. Старото бродене из сънищата, което някога им се струваше необикновено и вълнуващо, сега ги отегчаваше. Тук можеха да напишат сами собствените си мечти и всяка вечер нощите ставаха повече от истински.

Луис показа, че е мил и забавен, а Лин виждаше защо Хенри толкова много го харесва. Когато погледнеше нагоре към него, Луис затрептяваше като създаден от слънчева светлина на фона на златистото небе. Лин харесваше начина, по който той говореше, сякаш думите плуваха в разтопен мед.

— Може би трябва да се омъжиш за Луис — размишляваше Уей Мей, когато двете с Лин се връщаха към мястото си в гората край селото. — От него ще излезе чудесен съпруг. Много е красив. Почти толкова, колкото моят бъдещ съпруг. Но не точно.

Лин потисна желанието да извърти очи. Уей Мей можеше да превърне всичко в евтина романтична история.

— Не съм готова за съпруг.

— Ти си на седемнайсет! — наставнически се произнесе Уей Мей.

— Именно — не се даде Лин.

Уей Мей въздъхна загрижено. Потупа ръката на Лин като притеснена леля.

— Не се тормози, Лин. Сигурна съм, че родителите ти ще намерят някого за теб — разпалено рече тя и Лин разбра, че не бива да се засяга от думите й.

Търпението на Уей Мей не се простираше върху научните опити на Лин.

— Кога ще завършиш? — оплака се тя, защото Лин се взираше в една къща в селото, която бяха променили, и чакаше да види дали ще се промени, докато я наблюдава. — Науката е толкова глупава!

— Науката е всичко друго, но не и глупава — отсече Лин. — Трябва да направя проверка чрез опити.

— Тези атоми, за които говориш. Какви са?

— Изграждат блокове от енергия. Всичко в света, цялата материя, е създадено от атомите — обясни Лин. — Дори ние.

— Ами сънищата? Те от какво са направени? — попита Уей Мей.

— Предполагам, че са родени от въображението на хората. От техните емоции. Безкрайно обновяване, безкрайно съзидание — рече Лин. Но се чудеше: можеше ли енергийното поле да бъде породено от всички мисли, желания и спомени в сънищата? Така ли се призоваваха мъртвите? Какво се случваше, когато в пейзажа влязат и няколко бродници сред сънищата? Може ли тяхното общуване да превърне съня в истина?

Всяка вечер към края на разходките си сред сънищата Лин провеждаше своите експерименти. Най-напред беляза ръцете си с пепел от огъня. Когато се събуди, ги огледа за белези, ала не намери никакви. На следващата вечер пусна няколко камъчета в джоба си, за да види дали може да ги изнесе от съня, но не се получи. Дори се опита да внесе едно фазаново перо в света на сънищата за Уей Мей, но когато пъхна ръка в джоба си, той беше празен.

— Може би някои неща не се поддават на експерименти — размишляваше Уей Мей и следеше с поглед как едно врабче подскачаше от клон на клон, а после литна към бляскавите покриви на селото и изчезна. — Може би има неща, които съществуват само защото ние ги създаваме, защото така трябва.

 

 

Часове наред Хенри и Луис ловяха риба из реката или свиреха на предната веранда на колибата, Луис на цигулка, Хенри на хармоника. Друг път ходеха на дълги разходки с Джаспър, а Хенри разказваше на Луис всичко за Ню Йорк и тамошните си приятели.

— Ще те заведа на радиопредаването на Ийви и ще се разглобим от танци в „Хотси Тотси“ с Мемфис и Тета. Там страшно ще ти хареса. Получи ли вече билета за влака? — попита Хенри.

— Не още, шер. Но ще ида до пощата сутринта и ще проверя дали е пристигнал.

— Луис, сутрин като се събудиш спомняш ли си сънищата ни? — попита разтревожен Хенри. Ако не помнеше, как щеше да разбере, че трябва да си вземе билета?

— Разбира се. Кой би могъл да забрави това? — Луис потърка носа си в носа на Хенри.

— За всеки случай искам да изпробвам нещо, Луис: когато се събудиш, ще си спомниш. Ще си спомняш всичко.

— Всичко — прошепна Луис и целуна Хенри, беше нежна френска целувка.

За Хенри имаше само един неловък момент и това беше гъсталакът от грамофончета. Всеки път, когато минаваха покрай моравосините цветове, Луис го дърпаше настрана. Изобщо не доближаваше грамофончетата. Всъщност изглеждаше невероятно изплашен.

— Какво са ти направили тези цветя? — пошегува се веднъж Хенри.

Луис не се разсмя.

