Либа Брей
Леговище за сънища (30)

Разгадаване на съдби

Заради новата роля като годеник на Ийви и повечето часове, които отделяше на музея, откакто Уил беше заминал, на Сам почти не му оставаше време да проследи откритията около проекта „Бъфало“. Най-накрая беше успял да се измъкне и да отиде в Лоуър Ийст Сайд. Много магазинчета и работилници на Орчард Стрийт бяха затворени заради сънната болест и Сам беше на път да остане с празни ръце. Най-сетне един продавач на туршия му съобщи, че семейство Розентал се било замогнало и се преселило в Бронкс.

Сега Сам и Ийви чакаха пред голям жилищен блок, вдъхновен от архитектурата от времето на Тюдорите. Построен беше за евреи, пожелали да преоткрият себе си, след като са напуснали претъпканите жилища на Орчард или Хестър Стрийт, които пък от своя страна се отдалечаваха от еврейските селища и гетата в Русия, Полша, Румъния и Унгария. Всяка сграда, изглежда, си имаше своите призраци.

— Не разбирам защо аз трябваше да идвам — хленчеше Ийви.

Сам постави пръсти на бузите си, направи трапчинки.

— Защото ти си скъпата ми годеница. Всички обичат Гадателката на влюбените! — саркастично каза той. — О, още нещо, ако попита, готвиш се да приемеш юдаизма.

— Моля? Сам!

— Без притеснения. Всичко е страхотно, вампирче. Само ме следвай.

— Ако това трябва да ме успокои, не се получава — изръмжа Ийви.

Качиха се по стълбите, избегнаха група весели деца, които се стрелнаха тичешком покрай тях и почукаха на вратата на госпожа Розентал. Анна Розентал беше по-закръглена и възрастна от младата жена от видението на Ийви. Носеше очила и в някога червената й коса пъстрееха сиви нишки, но несъмнено беше същият човек. Госпожа Розентал леко извика, а после придърпа Сам в силна прегръдка. Отдръпна се и заклати с обич глава, докато го оглеждаше.

— Сергей!

Заговори му на руски, а той отговори любезно, малко несигурно.

— Съжалявам, госпожо Розентал, руският ми не е много добър напоследък.

— Всички забравят — каза тя и Сам не разбра дали тъга, или благодарност съпътстват думите й.

Ийви се прокашля.

— А това — прегърна я Сам, — е зеницата на окото ми, моята прекрасна бъдеща булка, Ийви О’Нийл.

— Очарована съм — с реверанс рече Ийви.

— Да, четох всичко за годежа ви в пресата! Но нямах никаква представа, че прочутият Сам Лойд е нашия Сергей Любович, докато не ми позвъни и не ми разказа. Но, моля ви, влизайте, влизайте!

Госпожа Розентал ги посрещна в салон, в който всяка мебел беше украсена с плетена салфетка. От кухнята донесе чиния с манделброт^[1] и каничка с кафе.

— Сергей Любович! — възкликна госпожа Розентал, притиснала пръсти към устните си. — Не съм те виждала от съвсем малък. А ето те вече пораснал. И такъв хубавец.

— А вие изглеждате все така млада, госпожо Розентал. Бих ви познал навсякъде — каза Сам.

Чарът му не го предаде и госпожа Розентал се разсмя като махна с ръка на комплимента.

— Кажи ми как са майка ти и баща ти.

— Баща ми има магазин за кожи в Чикаго. А майка ми, съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но тя почина преди много години.

Госпожа Розентал притисна ръка към гърдите си и сведе глава.

— Каква ужасна новина. Клетата Мириам. Помня как пристигнахме двете с кораба тук, толкова й беше лошо заради бременността.

