Либа Брей
Леговище за сънища (31)

Дарби

— Защо онзи ден излъга сестра Уолкър откъде си? — Исая попита Слепия Бил, докато се прибираха от бръснаря. На Октавия й се бе наложило да закъснее в училището и Бил предложи да заведе момчето при Флойд да го подстриже, за да изглежда прилично в неделя на църква.

— Няма защо тази жена да ми знае работите — обясни Бил. — Нямам сметка да разправям на хората прекалено много за себе си. Разбираш ли ме?

— Да, господине.

— Искам да ми разкажеш за времето, което прекарваше със сестра Уолкър. Какво те караше да правиш?

— Не ме е карала да правя нищо.

— Не, не. Знам, че никой не може да накара един малък мъж като теб да направи нещо, което той не иска. — Бил се усмихна сковано. — Играли сте на карти, нали?

— Да, господине.

— Колко познаваше?

— Последния път познах всички — дрезгаво се похвали Исая.

Бил подсвирна.

— Наистина ли?

— Ммхм. Добър бях — каза момчето. — Тук завиваме, господин Джонсън. Внимавайте.

— Благодаря, синко. Но знаеш, че не съм господин Джонсън. Наричай ме чичо Бил.

— Да, господине, чичо Бил. — Момчето прозвуча доволно.

— На мен ми се струва, че имаш голяма дарба. Нищо лошо няма в това — продължи Бил, докато Исая го напътстваше при завоя. Бил и сам можеше да се справи, но остави момчето да го упътва, така създаваше у него впечатлението, че е важен.

— Това казвам и аз — избърбори Исая.

— Виж сега, за мен няма да е добре да ти говоря неща, които могат да излязат против това, дето ти говори леля ти. Но нали знаеш какви са жените.

— Да, знам, естествено — въздъхна Исая. Малкият мъж, който бил познавал жените, развесели до смях Бил. Той протегна ръка и погали Исая по главата като истински доволен баща.

— Понякога мъжете също имат тайни. Прав ли съм?

— Да.

— Затова ние ще постъпим така, ще си имаме малка мъжка тайна, става ли? Няма да казваш на леля си за нищо наше. Това е мъжки разговор!

— Добре. — Исая отново прозвуча щастлив.

— Да си стиснем ръце. — Бил взе малката, нежна ръка на момчето в своята груба, обветрена длан. — Старият Бил мисли, че трябва да работиш върху специалната си дарба. Да я направиш по-силна. А аз ще ти помогна да подобриш дарбите си. Какво ще кажеш?

Исая се обърка. След като се бе съвзел от припадъка си, той ходи до църквата, за да се види с пастор Браун, който се моли над него. Възрастните го бяха накарали да обещае, че никога вече няма да използва силите си. Но сега друг възрастен, Слепия Бил, искаше отново да започне да го прави. Исая не знаеше вече кое е правилно и кое грешно.

— Леля поиска от мен да не го правя — беше всичко, което каза, сякаш това окончателно решаваше въпроса.

Бил пое дълбоко дъх през зъби и подсвирна, замислен какво да каже сега.

— Леля ти е добра жена. Умна жена. Никога не бих тръгнал срещу нея. Искам само да се уверя, че онова, което сестра Уолкър ти е сторила е напълно изчезнало, разбираш ли? Искам да се уверя, че няма нищо, което пасторът и молитвата не са премахнали. Разбираш ли?

— Мислите, че от сестра Уолкър е останало нещо лошо да се крие в мен? — попита Исая с потреперващ глас.

— Няма нужда да се плашиш, синко. Аз ще те защитя. Аз ще го взема, все едно съм твоя татко. Щом веднъж лошото си отиде, ти ще си върнеш дарбата, нова-новеничка, свежа като Рая. Мислиш ли, че това е добре? Ако те прегледам и обещая да те пазя, както би го сторил твоят татко, ако беше тук?

Исая преглътна трудно буцата, която се надигаше в гърлото му. Понякога дори не можеше да си спомни лицето на баща си, а когато си го спомняше, сякаш губеше част от себе си, сякаш се отдалечаваше от хубав сън и се опитваше отчаяно да се върне в съня, да сграбчи края на панделката от онзи друг свят, а тя се изплъзваше завинаги. Заби ноктите си в меката възглавничка в основата на палеца.

— Мисля, че ще е добре.

— Хубаво, хубаво. Да идем тогава до гробището. Наблизо е.

Исая съпроводи Бил няколко пресечки към гробището, където откриха мавзолей с отворена врата и влязоха.

— Колко страшно — рече Исая, гласът му отекна леко във вътрешността на постройката.

— Не може всички да ни виждат — обясни Бил. — Ела. Сега ме улови за ръцете — каза той и момчето постави дланите си, нежни и неоформени, до грубите, покрити с мазоли ръце на Бил. — Добре ли си, голямо момче?

Исая кимна, после си спомни слепотата на Бил.