— Не знам. Просто ме карат да се чувствам зле — разтри той глава. — Мирисът им ми докарва главоболие.

И сега щом се отдалечиха от грамофончетата, настроението му отново се разведри. Той се усмихна лъчезарно, издърпа блузата над главата си и я хвърли към Хенри.

— Пръв ще стигна до въжената люлка! — извика, тичайки към искрящата река.

— Почакай! — извика Хенри. През смях хвърли дрехите си на тревата и хукна след Луис.

Понякога част от света на сънищата губеше цвят или примигваше като електрическа крушка, която трябва да се смени. Когато това се случеше, Лин и Уей Мей се съсредоточаваха, насочваха енергията си към помъртвялата част и пейзажът отново се променяше под ръцете им, изпълваше се с топлина и багри.

— Майчице, това си го бива — удивяваше се Луис и дори да му докривяваше, че двамата с Хенри не могат да извършат такива алхимични преобразувания, никога не даде да се разбере.

Над главите им се изливаше като дъжд постоянен поток от единици и нули, което подсещаше Хенри за теорията на музиката и структурата на песните, а Лин за И Дзин^[2]. Цели светове от сънища се раждаха от този цифров дъжд: призрачните джазоркестри от Уест Енд в Ню Орлиънс се появяваха на фона на мъгливото небе. Спускащо се влакче на ужасите на Кони Айлънд, спомен от детството на Лин, описваше постоянно цифрата осем.

Изникваше китайски куклен театър, пръчиците се движеха от невидими ръце.

Сякаш цялото време — пространство се разгръщаше изведнъж около тях, река без край. Границите на личностите им изчезваха, носеха се през времето и времето се носеше през тях, а самите те не знаеха дали нещата, които виждат, вече са били, или тепърва ще бъдат. Хенри никога не беше изпитвал толкова дълбоко чувство на щастие, никога не се бе чувствал така добре в кожата си и в света.

— За нас — каза той и вдигна чашата.

— За нас — отвърнаха другите и се загледаха в небето, което раждаше нови сънища.

 

 

Ако нощите бяха магични, дните не бяха такива. За пръв път, откакто бяха приятели, Хенри и Тета се караха. Броденето из сънищата до такава степен изпиваше силите на Хенри, че той не се събуждаше преди три или четири следобед. Пропусна три последователни репетиции.

— Не мога повече да измислям истории, за да те спасявам, Хен — предупреди Тета. — А Хърби готви нещо. Мисля, че се опитва да наложи своята песен за сметка на твоята. Най-добре днес да се появиш, ако си знаеш интереса.

— Не се тревожа за Хърби. — Хенри си взе една от цигарите на Тета.

— А трябва. И откога пушиш?

Хенри се ухили.

— Трябва ми само малко енергия.

Раздвижи пръсти самоуверено и присмехулно.

Тета издърпа цигарата от устата му.

— Тогава поспи малко. Наистина.

Но Хенри не слушаше. Не можеше да слуша. Съществуваха само Луис и сънищата, а той би направил всичко, което му е по силите, за да има и двете. Двамата с Лин вече насилваха границата на търпимото. Всяка вечер навиваха будилниците си за все по-дълго време.

В света на сънищата обаче Лин долавяше някаква особена нотка. Когато преобразяваше безформен камък в слънчогледи, чиито венчелистчета повтаряха спираловидни мотиви, тя усещаше енергията, която се увива под пръстите, енергията ки се движеше мощно между нея и Лин, всички тези атоми, които се променяха, преобразяваха, цели вселени се раждаха. Не — създаваха. Двете с Уей Мей ги създаваха. Ние го направихме, мислеше Лин. Като богове. Беше едновременно магия и наука, смесица, като нея, нямаше нищо по-красиво.

Една нощ, докато лежаха на росната трева и наблюдаваха розовите облаци, носещи се лениво към вечния залез, Уей Мей се обърна към Лин.

— Какво се случи с краката ти, войниче?

Лин седна бързо. Инстинктивно придърпа полата си върху тях.

— Нищо — каза тя.

— Не. Виждам начина, по който се отнасяш към тях. Винаги ги криеш. Криеш нещо. Някаква тайна. — По лицето на Уей Мей се четеше решимост. — Щом ще сме приятелки, трябва да ми кажеш всичко.

Лин придърпа колене към гърдите си — просто действие в света на сънищата, невъзможно, когато беше будна.