Сам беше слушал доста пъти историята от родителите си. Историята „Изоставихме всичко и тръгнахме на опасно пътешествие към Новия свят, за да ти дадем най-доброто.“ Обикновено тя трябваше да го накара да направи онова, което искаха от него — да учи Тората или да помага на баща си в магазина. Искаше да попита госпожа Розентал за писмото, но не биваше да прибързва, можеше да я засегне и тя да разбере, че обаждането му не е било въпрос на добро отношение. Затова пиеше от кафето си и чакаше сгоден случай да го спомене.

— Фериботът ни докара до остров Елис и когато видяхме Статуята на свободата, като ангел в пристанището, се разплакахме. От радост. От облекчение. От надежда. Нямахме нищо. — Гласът на госпожа Розентал потрепери от вълнение. — Тази страна ни прие.

— Бог да благослови Америка — рече Сам. Налагаше се да прекъсне Анна Розентал преди тя да се е впуснала в още по-сантиментални истории или да запее народни песни, затова бръкна в джоба на якето си и извади тайнствения плик. — Госпожо Розентал, намерих нещо, което е принадлежало на майка ми. Озадачи ме и се почудих дали вие не знаете нещо за него. Писмо от жена на име Ротке Васерман.

Госпожа Розентал присви очи към написаното на плика, когато Сам й го подаде.

— Да, да, помня. Дойде, след като майка ти и баща ти бяха заминали. Тази жена Васерман идваше понякога да работи с Мириам. Заради дарбата й — съобщи съвсем делово госпожа Розентал и отпи от кафето си.

— Дарбата й. Имате предвид като медицинска сестра ли? — попита объркан Сам.

— Медицинска сестра. — Госпожа Розентал изцъка, сякаш думата беше обида. — Медицинска сестра, да. В тази страна. Но преди? Тя беше най-добрата ясновидка в Украйна. Хора от цялата страна идваха, за да я питат за сватби, бебета, дали да започнат някое делово начинание, или да продадат кравата. Дори самият Луд монах, Распутин^[2]. — Госпожа Розентал плю и прокле на руски. — Дойде, за да види великата Мириам Любович.

— Мислех, че майка ми е била сестра. — Сам друго май не можеше да каже от слисване.

— В документите си трябваше да напишем някакъв занаят. Повечето пишеха домакиня, майка, готвачка, някъде шивачка. Такива неща. Майка ти беше написала предсказателка. — Госпожа Розентал поклати глава. — Страхувахме се, че няма да им хареса. Това не е страна на суеверията. Но онази жена, госпожица Васерман, говореше руски. Тя каза: Мириам, ще се съгласиш ли да проверя дарбата ти…

— Що за проверка е било? — прекъсна я Ийви.

Госпожа Розентал сви рамене.

— Как мога да знам? Знам само, че сигурно се е справила добре, защото позволиха на всички ни да влезем. Казаха: не се притеснявайте, не се притеснявайте, тук сте в безопасност и й дадоха нещо, за да се почувства по-добре. Вода. Почивка. Месо и витамини за подсилване. Скоро състоянието й се подобри. И затова ти сега си тук, Сергей. Американец. За известно време майка ти, баща ти и аз се настанихме в мои братовчеди на Орчард Стрийт, а после родителите ти си наеха свое жилище на Хестър. От време на време госпожица Васерман идваше да види теб и майка ти.

— И защо? — попита Сам.

Жената отново сви рамене.

— Да види как сте. Играеше с теб на някакви игри. Харесваше те. Кой не би те харесал?

— Писмото. — Сам насочи вниманието й към пожълтелия плик. — Не сте им го изпратили в Чикаго, така ли?

— Трябваше да знам къде са отишли, нали? Десет години нищо не знаех. Нищо не знаех, докато ти не позвъни. — В тона на госпожа Розентал се прокрадна болка.

Сам не можеше да разбере защо родителите му са проявили подобна грубост. Не беше типично за тях.

— Според мен беше заради онези хора — неочаквано заяви госпожа Розентал. — Дойдоха и изплашиха майка ти. Родителите ти заминаха на следващия ден, като призраци изчезнаха.

