Либа Брей
Леговище за сънища (34)

„Смолс Парадайз“^[1]

 

Половин час след полунощ Мемфис вървеше напред-назад пред „Хотси Тотси“ и нервно подрънкваше с монетите в джобовете на панталоните на своя взет под наем смокинг. Колосаната яка на ризата му го стягаше като турникет. Препрочете стихотворението, което беше написал този ден, сгъна отново листа и го пъхна във вътрешния джоб на костюма си, после отново се заразхожда напред-назад, от време на време оглеждаше улицата.

— Божичко, Мемфис, ще направиш дупка в паважа — подкачи го портиерът Кларънс. — Някой следи ли те?

— По-скоро аз следя някого — отговори Мемфис.

До тротоара спря такси. Той чу познатия дрезгав глас да подвиква:

— Запазете рестото.

Обърна се и видя Тета да слиза от задната седалка, облечена в черна дреха с мъниста и бяла наметка от лисица. Очертала беше тъмните си очи с молив, за да заблестят като две тъмни перли. Подстриганата й на каре коса беше лъскава и с безукорна линия. Усмивка се прокрадваше в ъгълчетата на алените й устни, докато вървеше към него като видение.

— Добър вечер, Принцесо — поздрави той, когато си върна гласа.

— Добре си се спретнал, Поете — отвърна на поздрава Тета.

— Ти си… — затърси подходящата дума. — Пламенна.

Тета изви тънка вежда.

— Напомни ми следващия път да си взема речника.

Мемфис се усмихна широко.

— Следващия път. Харесва ми как звучи.

Кларънс го стрелна с очи, докато отваряше вратата, но той пренебрегна погледа.

— Няма ли да влизаме? — попита Тета.

— Тук не. Изненада е, не помниш ли?

Мемфис съпроводи Тета по 7-о авеню и 134-та улица. Един полицай, който обхождаше своя район, се приближи и Мемфис поизостана на благоприлично разстояние от Тета. Полицаят докосна шапката си, а Тета успя да се усмихне хладно. Щом полицаят се отдалечи, Мемфис отново тръгна до нея.

— На следващия ъгъл — упъти я той.

— Е каква е голямата тайна, която си планирал?

— Сега ще разбереш. Затвори очи — рече той. — Бързо. Направи три големи стъпки. Ииии… погледни.

Тета примигна от ярката табела.

— „Смолс Парадайз“? Това шега ли е?

Мемфис пъхна палци под реверите си.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува с това облекло?

— Добре, да попитам: какъв е поводът?

Мемфис се засмя.

— Осемнайсетата годишнина от първата ни среща.

— Това място е скъпарско. Откъде ще намериш кинти за него, Поете? — прошепна Тета, когато портиерът, който носеше бели ръкавици, ги покани вътре със студено: „Добър вечер.“

— Продадох някои неща. Натрупах богатство от канадско уиски. Оказа се, че съм същински Рокфелер. Знаеш как става — рече Мемфис. Всъщност от седмици спестяваше пари.

Мемфис даде на главния сервитьор пет трудно спечелени долара и ги отведоха на прилична маса — не толкова хубава, като онези, на които бяха настанени истински богатите, които можеха да си позволят бакшиш за много повече от пет долара, нито като на известните, които точно в този момент танцуваха валс и имаха специално запазени маси до дансинга, но ставаше. Правилата на клуба разрешаваха да си внесеш бутилка алкохол, ала Мемфис искаше да купи контрабанден алкохол от сервитьорите. Скъп беше, но поне парите оставаха тук, в Харлем, а и така щеше да се почувства като истински богаташ пред своето момиче. Искаше Тета да види, че не е гладуващ поет, който дели една стая с братчето си в къщата на леля си, докато записва залозите за харлемски хазартен бос, не човек, който се справя криво-ляво, ами като уважаван мъж. Някой. Като онези от тълпата, сред която тя се движеше обикновено.