— Преди няколко месеца се разболях много тежко. Когато се съвзех, мускулите на краката ми бяха спрели да работят. Сега ми трябват шини за краката и патерици, за да вървя. Но понякога, точно преди да се събудя, има миг, в който продължавам да съм в съня. И забравям какво ми се е случило. Забравям за болестта и за краката си. В тези няколко секунди мисля, че болестта е била само лош сън, че ще стана и ще изляза от стаята си, ще изтичам по стъпалата, сякаш нищо не се е случило. Но след това истината се промъква. Единственото място, на което съм свободна, са сънищата.

— Сънищата са единственото място, което прави свободни всички ни — рече Уей Мей и с пръст обърна лицето на Лин към своето. Ръцете й миришеха на пръст, като мъха по хълма. — В моето село имаше момче, което беше като теб. Всеки ден му правеха масажи, за да облекчат болката. Трябва да накараш огъня в мускулите ти отново да работи, войниче.

Уей Мей повдигна внимателно подгъва на полата на Лин и прокара пръсти по прасците й. Започна да масажира мускулите, приплискаше с изненадващо силни пръсти. Лин потисна едно изохкване. В болницата, след като отшумя заразата, лекарите бяха обездвижили краката й с гипс, после с шини, после с ремъци. Дори Лин докосваше тялото си възможно най-рядко.

— Прави го всеки ден — нареди Уей Мей. Наклони глава назад, към слънцето, зареяла поглед към златистите хълмове. — И аз искам да остана тук завинаги. В сънищата. Без болка, без борба. — Лицето й изразяваше тъга. — Ще ти кажа една моя тайна. Не харесвам господин О’Баниън. Той не е добър човек според мен. Лъже.

— Какво имаш предвид?

— Днес чух слух за едно от другите момичета, които е довел. Казват, че когато пристигнала в Америка, за нея нямало никакъв съпруг, никаква сватба. Измамили я. Вместо да я очаква съпруг, я принудили да работи в бордей — прошепна Уей Мей. — Казват, че сега е съсипана. Непрекъснато плаче. О, сестрице, трябва да се доверя на преценката на чичо си, но въпреки това се страхувам.

Лин се почуди дали да довери на Уей Мей собствените си опасения. Но не искаше да я тревожи ненужно. Реши да почака и най-напред да говори с господин Лий. И щеше да удвои усилията си да открие този господин О’Баниън. Ако се наложеше, щеше да накара чичо Еди да говори със Сдружението, за да се погрижат подобна съдба да не сполети Уей Мей.

— Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб — обеща Лин.

Уей Мей й се усмихна.

— Толкова съм благодарна, че те имам.

Лин се вгледа в безкрайните кафяви очи на Уей Мей и усети как сънят се размърдва в нея, променя молекулите й, пренарежда атомите, преобразява я в нещо ново и красиво. Това я замая.

— Какво има, сестрице? — попита Уей Мей.

— Нищо — отговори Лин, поемайки си дъх. — Нищо.

— Скоро ще съм в Ню Йорк — усмивка огря лицето на Уей Мей. Ще отидем в операта на твоя чичо или може би дори в Буутс Тиътър^[3]. А в неделите можем да се разхождаме като изискани дами с най-хубавите си бонета. О, как само ще се забавляваме, Лин!

— Никой не носи боне — рече Лин, запазвайки с усилие сериозен вид.

— Селото ми е много малко — смути се Уей Мей. — Ти ще ми покажеш какво е модно.

— Щом аз ще съм ти водач в модата, значи си в беда — каза Лин, обзета от угризения, че дразни приятелката си.

— Ще бъдем като сестри — размечта се Уей Мей.

— Да — промърмори Лин. Но всъщност докато перленобелите цветчета се сипеха от ниския клон на разцъфтелия кучешки дрян, тя искаше да каже: Не. Ще бъдем приятелки. Истински. Най-добри приятелки.

— Ела, скъпа Лин. — Уей Мей скочи и протегна ръка.

И двете танцуваха с часове под небесата, които бяха толкова искрящо сини, че болеше, когато ги погледнеш.

