Сънищата са навсякъде
От момента, в който хората поемеха своя първи дъх, издишаха желание, докато въздухът не се изпълни с копнеж.
Джерико сънуваше Ийви. Фойерверки избухваха в небето над нея. Взривовете от светлина придаваха на лицето ангелско сияние и очертаваха тялото й под фината риза. Устните й бяха покана, Джерико простена името й в съня си.
Сам сънуваше, че е дете, което върви с майка си, уловен за ръката й, в безопасност и обичан. Но внезапно се появиха войници, изпълниха улицата и ги разделиха. Сам се изгуби. После гласът на майка му долетя през радиото на някаква витрина: „Намери ме, Лисиче.“
В съня си Мейбъл се покачи на една висока платформа и се надвеси над тълпа от хора, които скандираха името й. Бяха там, за да видят нея и никой друг.
Исая сънуваше момчето с твърдата сламена шапка и момичето със зелени очи, невъзможно щастливи. Исая се страхуваше за тях, сякаш виждаше бурята, която се спуска над идилията им. Закрещя и крещя ли, крещя, че са в опасност, но от устата му не излезе и звук.
Пияна от джина, Ийви нямаше да може да си спомни сънищата си на следващата сутрин.
Тета сънуваше Мемфис, а Мемфис сънуваше Тета, и в сънищата и на двамата те бяха щастливи, а светът беше добър.
Но сънищата се изплъзваха лесно. Присъщо им е движението напред. Навън. Нагоре. Надалеч. През всички бариери и граници. Към света.
Това важи и за кошмарите.
В мрачния тунел бледи, гладни създания пълзяха по стените и към старата гара. Пробваха ръждясалата врата. Когато я отвориха, подушиха влажния въздух, вдишаха отровните газове от толкова много желание, вкусиха го с езиците си, продължиха напред, изпълзяха в каналите на града и из километрите на тунелите на метрото, спотайваха се в сводовете, когато влакът изтракваше покрай тях. Дебнеха в сенките по края на гарите, където биха могли да наблюдават ярките светлини на хората, изпълнени с толкова копнеж.
— Сънища — промърмориха те, ненаситни.
В Единайсета подстанция под Парк Роу роторните конвертори потрепериха и спряха, двамата мъже на смяна се слисаха. Започнаха да натискат копчетата на таблата за управление, но бутоните не се задействаха.
— Ще ида аз, Уилард — рече по-младият от двамата, чието име беше Стан. Взе гаечен ключ от таблото с инструменти и с фенерче в ръка тръгна по футуристичния коридор от глухо тътнещи големи и малки тръби, заизкачва се по стълбището към помещението на роторния конвертор, това чудо на съвременното инженерство, сега мрачно и онемяло. Включи и изключи прекъсвачите на стената, но без резултат. Снопът от фенерчето на Стан обхождаше тромавите конвертори; в мрака те приличаха на кръгли гърбове на спящи метални гиганти. В другия край на помещението светлината пулсираше зад единия от тях — вероятно скъсана жица или малък пожар, възникнал от електрическа искра. Стан се приближи предпазливо. Спря, когато чу звука — гърлено, сладникаво ръмжене. Ръмженето премина в бърз, нисък крясък, от който Стан замръзна до мозъка на костите си.
— Кой е там? — ревна той, уловил здраво ключа.
За миг настъпи тишина, стана толкова тихо, че Стан чуваше собственото си дишане, което се усили в подобното на пещера помещение. А след това, без предупреждение, крясъкът избухна като начало на буря. Прозвуча така, сякаш излизаше нота по нота от стотици прокълнати души. Изпълни до такава степен помещението, че Стан не можеше да каже откъде идва.
Зад конвертора светлината започна отново да проблясва — веднъж, два пъти, три пъти — и върху високите, покрити с бели плочи стени на подстанцията се очертаха зловещи сенки.
След това създанието се показа. Приличаше на твар, която някога е била мъж. Сега беше нещо съвсем друго, нещо нечовешко: пепелявосива кожа, напукана като суха земя и обезобразена от червени петна и рани, косата изтъняла до тънки кичурчета. Безцветни сини, бездушни очи, които се взираха от тебеширенобялото, костеливо лице. Блясъкът на фенерчето улови острите ръбове на малките, пожълтели зъби в изгнилата уста, която висеше отчасти отворена.
— Помогни ми… — прошепна Стан като изплашено дете, защото подобни неща бяха кошмари, загърбени в детската стая.
Създанието видя Стан. Наклони глава, душеше. Ръмженето започна издълбоко, като при куче, което си пази храната. Черна лига се проточи отстрани на устата, а след това челюстта му увисна, по-широка от която и да било човешка уста. Отново изкрещя, а на Стан му беше безразлично, че се е подмокрил или че бърбори неразбрано, докато отстъпва назад към вратата. Вече бягаше, но нямаше полза. Защото имаше и други създания. Бързи като стършели, пълзяха из стаята. И после нищо не остана — нито гаечен ключ, нито фенерче, нито причина — което да може да го спаси, ярките създания се приближиха.
В контролното помещение Уилард седеше в стола си и си подсвиркваше, когато крясъкът на Стан отекна от дълбините на подстанцията и го вледени на място.
— Исусе — рече той и рязко пое въздух. — Стан? — извика той. И повтори — Стан, ти ли си?
Никакъв отговор.
— Стан?
Нищо.
Уилард знаеше, че трябва да стане. Трябваше да грабне фенера и да провери какво става. Да слага крак пред крак и да слезе по стълбите. Леко.
Не помръдна.
— Стан? Добре ли си? — извика отново, малко по-тихо.
Реши да брои до пет. Ако Стан не се върнеше дотогава, щеше да иде и да провери. Почти безгласно, Уилард започна да брои:
— Едно…, две…, три…
Пое треперливо дъх.
— … четири… — пак пое дъх… — пе…
Отговори му крясък. Под и към коридора вън от контролното помещение светлините святкаха диво. А след това запримигваха една по една, сякаш невидима сламка е изсмукала електричеството. И все пак Уилард не можа да се насили да тръгне по посока на звука, дори когато гърлените ревове и зловещите, пронизителни скърцания се приближаваха.
Затова кошмарите дойдоха при него.
Сънищата, също като хората, които ги сънуваха, бяха гладни за още.