Оркестърът на Чарли Джонсън^[2] свиреше така, че джазът да се лее за танцуващите, които бяха толкова много, та беше чудно как изобщо някой успява да се движи на дансинга. Издокарани в смокинги сервитьори кръжаха и танцуваха между масите, държейки тежките си подноси високо над главите, без да разлеят и капка. Имаше дори един предприемчив сервитьор на кънки. Цялата атмосфера излъчваше идеята за бляскав, всичко приемащ цирк.

— Когато този оркестър се умори, застъпва друг — надвика шума Мемфис. — Изобщо не спираш да танцуваш. Ритъмът ще е все така неудържим и при изгрев. Можем да танцуваме цяла нощ.

— Да се надяваме, че този път няма да има хайка! — провикна се в отговор Тета.

— Ако не беше онази хайка, никога нямаше да се срещнем.

— Със сигурност. Но едно измъкване е достатъчно, не мислиш ли?

Един от сервитьорите ги приближи устремено и поднесе коктейлите им, маскирани в чаши за чай.

— Заповядайте, госпожице, господине — рече той и Мемфис долови леко осъдителния тон, който се промъкна под учтивостта: Какво правиш тук с бяла жена?

— Благодаря ви — рече Мемфис с умишлено пресилена учтивост, въпреки че се вбеси. Като че се извиняваше за престъпление, което не беше извършил. Огледа се крадешком и видя неодобрението по лицата на някои хора. Но може би ако станеше велик човек, уважаван поет, това щеше да е достатъчно, за да нарушат правилата си. А Мемфис вече пишеше всеки ден. Вече бе изпълнил един бележник с нови стихове. Като онова, което беше в джоба му и беше написал специално за Тета.

Той все я поглеждаше скришом, а тя гледаше към танцуващите, надяваше се, че я е впечатлил. Последния път, когато бяха заедно във фара, Тета беше казала, че всичко е наред, но Мемфис знаеше, че не е така. Притесни се, че проблемът е в него, че той не е достатъчен. Отчасти това беше причината да направи тази вечер толкова специална.

— Всичко ли е наред, Принцесо?

— Всичко е тип-топ — отвърна Тета, но по кожата й под коприната на ръкавиците започна да пробягва лека топлина, тя се опита да не изпада в паника. Няма нищо, успокои сама себе си. Остана с прикован в дансинга поглед и след няколко дълбоки вдишвания боцкането изчезна. Вече я беше спохождало на няколко пъти след онази нощ в театъра, когато бягаше, за да спаси живота си от Пентаграмния убиец. Веднъж се бе случило и докато спеше. Събуди се от кошмар с цвилещи коне, препускащи диво в снега около горящо село, и разбра, че дланите й са горещи като току-що разпалени въглени. Наложи се за няколко секунди да ги пъхне под водата от чешмата, за да си възвърнат обичайното състояние.

— Ами тогава предполагам, че трябва да ти дам това. — Мемфис взе сгънатата хартия от джоба си и я постави на масата до чашата на Тета.

— Какво е?

— Подарък за годишнината — рече той. — Вече седмица работя върху него.

Тета забърника края на листа.

— Сега ли да го прочета, или по-късно?

Мемфис вдигна рамене.

— Както ти харесва.

Пръстите на Тета отново се нагорещиха. Сърцето й заби диво.

— Аз… Аз мисля, че ще го запазя за по-късно, като подарък — каза тя и пъхна листа в мънистената си чантичка. Доплака й се, но се страхуваше, че ако се разплаче, ръцете й наистина ще пламнат отново. Затова продължи да стои с прилежно приковани към хората на дансинга очи, докато всичко пред погледа й не се размаза.

Мемфис подръпна яката си. Специалната му среща по случай годишнината изглежда излизаше от контрол, и то бързо. Наблюдаваше група бели мъже, които съпроводиха дамите си до дансинга, смееха се, бяха безгрижни. Всяка вечер идваха с железницата, за да се понесат във вихъра на танца, а после пак железницата ги отнасяше към центъра, където веселието продължаваше в представленията на Бродуей, богаташките клубове и хотелите, където обслужваха само бели. Мисълта, че те можеха да идват тук, в неговия квартал, в неговите клубове със своите дами и в това няма нищо притеснително, жегна Мемфис. Очакваха, че това им е позволено, никой нямаше да им задава никакви въпроси. А Мемфис трябваше да внимава как се държи със своето момиче в собствения си дом.