 

 

В града на шестте милиона сънища Ийви и Сам бяха най-бленуваният сън. Ню Йорк не можеше да се насити на най-новата сензационна мълва. Където и да отидеха, наобикаляше ги тълпа: дори да седяха до ринга. Позираха до коня-шампион на някакъв милионер в конюшнята му в Лонг Айлънд. Вечеряха в елегантната Зала на водопадите в хотел „Балтимор“ до редица от засадени в саксии черешови дървета. Гледаха Довиждане, довиждане, Бони в театър Риц. Излизаха от скандалния „300 Клъб“ на Тексас Гинън^[4] с конфети в косата или се пързаляха по замръзналото езеро в Сентръл парк. Почитателите се тълпяха пред радиостанцията, хотел „Уинтроп“ и дори пред музея, само и само да зърнат най-новата златна двойка на Ню Йорк. Нощните клубове си съперничеха двамата да им бъдат клиенти. Малки и големи подаръци идваха по приносители в кутии, изпълнени с фина опаковъчна хартия — „Знак за нашата «ясновидска» привързаност“! — а вътре имаше брошка или копчета за ръкавели и обещание да подготвят най-добрата си маса за Сам и Ийви, когато и да решат да ги ощастливят със своето присъствие и, разбира се, дали Гадателката на влюбените би могла да е така любезна да спомене тяхното заведение с ласкав отзив в радиото или във вестниците?

Писмата пристигаха с хиляди. „Дейли Нюз“ публикува снимка на обожаваните влюбени във величествения кабинет на господин Филипс, затрупани до шия в писмата на своите почитатели. „Рейдио Стар“ пусна „Съвети за схватливи савски царици“, сред които бяха „Никога не излизайте от клуба, без да сте си поодрали коленете“ и „Дръжте враговете си близо, бутилката си още по-близо.“ Благодарение на двамата, радио „Дабъл Ю Джи Ай“ бързо се превърна в най-слушаната радиостанция в страната. Желаещите да участват в предаването на Ийви се редяха на опашка около радиото.

Ийви се наслаждаваше на всяка минута.

— И не забравяйте, скъпи мои — напомняше тя на слушателите, — двамата със Сам ще бъдем домакини на тържеството по случай откриването на изложбата, посветена на Ясновидците в Музея на американския фолклор, суеверията и окултното следващата седмица. Ако си купите билет, можете да спечелите като награда гадаене по предмет за вас самите.

 

 

В западния край на Манхатън се точеше презастроена улица, която се наричаше Рейдио Роу. На нея всеки предприемчив тип би могъл да си купи всевъзможни части за всевъзможни радиа, от достъпните за всички до онези, които се намираха само на магия. Онова, което Сам търсеше в момента, се намираше изключително трудно. Само за него мислеше, докато вървеше по Кортланд Стрийт, покрай магазините, от които гърмеше музика и покрай улични търговци, които се надпреварваха да примамват минувачите с хвалби на висок глас за най-новите, най-скъпи марки и модели:

— Чисто нова серия с кристали!

— „Уестингхауз“ — само електрически!

— „Рейдиола“ означава качество!

— Доверете се на жиците на Кънингам — те са обезопасени!

— Толкова чисто звучи, че можете да отидете в съседната стая и да не пропуснете и нота през стената!

Сам влезе в тъмно помещение за мостри, подмина множеството от майки и татковци, които се възторгваха на техниката, и се постара да избегне погледа на натрапчивите продавачи, които четяха своите пълни с възхвали реклами. Отиде, навел глава до щанда, с надеждата, че няма да го познаят. Зад щанда мъж с мустаци и лъскава, вчесана назад коса дописа касовата бележка и се усмихна на Сам.

— Дали днес бих могъл да предизвикам интереса ви към едно ново радио, господине? Имаме най-новите модели на склад — с електрически вериги от шест, осем и десет радиолампи.

— Онова, от което наистина имам нужда, е радиолампа „Бъфало“. Но досега не съм извадил късмет да попадна на такава. Разбрах, че господин Арнолд ги носи, така ли? — Сам плъзна сгъната бележка, прикрепена към петдоларова банкнота, която бе задигнал от един портфейл на път към магазина.

Усмивката на мъжа се стопи.

— Господин Арнолд казвате?

— Да. Бен Арнолд. Това е човекът.

— Бихте ли ме извинили за момент? — Мъжът изчезна зад тежката завеса в задната част на магазина. След няколко минути се върна. — Изглежда, че в момента нямаме точно тази част, господине. Трябва да се поръча. — Той върна на Сам бележката без петте долара. — Това е касовият бон за покупката. Опасявам се, че това е последният път, в който господин Арнолд може да поръча тази част за вас, господине. В момента вашият особен модел… много се търси. Интересът е малко прекален, ако схващате мисълта ми.

Сам се намръщи. Сам и Ийви. Светлината върху фалшивия им романс осветяваше прекалено личния му живот.

— Приятел, чух, че харесвате серия с кристали — каза той.

На улицата отвори бележката. Към нея беше залепен ключ.

Нямаше допълнителна информация. Един търговец махна с ръка към него.

— Дали ще ви заинтересувам с един модел „Зенит“ с шест крушки и усъвършенстван звук? Напълно електрически!