— Какви хора?

— Някакви мъже в тъмни костюми дойдоха да видят майка ти. Показах им вашия апартамент.

— Какви са били? — попита Сам. Почукваше нервно с пръсти. Ийви постави ръката си върху неговата, за да го спре.

Госпожа Розентал поклати глава.

— Казаха, че били от имиграционните, което ни притесни. Имаше анархисти евреи. Ами ако ни вземеха за анархисти и ни изхвърлеха от страната? Мъжете ме отпратиха, но майка ти настоя да остана: „Анна трябва да е тук.“ Английският ми бил по-добър, което си беше лъжа. Разбрах, че се страхува. Задаваха й въпроси: Дали се справяла? Как намирала квартала? Ще съобщи ли за някакви проблеми? Наред ли е, всичко е наред, така им отговори. Нямаше проблем, докато не попитаха за теб.

— За мен ли?

— За Сам ли? — едновременно попита с него Ийви.

Госпожа Розентал кимна.

— Как си, дали си бил здрав, дали си приличал на баща си, или повече си приличал на майка си? Специален ли си? — тя направи физиономия. — Задават ли се такива въпроси на една майка? Специален ли е нейният син? Мисля, че майка ти можеше цяла седмица да говори колко си специален. Но не каза така. — Госпожа Розентал си играеше със салфетката в скута си. — Това май не биваше да го споделям.

Сам заряза омайването на Анна Розентал.

— Моля ви, госпожо Розентал — примоли й се той. — Трябва да знам какво се е случило.

След дълга, уморена въздишка госпожа Розентал продължи.

— Майка ти каза на мъжете „Тоя хилав пикльо? Той е дребен и болнав, разочарование. Изобщо не е като мен“. — Госпожа Розентал поклати глава. Смаях се. Как можеше да каже такова нещо? Ти беше нейният принц, Сергей. Донесе й толкова начис^[3]. Това не беше Мириам, която познавам, казвам ви.

От онова, което Сам си спомняше от детството, майка му винаги бдеше над него, защитаваше го. Закриляше го.

— На следващия ден майка ти и баща ти напуснаха Хестър Стрийт завинаги, без дори да се сбогуват с някого. Само две седмици преди сватбата ми! Опитах се да не затаявам огорчение, но… — гласът на госпожа Розентал потрепери, тя отпи от кафето си. Върна плика на Сам. — Когато дойде това писмо… ух, само колко ядосана бях. Върнах го.

— И не знаете какво пише в писмото, така ли?

— Анна Розентал не си вре носа в чужди писма. Но има друго. Мириам ме помоли да го запазя. Ела.

Госпожа Розентал свали някаква кутийка от един ъглов шкаф.

— Точно след като мъжете дойдоха, майка ти ми даде нещо. „Анна,“ каза ми тя, „скрий го у дома си. По-късно ще се върна за него.“ И така и не го направи.

Госпожа Розентал отвори кутията и извади кутийка за бисквити.

— Правилно е сега да го дам на теб.

— Нямам думи да ви благодаря, госпожо Розентал. — Сам взе кутийката. Положи всички усилия да не вдигне веднага капака й. — Божичко, ама вижте само как тече времето? Ей, Богу, ще ми се да можехме да останем повечко, госпожо Розентал, но трябва да върнем Агнешката мръвчица в радиото за предаването й.

— Но ще ви изпратим покана за сватбата — весело обеща Ийви, докато Сам я побутваше към вратата.

— Ще дойдете ли за шабо^[4] — извика след тях госпожа Розентал.

— Ще шабосваме, колкото е възможно по-често — обеща Ийви, а Сам на практика я извлече от апартамента.

 

 

— Откъде да знам, че шабо е еврейската събота? — тюхкаше се Ийви, докато двамата със Сам се качваха в почти празното метро в Манхатън. — И какво лошо има да я поканим на сватба, която няма да се състои. Сам, всичко наред ли е? Изглеждаш като човек, който току-що слиза от влакче на ужасите.