Под масата, без никой да види, той преплете пръсти с пръстите на Тета, наслади се на копринената мекота на ръкавицата й. Дори само допирът на дланта й го караше да тръпне. През две маси група харлемски високопоставени особи гледаха неодобрително. Можеха да вървят по дяволите. По дяволите белите, които създаваха правилата, и благовъзпитаните хора от Харлем, които ги спазваха.

Мемфис притисна по-здраво пръстите на Тета. Тета ахна.

— Довери ми се. — Той извади преплетените им пръсти от скривалището, постави ръцете им на гладкото море на покривката на масата. Погледна към собствените си хора през няколко маси, предизвикваше ги. Най-накрая те отклониха поглед и Мемфис се зарадва на тръпката от победата: Не ми казвайте как да живея. Оркестърът подхвана нов танцов номер. Още желаещи да танцуват се стекоха към вече претъпкания дансинг. Подмина ги бяла двойка, ръцете им бяха сплетени като тези на Тета и Мемфис. Момичето, блондинка с диадема от фалшиви диаманти в косата, погледна от Тета към Мемфис и отново към Тета. Блондинката може би беше положила огромни усилия да се нагласи елегантно, но в изражението й се четеше искрена завист, а то беше най-истинското нещо по нея. Поспря за секунда, за да уловят двамата осъдителното й отношение.

Тета отвърна на погледа й. Не изглеждаше щастлива. Мемфис държеше ръката й здраво, показваше й, че всичко е супер.

Той беше с нея. Ръката й беше топла в неговата, много топла и изведнъж изражението на Тета се промени от предизвикателство към страх. Бърза като светкавица тя измъкна ръката си. Блондинката се усмихна самодоволно и двамата с кавалера й изтичаха да се присъединят към щастливите танцьори. Мемфис усети жеста на Тета като удар в стомаха.

Тета скочи, изправи се до масата и почти разля питието си. Грабна чантата си.

— Съжалявам. Не ми е добре, Поете. Ще си вървя — каза тя и тичешком излезе от клуба.

— Тета! Тета! — извика след нея Мемфис. Тръгна след нея, но сервитьорът го спря.

— Сметката ви, господине.

— Веднага се връщам, кълна се!

— Това вече съм го чувал — не мръдна от мястото си сервитьорът и Мемфис се почувства двойно унижен, веднъж от внезапното тръгване на Тета и втори път от подозрителното отношение на сервитьора. Никой не спираше белите клиенти на вратата. Всички наблюдаваха как Мемфис извади портфейла си и пусна няколко монети на сребристия поднос.

— Доволен? — попита той.

Специалната вечер се бе разпаднала на парчета. Като за черешка на тортата, Тета беше оставила стихотворението, върху което той така се бе старал. Гневен, Мемфис грабна листа и си тръгна, без да забелязва леките прогорени очертания от две длани върху ръба на бялата покривка.

 

 

Улиците на Харлем, окъпани в неонова надежда, дразнеха поелия към дома Мемфис. Група пияни младежи от централната част излязоха от достъпния само за бели „Котън Клъб“^[3] и се запрепъваха по Ленъкс авеню, пеейки „всичко е тип-топ“^[4] с цяло гърло.

Заемаха по-голямата част от тротоара и на Мемфис му се прииска да ги посбие, да ги изблъска от улицата. Вместо това пъхна ръце дълбоко в джобовете на костюма си, където пръстите му стиснаха смачканото стихотворение.

— Ей, Ромео! Какво стана със страхотната ти среща? — подвикна му Кларънс през смях от входа на „Хотси Тотси“, когато Мемфис мина покрай него. — Я не се кахъри, Мемфис. Вътре е пълно с момичета.