— Благодаря, приятел. И аз съм такъв — извика Сам. Пъхна бележката и ключа в джоба си и се отдалечи от какофонията на Рейдио Роу към грохота на железницата на 9-о авеню.

Зад него, мъжете в кафявия седан на улицата не пропуснаха нищо от случилото се.

 

 

Всеки ден вестниците излизаха с набиващи се на очи предупреждения за сънната болест.

Здравният комисар на Ню Йорк насърчи гражданите да мият често ръцете си, всеки ден да почистват домовете си и да избягват големите струпвания на хора, особено откритите пазари, протестите и работническите митинги. Гражданите трябваше да избягват сградите, облепени с жълти надписи за карантина. Засега хората биваха съветвани да не пътуват до Чайнатаун, нито до „кварталите в съседство“. Някои родители направиха петиция китайските ученици да бъдат отстранени от училищни занимания. Писма до редакциите хвърляха вината за тази напаст върху имигрантите, джаза, разпуснатите нрави, нарушаването на забраната за продажба на алкохол, подстриганата на каре коса, автомобилите и анархистите. Законодателите спореха дали да не добавят още една тухла в непрекъснато растящата законова стена на Закона за ограничаване на имиграцията от Китай. Призоваваха за връщане към традиционните американски нрави и едновремешната религия. По радиото Сара Сноу увещаваше последователите си да се отвърнат от джаз звездите и да се предадат на Исус. След призива говорител уверяваше слушателите, че сапун „Пиърс“ е сапунът, който пази семейството в безопасност, здраво и чисто от екзотични болести.

В Чайнатаун голям камък с надпис — „КИТАЙЦИ, ВЪРВЕТЕ СИ У ДОМА“ — разби витрината на бижутерската фирма „Чон и синове“. Умишлен палеж изпепели за една вечер ресторанта на Уин Синг; господин Уин стоеше сред падащите като сняг сажди, а оранжевият пламък осветяваше сериозното му лице, докато гледаше как всичко, което е съградил през живота си, изгаря до основи. Полицията разваляше срещи на социални клубове, дори тържеството по случай раждането на първия син на Юен Хонг. Кметът отказа да разреши празненствата за китайската Нова година от опасения за здравето на обществото. В знак на протест Китайското доброволческо сдружение организира демонстрация по Сентър Стрийт до кметството, където на протестиращите им беше наредено да се разпръснат под заплаха от арест или депортиране. Улиците миришеха на свинско и зима, на пепел от огньовете и благовония от молитвите, отправяни към предците, на чиито благосклонни погледи се уповаваха в този час. По улиците нови и нови червени плочки се появяваха, за да упътват мъртвите към домовете им. По праговете имаше поръсен талк, входовете се наблюдаваха за знаци от призраци.

Навсякъде цареше страх.

На конференция по евгеника, проведена в елегантната бална зала на хотел „Уолдорф Астория“, изтънчени хора в изтънчени костюми говориха за „проблема със смесването — източникът на упадък за бялата раса“. С помощта на схеми и диаграми те доказаха, че източникът на повечето болести се корени в низшите раси. Нарекоха твърденията си наука. Обявиха я за факт. Определиха поведението си като проява на патриотизъм.

Хората пиеха кафето си и кимаха в знак на съгласие.

 

 

Мемфис Кембъл събираше залозите, а мислите му бяха другаде. Двамата с Тета не бяха разговаряли след катастрофалната вечер в „Смолс Парадайз“. Мемфис не разбираше как можеш да кажеш на човек, че го обичаш и да избягаш по този начин. Тя му липсваше ужасно, но беше прекалено горд, за да се обади. Тета трябваше първа да дойде при него.

— Мемфис, слушаш ли ме, синко? — попита Бил Джонсън. — Записа ли правилно числото?

— Да, господин Джонсън. Едно, четири, четири — каза момчето. Ще го отбележа от ваше име, точно както направих вчера и онзи ден. Не знам защо продължавате да залагате на него, щом не печелите.

— Наречи го предчувствие — изведнъж Бил прозвуча гневно.

Блусменът наклони глава, изви я по посока на гласа на Мемфис. — Чух странна история тази сутрин в заведението на Флойд. Нали го знаеш стария пияница Ноубъл Бишъп?

— Бегло — отговори Мемфис. Стомахът му се присви.

— Никой не го е виждал, без да е мъртвопиян или да не трепери като дърто псе от липсата на алкохол. Но тази сутрин се появил в заведението на Флойд трезв като краставичка и попитал дали няма да го вземат на работа в заведението, щял да мете. Казал, че го бил посетил ангел. Чудо. — Бил се умълча за миг, за да увеличи въздействието на следващите си думи. — Изцелен бил.