— Да, господине — отговори той.

— Хубаво тогава. Никакво гъделичкане сега. Защото много ме е гъдел! — Бил протегна ръка, погъделичка Исая под брадичката и го разсмя. Момчето му се стори достатъчно щастливо. Добре. Искаше то да се отпусне. Отново улови ръцете му. — Да започнем полека. Сега ще се свържеш с мен. Ще ми кажеш, ако видиш щастливо число за стария си чичо Бил. А ако спечеля малко пари, ще ти купя нова бейзболна топка. Само си затвори очите.

Исая дръпна ръцете си.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Ще се погрижа за теб.

Момчето отново сложи ръцете си в неговите.

— Сега полека и внимателно.

Чуваше се единствено стърженето на листата по надгробните камъни. А след това нещо изведнъж леко подръпна пръстите на Исая, както когато рибата за пръв път клъвва стръвта. Връзката загъделичка ръката на Бил, затопли я, усещането стана по-приятно, усети го като електрическо жужене под кожата. Тялото на момчето се скова, но гласът му притежаваше спокойствието на сомнамбул.

— Виждам къща и дълъг път. Много небе.

— Да? Число виждаш ли, голямо момче? — от тялото на Исая се вля сила към тялото на Бил. Трябваше да внимава да не пресуши силата на момчето. Просто му трябваше едно число.

— Дърво — трепна Исая. Прозвуча леко изплашено. — Дърво.

— Теб не те е страх от никакви дървета, нали? — нетърпеливо попита Бил.

Исая потрепна два пъти, дръпна се. По дяволите. Бил не биваше да остане твърде дълго, иначе би могъл да причини вреда на момчето. Но Холандеца му искаше пари, а това означаваше, че на него му трябва число.

— Ами число? Какви числа виждаш?

Цялото тяло на Исая трепереше. Бил усещаше как треперенето се предава в ръцете му.

— Едно, четири, четири — каза момчето. — Едно, четири, четири — повтори то по-високо.

Това не можеше да е вярно. Едно, четири, четири беше числото, което Исая му беше съобщил последния път, и всичко се беше разбило по хубав за Бил начин. Но беше малко вероятно да спечели с него още веднъж.

— Сигурен ли си, че виждаш точно, голямо момче? Вгледай се…

— Едно, четири, четири! Едно, четири, четири! Призраци по пътя! Ще дойдат за нас. Призраци по пътя. Призраци по пътя, призраци по пътя…

Всемогъщи Боже, кожата му гореше! Момчето го контролираше, но силата му беше добра. Бил не можеше да се отърве.

— И-сай-а… — изстена той, стисна зъби.

— Змията и дървото, и призраците на пътя. Мъжът, мъжът, мъжът с шапката идва…

Гърчове и конвулсии обхванаха тялото на Исая. Още няколко секунди и щяха да преминат границата. Бил се откъсна с вик от хватката на момчето, улови го в ръце, когато то падаше.

— Леко сега, леко сега — зауспокоява го той, макар Исая да не го чуваше. Постави ръка на гърдите му. Издигането и спускането на дишането му беше облекчение, миг по-късно Исая извика малко сънливо:

— Господин Джонсън?

— Тук съм, голямо момче. Твоят чичо Бил е тук. Добре ли си?

— Мхм. Пак ли получих припадък? — попита момчето и Бил чу страха в гласа му, докато се съвземаше.

— Не. Не беше припадък. Просто… когато човек вижда другия свят, сякаш заспива за кратко. Това е всичко. Малко сън. Няма лошо. Как се чувстваш сега?

— Добре. Малко уморен, обаче.

— Но си спомняш какво ти казах, че това си е наша тайна?

— Да, господине.

— И няма да кажеш на никого, че се упражняваме, докато не можем да покажем на всички колко добър си станал?

— Не, господине! — момчето звучеше ведро, щастливо, като кон, който най-накрая се е впуснал в бяг.

— Дори и на брат си.

Лека пауза.

— Него така или иначе все го няма.

— Не се притеснявай, сега аз съм тук, синко. Точно до теб.

Момчето улови ръката му, докато излизаха от мавзолея. Бил го прегърна крепко и го потупа по рамото.

— Какво ще кажеш да си вземем малко сладолед от господин Реджи, а?

— Да, господине!

— Сега кажи ми: кой е като теб?

— Никой — тихо каза Исая.

— Сигурен ли си вече? Не звучиш много сигурен — подразни го Бил, този път момчето отвърна отчетливо:

— Аз! Аз! — което стресна птиците и ги накара да политнат с грак.

— Води ме, синко.

Едно, четири, четири. Бил отново щеше да заложи на числото, щеше да провери дали няма втори път да извади късмет.

— Господин Джонсън? — поде Исая на излизане от гробището. Уловени ръка за ръка срещу силния, режещ вятър, те се запътиха към центъра на Харлем.

— Кажи, голямо момче?

— Кой е Гийом?