— Ийви, нищо от чутото за майка ми не ми беше известно — отговори Сам, докато гледаше как Бронкс се ниже покрай прозорците на влака.

Ийви внимателно поклати кутийката.

— Предполагам, че вътре няма бисквитки.

Тя се примъкна до Сам, който отвори капака. Вътре имаше две неща: документ и стара снимка на жена с дълга рокля от кариран плат с момченце на ръце.

— Това е майка ми — каза Сам, вперил очи в трогателната снимка. — А това съм аз.

Ийви се разсмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Сам.

— С къси панталонки си. И бузките ти са пухкави!

— Стига толкова. — Сам издърпа снимката. Взе документа, който представляваше просто лист, напечатан на хартия. — Прилича на досие.

Отдел по паранормалното на САЩ

Офис B-I30

Ню Йорк, Ню Йорк

Дата: 8 септември 1908

Име: Мириам Любович

Раса: еврейка

възраст: 20

Страна на произход: Украйна

Адрес: Хестър Стрийт 12, Ню Йорк, Ню Йорк

Обектът премина всички изпитания. В добро здраве. Кандидатът е препоръчан за: Проект „Бъфало“

В долната част на страницата имаше печат: ОДОБРЕН.

В Сам сякаш нещо зажужа:

— Знаеш какво ще те помоля, нали?

Ийви кимна.

— А знаеш ли, в подобни случаи ми минава през ума да направя от теб почтена жена, бъдеща госпожо Лойд?

— Казах, че ще го прочета. Няма нужда да ме тормозиш, Сам. — Ийви взе документа и го притисна между дланите си. Но колкото и да се мъчеше, нямаше и искрица от видение.

— Съжалявам, Сам. Не мога да разбера нищичко от това досие. Честно, не мога — каза тя, доста смутена от неуспеха. Да реши, че не иска да гледа на даден предмет, за Ийви беше едно. Съвсем друго беше да усеща как не е по силите й да го направи.

— Все пак благодаря, че опита.

Ийви отново огледа документа.

— Офис В-130. Но няма адрес. Този офис може да е навсякъде.

— Знам — въздъхна Сам. — Всеки път щом стигнем до някакъв отговор, той ни поставя дузина нови въпроси.

— Ами онзи зловещ мъж?

— Говориш за източника ми ли?

Ийви махна с ръка.

— Източника ти, зловещия мъж…

— Последния път, когато го видях, ми каза, че го следят.

— Кой? Гангстери ли?

— Не знам. Просто ми заяви да стоя настрана. Но това е твърде важно. Трябва да опитам.

— Сам, идвало ли ти е на ум да помолиш някой репортер да проучи историята ти?

— Ти полудя ли? Да вкарам едно от ония лъскави костюмирани псета?

— Защо не? Пусни някоя от тия хрътки по следата! Бързо ще надушат информацията.

— Нищо подобно. Работя сам. Придружаван съм само в отделни случаи — призна той. — Но никакви репортери. Разбра ли?

Ийви вдигна ръце.

— Забрави, че съм отваряла дума. Ох — примигна тя. — Ох, че ме боли главата.

Опря пулсиращата си глава срещу прозореца на влака, докато метрото тракаше през градските каньони. Последните лъчи слънчева светлина осветиха покривите и проблеснаха от прозорците на офисите, сбогувайки се неохотно с деня. По-нататък следобедната мъгла заливаше оживените градски улици със сгъстяващите се сенки на самотата. Сам сплете пръстите си в пръстите на Ийви и ги стисна здраво. Лек жест, но тя го усети с цялото си тяло.

— Ти си един път, кукличке — рече той.

Изведнъж лицето й пламна.

— Някой трябва да се грижи за теб, Сам Лойд.

Влакът изтрака и спря.