— Така ли? — Мемфис се постара гласът му да прозвучи безизразно.

— Така — устните на Бил се изкривиха в ехидна усмивка. — Май някой е похабил чудото, мен ако питаш. Какво ще прави един стар, непотребен пияница с дар като този? Сигурно до идния вторник пак ще се въргаля пиян в канавката — презрително отсече той. — Неведоми са пътищата Божи, не ще и дума.

— Така разправят — каза Мемфис и се усмихна.

— Точно така разправят — потвърди Бил, без да се усмихне.

Мемфис се прибра у дома и разбра, че го чака телеграма.

Скъпи поете, съжалявам, че изчезнах. Вече се чувствам много по-добре.

П.П. „Хотси Тотси“ довечера?

Твоята принцеса

— Кой ти е изпратил телеграма? — запита Исая с ококорени очи. — Някой умрял ли е?

— Не. Всички и всичко са си много живи. — На Мемфис му се струваше, че са се случили две чудеса, а не едно.

 

 

Същата вечер Хенри и Лин навиха будилниците си за своята най-дълга до този момент разходка из сънищата — цели пет часа. На следващия ден Хенри се събуди, а Тета седеше в долната част на леглото му и го гледаше гневно през цигарения дим. Изпод спуснатите щори се процеждаше светлина.

— Колко е часът? — попита Хенри. Устата му беше пресъхнала.

— Три и половина. Следобед — лаконично рече Теша. — Изглеждаш плачевно.

— Е, благодаря ви, госпожице Найт.

— Не се шегувам. Колко време ти трябва, за да се надигнеш от това легло?

Мускулите на Хенри го боляха, сякаш цяла нощ е премествал мебели. Прокара език по напуканите си устни.

— Свеж съм като репичка. Само малко съм понастинал, това е всичко.

— Не, ти изобщо не си добре. — Тета постави рязко лист хартия. Изрязано от вестник обявление за беседа на „Доктор Карл Юнг, известен психоаналитик“^[5], пред Нюйоркското общество за етична култура. — Този интелектуалец, Юнг, знае всичко за сънищата. Може би знае и за броденето сред сънищата. Може би е в състояние да ти помогне, Хен.

— Добре съм.

— Мисля, че трябва да идем.

— Ти иди.

— Можеш поне да чуеш какво има да каже…

— Казах, че съм добре! — сопна се Хенри.

Тета трепна.

— Недей да крещиш — прошепна тя.

— Съжалявам, съжалявам, скъпа — гняв и вина завладяха едновременно Хенри. Зъбите му тракаха, стомахът го болеше. — Ела да седнеш при мен. Толкова е студено.

За секунда изглеждаше, сякаш Тета може и да се предаде и да легне до него, поставила глава на гърдите му, като в старите времена. Вместо това тя грабна обявлението във вестника и тръгна към вратата на спалнята, без да погледне назад.

— Трябва да се изкъпеш. Репетицията започва след час. Ако те интересува.

На репетицията Хенри беше толкова изтощен, че едва се концентрираше.

— Хенри! Това беше знак за теб! — лавна Уоли от първия ред.

Момчето вдигна поглед и видя, че танцьорките го гледат гневно.

— Съжалявам, народе — проточи той, върнал се в настоящето. За секунда очите му уловиха погледа на Тета. Видя тревогата, точно преди се превърне в гняв. Опита се да я разсмее със смешна физиономия, но напразно.

— Ако мразя нещо, то е да ми губят времето. Да продължим със спектакъла — обяви тя, без да говори на никого конкретно, но Хенри разбра, че думите й са предназначени за неговите уши.

 

 

И други истории се появиха тук и там: двама работници в метрото изчезнали под земята. Открили фенерите им, осветявали тунела, който копаели за продължението на подземната железница. Книга с джобен формат, принадлежаща на госпожица Роуз Бру, се оказала мистериозно на релсите близо до гарата на 14-а улица. Отчаяна заради провалила се любовна история, тя отишла с приятели до една кръчма в западната част и изчезнала. Опасяваха се, че се е самоубила. Служител в павилион за сувенири бил уволнен по подозрение в пиянство, а той се кълнял, че бил видял светещ призрак в тъмния край на релсите. В един миг бледото създание било приклекнало, твърдял той, а в следващия пропълзяло по стените и се изгубило нанякъде. Пътници съобщавали, че от прозорците на метрото просветвала зеленикава светлина. Копачите в новия тунел „Холанд“ отказаха да слизат под земята. Долу в дълбокото чували ужасяващо жужене на някаква неизразима, безчислена напаст от насекоми. Извикали прорицател, за да благослови мястото; той настоявал, че всичко е изчистено, но работниците знаели, че му е платено да каже това, и сега слизаха само на групи и всеки носеше амулети срещу лош късмет. Бездомниците не слизаха долу; всички несретници, за които се знаеше, че през зимата търсят топлина по гарите на метрото, каналите и тунелите на железниците, очевидно бяха изчезнали в тези въпросни дни.