Но го няма момичето, в което съм влюбен, помисли Мемфис. На тротоара на запуснатата улица в края на квартала, далеч от възторга на Ленъкс авеню, лежеше проснат мъж и миришеше на алкохол. Мемфис разпозна един от местните пияници — Ноубъл Бишъп. Нямаше палто. Човек можеше да си умре от студ навън.

Запристъпва от крак на крак.

— Ей. Ей, господин Бишъп. Добре ли сте?

Пияницата го изруга.

Страхотно. Лежи си тук, помисли си Мемфис. Знаеше какво би казала Октавия: „Не можеш да помогнеш на човек, който не желае да му се помогне.“

Но мъжът имаше вид на развалина. Ризата му беше разкъсана, на ръката му зееше рана, която не изглеждаше да е шега. Мемфис стоеше в студа, разкъсван от съмнения как да постъпи.

— Май ще ви трябва лекар — опита той.

Ноубъл Бишъп отбори зачервените си очи с изражение, в което нямаше и капка надежда. Гласът му беше слаб и прокъсан.

— Защо? Той ще ме освободи ли?

После отново обори глава на студения тротоар и се разплака.

Мемфис не беше лекар, не беше и светец. Не можеше да освободи нито един от двама им. Но можеше да направи нещо за загноилата прорезна рана на Ноубъл, ако имаше достатъчно смелост да опита. Или и в това щеше да се провали?

— Господин Бишъп, най-добре да погледна раната на ръката ви — предложи той и се приближи. Сърцето му биеше силно в гърдите. Цялата вечер беше бедствие, а ето го как флиртува с възможността да си навлече още неприятности.

Пияницата здраво зарита към него.

— Не ми трябва помощ от теб! Идиот!

— Трябва ви помощ от когото и да е. Нека да погледна. Нищо повече.

Ноубъл подаде неохотно ръката си с едва сдържано ожесточение в погледа. Миришеше не само на алкохол, но и на урина. Потиснал отвращението си, Мемфис улови ръката на мъжа за китката и точно под лакътя и затвори очи, опита се да стигне до изцелителното място дълбоко навътре. Нищо не се получи. Никаква искра. И изведнъж нощта се превърна от ужасна в обнадеждаваща.

— Няма я — каза Мемфис на себе си. Чувстваше се трескав. — Отново я изгубих.

— Пусни ме!

Мъжът го удари по рамото и му зашлеви плесница по ухото.

— Ох! Спри, дърт пияница! — рече Мемфис, като избягваше ударите.

— Пусни ме! Пусни ме!

Ругаейки в ритъма на оркестъра, Ноубъл го удари още веднъж по бедрото и цялата противна нощ се надигна в Мемфис като вълна. Не искаше да изцели Ноубъл Бишъп; искаше да го удари и да не спира. Искаше да си го върне на света. Стиснал зъби, той стисна здраво ръката на мъжа.

— Искаш ли тази ръка да изгние, проклет глупако? Спри, преди да съм ти отвърнал! Спри…

Връзката премина през Мемфис бързо и мощно, като електричество. Тялото му трепна два пъти. Усети вкус на желязо на небцето си. Улиците се размазаха, посивяха, после се изпълниха със светлина. Последното, което видя, беше как очите на пияницата се окръглиха като монети, когато се опита, но не успя да проговори.

Мемфис сякаш падаше, около него се чуваше шум като от течаща вода. Тялото му се отпусна, отново застана в онова другото, изцеляващото място, което стоеше между този и другия свят. Усещаше натиска на духовете около себе си. Ръцете им най-напред го приветстваха за завръщането му, а след това ги видя всички наоколо: неясни сенки на предци, облечени в слоеве дрехи, протягащи ръце през океани и поколения, непознати и толкова близки. Носеше се тих, далечен ритъм на барабани и полугласно пеене. Топъл повей донесе мириса на сол и нажежен пясък.

Когато ръцете им се пуснаха, силуетите се разделиха и Мемфис видя майка си в палто от синьо-черни пера да му маха през кехлибарените полета със зрееща на слънцето пшеница.