— Хайде. Ще те изпратя до гарата. — Сам й предложи сгънатата си ръка. — Имаш предаване за обожаващите те почитатели.

— Именно. — Ийви промуши ръка в неговата. — За почитателите.

На път към радиото нюйоркчани ги обкръжиха. Хората бяха страшно щастливи да се ръкуват с тях и да им изказват благопожелания. Наричаха ги по име, като че двамата бяха кинозвезди или кралски особи.

— Кажи ми истината, Сам, това не е ли най-хубавият звук, който си чувал? Надали някога ще ми омръзне.

— Ами тогава трябва да ме задържиш — подразни я Сам. Истината беше, че той се радваше много повече от очакваното на измисления им романс. Всеки път, щом Ийви го погледнеше през някое помещение, в което работеха, стомахът му се свиваше от мисълта, че двамата споделят най-прекрасната тайна. Беше забавно и вълнуващо — двамата заедно срещу света. Умираше от страх как времето лети към края на цялата история. Прекалено ли беше да се надява, че би могъл междувременно да промени мнението й?

— Пожелавам ти прекрасно представление, скъпа — каза Сам като част от ролята си. Целуна ръката на Ийви и се обърна към тълпата. — Приятели, нямате представа колко нежна е ръката на това момиче. О, почакайте секунда — това е ръкавицата й. Приятели, нямате представа колко нежни са ръкавиците на това момиче!

Всички се разсмяха, включително Ийви, и надеждите на Сам нараснаха. Усмихна й се с усмивка как ти хареса това? И би се заклел, че начинът, по който тя прехапа устни и се усмихна, издаде, че й е харесало. Искаше само да намери как да я разсмива.

— Довиждане, Сам. — Ийви поклащаше глава.

На входа на радиото Ийви отново погледна назад към улицата. Момичетата гледаха сияещи към Сам, а той ги очароваше с тъмен перчем над очите си. Ревност жегна Ийви. Прииска й се да целуне Сам още в този момент, така че всички да разберат, че той е безспорно неин. Само дето не беше. Това беше игра. Делова уговорка. А да хлътне по Сам Лойд беше черешката с надпис „Хич и не помисляй“ върху мелбата „Най-тъпата идея“.

— Престани, Ийви О’Нийл — прошепна тя на себе си. — Спри веднага.

Ийви здравата се стресна от Сара Сноу, която се спотайваше в тъмната сянка от огромния часовник в стил ар деко на радиото.

— Доста голяма навалица привлякохте, госпожице О’Нийл — погледът на Сара беше насочен към тълпите обожатели на Ийви, част от които все още крещяха името й.

— О, ами… — Ийви изведнъж беше изгубила дар слово. — И вие имате почитатели, госпожице Сноу.

— Не колкото вашите — рече Сара, без да откъсва поглед от тълпата. — Ако ги имах, господин Филипс може би нямаше да заплаши да свали от ефир едночасовото ми радиопредаване. Явно моят спонсор не счита, че спасяването на изгубените души в името Исусово е толкова забавно или изгодно, колкото гадаенето по предмети. Има пари за прорицателите, но не и за Провидението. — За миг очите на Сара проблеснаха. След това спокойната и усмивка се върна. — Трябва да кажа, че започнах да се възхищавам на смелостта ви, госпожице О’Нийл.

— На моята смелост ли?

— Да, именно. Много смело от ваша страна да се занимавате с всички онези предмети, които принадлежат на напълно непознати. Някои хора биха се изплашили.

— От какво да се изплашат? — рече Ийви.

— Ето я нашата малка радиозвезда! — прогърмя гласът на господин Филипс. Вървеше към нея, размахал вестник, следваше го свита от секретарки и репортери. — Страхотно е, че се появихте на мача снощи. Вие двамата привличахте повече внимание от бокса. — Вдигна „Дейли Нюз“, на първа страница се виждаха Сам и Ийви, седнали до ринга. — Казвам ви, де да имах двайсет момичета като това! Надявам се, че не прекъсвам нещо?