Две момчета играели близо до шахта в западната част, когато едното било отнесено. Полицията претърсила района под решетката, сноповете от фенерчетата им шарели по линиите на канала. Не открили друго, освен бейзболната топка на клетото момче и една от обувките му. Но оцелялото момче твърдяло, че водата няма нищо общо, защото видяло как отдолу се протяга неземно бледа ръка и издърпва приятеля му за глезена, бързо като заек, заклещен от жестоките зъби на капана.

Изчезваха хора. Не беше необичайно за град, в който безмилостни гангстери като Мейър Лански, Холандеца Шулц и Ал Капоне бяха известни, все едно са филмови звезди. Но това не бяха гангстерски „изчезвания“ заради несъгласие или териториални войни. Върху стълбовете на уличните лампи и пред входовете на метрото се появиха написани на ръка съобщения, отчаяни молби от полудели от тревога любими хора:

ИЗЧЕЗНАЛ: ПРЕСТЪН ДИЛЪН, ФУЛТЪН СТРИЙТ, ГАРАТА НА МЕТРОТО. ИЗЧЕЗНАЛА: КОЛИЙН МЪРФИ, УЧИТЕЛКА, КЕСТЕНЯВА КОСА, СИНИ ОЧИ, ДВАЙСЕТ ГОДИНИ. ПОЗНАВАТЕ ЛИ: ТОМАС ЕРНАНДЕЗ, МНОГООБИЧНИЯ НИ СИН? ЗА ПОСЛЕДНО Е ВИДЯН ДА ВЛИЗА В ГАРАТА НА МЕТРОТО ПРИ КМЕТСТВОТО. ПОСЛЕДНО Е ЗАБЕЛЯЗАН В БЛИЗОСТ ДО ПАРК РОУ. ПОСЛЕДНО Е ЗАБЕЛЯЗАН ПРИ НАПУСКАНЕ НА РАБОТА. ПОСЛЕДНО ВИДЯН, ПОСЛЕДНО ВИДЯН, ПОСЛЕДНО ВИДЯН…

Но тези истории не бяха важни в града, пълен с истории. Тези разкази биваха сбутвани на последните страници на вестниците, след горещите новини за Бейб Рут и как пътувал с новата си кола „Пиърс-Ароу“ до „Янки Стейдиъм“; след лъскава снимка на Джейк Марлоу, докато наблюдава как прочистват блатото на Куинс за изложението „Бъдещето на Америка в Куинс“, или след подробни описания на тоалета на Гадателката на влюбените от някакво тържество, което посетила със своя любим, елегантния Сам Лойд.

Изглежда, вестниците бяха запълнени само със своите собствени бленувания.

 

 

— Пишеш много любовни песни. Някога бил ли си влюбен? — попита Лин Хенри на осмата нощ, докато чакаха влака.

— Да — отговори той и прямо попита: — Ами ти?

Лин си спомни как се вглежда в очите на Уей Мей.

— Не — отговори тя.

— Умно момиче. Любовта е ад — пошегува се Хенри. Седна на пианото и изсвири нова песен.

— Каква е тази песен? — попита Лин. Звучеше различно от другите песни, които бе свирил. Онези не правеха впечатление. Но тази, която в момента добиваше форма, беше необичайна, приятна и запомняща се. Не беше лековата.

— Не знам още. Просто нещо, което си свиря — отговори Хенри. Изглеждаше объркан, сякаш е уловен да разказва най-съкровените си тайни.

— Харесва ми. — Лин съсредоточено слушаше. — Красива е, някак си по един тъжен начин. Като най-хубавите песни.

— Това… това да не е комплимент? — Хенри постави ръка на гърдите си за престорен припадък.

Лин изби очи.

— Не се прави на готин.