— Мемфис. Синко… — Гласът й беше дрезгав, думите забавени, сякаш й костваше огромни усилия да говори. — Н-нямаме много в-време.

Притисна стомаха си, повдигаше й се, повърна малка, космата топка. Тънка струя мазна слюнка потече от устните й. Гласът й изтъня до грак. — Следвай. Окото. Изправи. Провинението.

Тъмни, кълбящи се облаци се струпаха на хоризонта и скриха слънцето. Гневна светлина запращя срещу покритото с кълбящи се облаци небе и се спусна раздвоена към земята. В кратките проблясъци се виждаха призраци; полюляваха се сред житото като проблясващи плашила. Тези мъртви изобщо не приличаха на сенчестите духове, които бяха приветствали Мемфис в изцеляващото място. В тези духове нямаше нищо благосклонно, не бяха негови предци. Напротив, у тях имаше нещо ужасяващо и стръвно, сякаш можеха да ядат, да ядат и никога да не се наситят.

Нова, предвещаваща буря мълния освети небето и описа кръг около мъжа с цилиндъра. Затанцува върху дланта му. Той изглеждаше много доволен. Смехът му огласи всичко едновременно. Протегна ръка към Мемфис и въпреки че беше далеч, лицето му изникна огромно и близко.

— Мое — рече сивият мъж с глас, стар като времето. Тръгна през полето към Мемфис, а мъртвите тръгнаха с него.

Майката на Мемфис кашляше и се гърчеше от някаква жестока промяна. Очите й се разшириха, мъчеше се да прошепне една-единствена дума:

— Бягай.

Вихрушка от синьо-черни пера и отчаяно грачене погълна майка му пред собствените му очи. Тя се издигаше, превръщайки се в гарван и плачейки към гневното небе. После се спусна надолу и подръпна яката на Мемфис с клюна си, сякаш се опитваше да го издърпа от това място, но мъжът с цилиндъра и свитата му от мъртви беше като магнит, привличаше го. Мемфис чуваше пулса си в ушите. Клепачите му трепкаха. Имаше усещането, че може да започне да пада и да пада вечно.

Стресна го удара на пера по лицето. Гарванът изграчи в лицето му и Мемфис изведнъж излезе от изцелителния транс, облян в пот и объркан. Ръцете му продължаваха да стискат ръката на Ноубъл Бишъп, но самият Ноубъл лежеше на земята, неподвижен като мъртвец.

— Господин Бишъп, сега трябва да ставате. — Обзет от страх Мемфис заразтърсва и заумолява неподвижния пияница. — Господине, моля, моля ви, събудете се. Моля!

Ужас пропълзя в Мемфис. Още малко и щеше да заплаче. Високо горе, небето пулсираше от мълнии. Вятърът връхлиташе на пориви, гонеше и преобръщаше окапалите листа по улицата. Започна проливен дъжд. Мълния падна върху дърво от другата страна на улицата и от него се отчупи клон, пламна и запуши. Мемфис издърпа стареца в уличката, където можеше да бъде защитен.

— Свети Боже — възкликна той, загледан в неподвижното тяло на Ноубъл. — Убих го.

Двама полицаи обхождаха района си и наближаваха по улицата. Мемфис знаеше, че точно тези двамата работят за Холандеца Шулц^[5] и щеше да им дойде повече от добре да заловят един от събирачите на залози на Папа Чарлз за каквото нарушение се сетят. Убийството щеше да е адски добро обвинение.

— Господин Ноубъл, моля ви, събудете се — умоляваше го Мемфис.

Бишъп Ноубъл се закашля и пое дъх. А после започна да похърква леко и това беше най-хубавият звук, който Мемфис беше чувал.

— Успях — засмя се той от удивление към ръцете си. — Успях — повтори почти благоговейно. Ченгетата бяха съвсем близо до него.

— Ей! Тук има човек, на когото му е лошо! — извика Мемфис иззад защитата на стената. Щом видя, че полицаите се насочват към уличката, той се обърна и хукна, подкачи се и прескочи оградата към дома.