— В никакъв случай, господин Филипс — отговори спокойно Сара Сноу. — Само изразявах пред госпожица О’Нийл възхищението си от нейната смелост.

— За какво говорите? — поиска да научи някакъв репортер.

— За сънната болест, естествено. В крайна сметка не знаем как хората се разболяват. Всеки би могъл да се зарази. Всеки предмет би могъл да е заразен.

— Това е истина — съгласи се друг репортер и записа думите й. — Да сте изпитвали страх по този повод, госпожице О’Нийл?

— О, майчице… — изохка Ийви. Досега изобщо не се беше замислила, но ето че притеснението си проправи път през мислите й. Какво знаеше тя за предметите, които хората носеха? За хората? Всъщност нищо. Оставаше в неведение, чак докато не притиснеше тайните им в ръцете си, а тогава беше твърде късно.

— Стига, стига, нашата Ийви не се страхува от някаква си малка сънна болест — обяви господин Филипс и отхвърли идеята, както правеше с всичко, което не го засягаше пряко. — Болестта се разпространява най-вече в покрайнините, нали? Става дума за подходяща хигиена. Хора от онези квартали не идват в радиото, гарантирам ви.

— Разбира се, господин Филипс. Сигурен съм, че всичко е безукорно. И все пак предполагам, че до момента, в който някой поставя в ръцете ви своите тайни, вие не знаете какво ви предстои — обади се пак Сара Сноу. Усмивката й се появи две секунди след думите й.

— Онези приятели искат да ни снимат в студиото, Ийви — съобщи господин Филипс, после я съпроводи заедно с репортерите към редицата от бляскави асансьори. Стъклените врати в голямото мраморно фоайе се затвориха и тълпата почитатели остана от другата страна. Ийви видя как Сара Сноу продължава да стои в сянката на часовника и не я изпуска от поглед.

И ситуацията й напомни котка, наблюдаваща мишка.

Но след това се вглъби в работата по предаването си, гласът й стигаше до хората навсякъде. Аплодисментите бяха за нея. Накрая почитателите обградиха пресечката, за да получат неин автограф. И Сара Сноу потъна в забрава.

Ийви реши да повърви десет пресечки до дома си в „Уинтроп“, за да се порадва на възхитените погледи на хората по улицата.

— Монета за онзи, който служи, госпожице?

Мръсен, небръснат мъж в инвалидна количка размаха чашата си към нея. Ийви разпозна в него ветерана, на когото беше дала пари през първата си седмица в Ню Йорк.

— Настъпи часът. Настъпи часът — промърмори той. Тревожните му очи търсеха нещо, което беше отвъд зрението.

Ийви се ядоса, че този беден човек, съсипан от войната е бил изоставен на трудния живот из улиците. Ако Сара Сноу беше тук в този момент, тя би я попитала защо нейният Бог позволява войните, бедността и жестокостта да се случват толкова често. Понякога й се искаше да има някой предмет на Бог, за да гадае върху него и да може да разбере.

— Помощ — дрезгаво рече ветеранът. — Моля.

Ийви носеше три долара, — забраненият джин излизаше скъпо. Да вървят по дяволите, помисли си тя. Тя беше Гадателката на влюбените, щеше да намери кой да й купи питие.

— Ето, господине — рече и натъпка трите долара в чашата на войника. Бърз като светкавица, мъжът улови китката й. Хватката му беше изненадващо силна.

— Чух ги да крещят — прошепна напрегнато през стиснати зъби. В ъгълчетата на пропуканите му устни изби пяна.

— Пусни ме! — извика Ийви.

— Окото. Следвай окото — замоли я той.

— Пусни ме! Моля те!

Ийви отстъпи назад, а мъжът започна да почуква глава в тухлената стена и да нарежда:

— Спрете, моля. Спрете да крещите. Спрете да крещите…