 

 

Сестра Уолкър беше шофирала в продължение на дванайсет часа, затова тя спеше в стаята си в хотела, а Уил държеше чаша и се взираше през прозореца на ресторант „Хоупфул Харбър“. Здрачът скриваше върховете на покритите със сняг хълмове. Небето беше далечна синева. Бронзова табелка върху съдилището от другата страна на улицата прославяше мястото, където Джордж Вашингтон бе усетил вкуса на победата. Много битки от войната за независимост се бяха водили из тази част на страната, Уил знаеше, битки, които бяха обърнали хода на войната и помогнали да бъде решена съдбата на новата страна, превръщайки я от вълнуваща идея за самоуправление в действителност. Правителство от хората за хората.

Америка беше изобретила себе си. Тя продължаваше да изобретява себе си в крачка. Понякога достойнствата й я превръщаха в обект на завист от страна на света. Понякога тя предаваше самото сърце на своите идеали. Понякога хората изоставяха онова, което беше трудно или неудобно да признаят. Така добрите хора поддържаха илюзията за демокрация и написваха нов химн на Америка. Пееха достатъчно високо, за да заглушат несъгласието. Пееха достатъчно високо, за да надмогнат съмненията си. Нямаше табелки в почит към грешките. Но миналото не забравяше. Историята беше населена от призраците на погребаните престъпления, които изискваха периодични екзорсистични^[6] прочиствания заради истината. Действията имаха последствия.

Уил знаеше и това.

— Още кафе? — попита сервитьорката и без да дочака отговора на Уил му наля. — Колко жалко, че сте тук в такова неподходящо време на годината. Точно сега пътищата нагоре из планините са безкрайно опасни.

— Да — рече Уил. — Помня.

— О, значи вече сте били тук?

— Веднъж. Отдавна.

— Трябва да се върнете през пролетта, това трябва да направите, да отидете с кола до старото имение на Марлоу. Прекрасно място. Сега е затворено, но през пролетта ще отворят пътя.

Уил извади четвърт долар и го остави на масата до пълната, недокосната чаша кафе.

— Благодаря. Така ще направя — рече той.

Отново в мотела, на слабата светлина от нощната лампа, Уил се зачете в купчината изрезки, които беше събрал от вестниците от страната:

БОСТЪН ГЛОУБ

„… Вървях си в стария Салем, горе, близо до хълма, дето навремето са бесели вещиците, разбирате ли, когато Бъстър, кучето ми, се разлая като побесняло и ме обзе странно чувство. Видях ги като силуети в мъглата, облечени в черните им рокли, на някои главите се люлееха на строшените им вратове, а очите им бяха потъмнели от омраза…“

СИДАР РАПИДС ИВНИНГ ГАЗЕТ

Господин и госпожа Самюъл Стюарт от Алтуна са търсели помощ за откриването на дъщеря им Алис Катлийн, която изчезнала на път за вкъщи от танцова забава с оркестър. Въпросният оркестър с името „Пътешествениците“ също изчезнал, любопитното е, че нито един от другите оркестри не може да си спомни кой знае колко за тях, въпреки че има много разкази на хора, които са изчезнали, когато групата е минавала през някой град…

ДЪ НЮПОРТ МЪРКЮРИ

… Капитанът на кораб Джон Татчър твърди, че на минаване покрай мястото на някогашно тържище за роби, чул ужасни викове, и се кълне, че видял, в онзи момент наредени покрай пристанището, призраците на цели семейства, оковани във вериги, с приковани в него погледи, очите им го обвинявали, пробуждали в него впечатлението, „че денят на разплатата наближава…“

ДОЙЛИС ТАУН ДЕЙЛИ ИНТЕЛИДЖЪНСЪР

… Госпожа Коелина Бут няма да стъпи никога повече в гората зад дома си, защото според нея тя е населена със зли духове. „Забелязах, че птиците са спрели да пеят в дърветата ни. После, без никаква причина, ми стана студено и чух кикот. Тогава ги видях — два призрака на момичета в престилки с остри като бръсначи зъби, а навсякъде около тях имаше кости на птици…“

… Дългогодишен пазач на гробище съобщава за оскверняване на гробове и за един отворен гроб…

… Осквернени гробове… съсечен добитък…

… Късно нощем се надига внезапна мъгла над пътя край гробището при старата църква…

… Стопанинът открил верния си кон Джъстис до мястото за водопой, „разкъсан и целият налазен от мухи…“

… Твърди, че по време на гръмотевичната буря видял в полето сив мъж с дълго палто и черен цилиндър…

… Твърди, че видял мъж с цилиндър да стои в гробището под жълтата луна…

… Твърди, че видял мъж с цилиндър да предвожда група призраци сред тъмната гора…

Когато и последното от утешителните му самозалъгвания стана на пух и прах, Уил изключи осветлението и си легна.

Но сънят дълго не го споходи.