Либа Брей
Леговище за сънища (29)

Рекламен цирк

Тета вървеше напред-назад зад кулисите, когато Хенри влетя в театъра с такава скорост, че насмалко да се препъне.

— Съжалявам, съжалявам! — целуна я той по бузата.

Тъмните очи на Тета заискриха.

— Поокъсня, нали, Хен?

— Но успях — рече той. — Изглеждаш като милион долара.

— Добре, а дали приличам на руска аристократка?

— За такава бих те взел.

— Само да можех да убедя всички останали, че съм такава.

— Всичко ще е прекрасно, Тета. Винаги си страхотна.

Тета дръпна завесата, погледна към събраните представители на пресата и фотографа, който нагласяваше фотоапарата си на пътеката, скришом огледа как Хърбърт Алън се ръкуваше сърдечно с репортерите:

— Да, написал съм страхотна нова песен за госпожица Найт, ще я изпее днес…

Хенри надникна над рамото на Тета и се навъси.

— Тоя бездарен кучи син. Не трябва ли да е някъде навън и да си шие нов грозен костюм?

— Няма да се зарадва на онова, което правим.

— Ха. Изведнъж живнах! — пошегува се Хенри, но Тета си остана все така притеснена. Той я улови за ръка. — Не се тормози. Ние вървим по пътя си.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. Хайде. Да идем и да поразвеселим пресата — рече с уж руски акцент.

Веждите на Тета литнаха нагоре.

— Добре е, че ти не се опитваш да се представиш за руски аристократ.

— Както казваме в моя край, наранен съм.

Тета стисна ръцете му за късмет.

— Да вървим да се резилим.

Репортерите притихнаха, щом тя се появи на сцената с вид на звезда до мозъка на костите си с взетото назаем палто от чинчила и дълъг, вързан на възел перлен наниз, който се полюшваше върху зелената й копринена рокля при всяка бавна стъпка към светлините.

— Да му се не види — измърмори омаян един от мъжете.

Флоренц Зигфелд засия.

— Господа, нека ви представя най-новата звезда на „Фолис“ на Зигфелд, госпожица Тета Найт! — обяви той, улови ръката й и й помогна да слезе по стъпалата към първата редица.

— Съжалявам, че закъснях. Трябваше да почакам, докато чорапите ми изсъхнат — измърка Тета и хвърли поглед към Хенри.

Не се притеснявай, изрекоха беззвучно устните му от мястото на пианото.

Един от репортерите бутна шапката си назад.

— Госпожице Найт?

— Това е името ми — рече Тета и дори това беше лъжа.

— Какво си спомняте от живота си в Русия?

— Студено беше — отговори Тета. Размаха незапалената си цигара, един от репортерите й предложи запалена клечка. Тя го изгледа с премрежен поглед.

— Дори траурните ни дрехи носеха траур.

Репортерите се разсмяха, Тета се поотпусна. Ако ги забавляваше, нямаше да задават прекалено лични въпроси. Те задаваха въпросите си, а тя отговаряше, измисляше си всичко в крачка. Струваше й се, че целият й живот е бил импровизиран и измислен отново, за да вмести в себе си всяка необходима за оцеляването й история. Умееше да лъже с уместно направени недомлъвки — изпускаш части от разказа си, за да могат останалите да видят в теб онова, което им е от полза за техните собствени новоизмислени съдби. Тета рядко ги поправяше. Какъв беше смисълът? Повечето от звездите в Холивуд имаха измислени имена, дадени им от агентите и шефовете на студията, както и минало, сътворено от нищото заради желанието да се продават билети за кино. Това беше част от фабриката за мечти.

Тета отново стрелна крадешком с поглед Хенри. Той се прозяваше на пианото, едва се държеше да не заспи. Под очите му се бяха появили сенки, а лицето му бе много по-бледо от обикновено. Той може би не беше забелязал, но Тета виждаше.

— Госпожице Найт? — обърна се към нея един репортер.

— Мм? — отговори Тета. — Искам да кажа — отново върна дрезгавото мъркане в гласа, като истински тайнствена жена. — Да?

— Кажете нещо на руски — запридумва я репортер.

— Двайсет и тричево — безизразно рече Тета.

— От коя част на Русия е това?

— От шикозната.

— Стига, момчета, карайте полека. Госпожица Найт е била момиченце, когато верни слуги са я измъкнали от разкъсваната от войната Русия посред нощ, за да я доведат в тази велика страна и да бъде възпитана в сиропиталище от мили монахини — обясни господин Зигфелд. — Доста травмиращо е било! Клетото момиченце е имало амнезия и не си спомня почти нищо. Според лекарите надали някога ще си спомни.

— Истина ли е това, госпожице Найт?

Тета издуха струйка дим към репортера и се наслади на кашлицата, която го задави.

— Щом господин Зигфелд казва, че е истина, значи е истина.

Нямаше търпение да приключи този рекламен цирк, за да може да пее и да танцува. Там беше добра, а не в това тук.

— Ей, гълъбче, не се ли страхуваш да си актриса в този театър след случилото се с Дейзи Гудуин? Убита точно на тази сцена!

Тета побледня. Ако им разкажеше за онази нощ и тайнствената сила, която й беше помогнала да избяга от Немирния Джон, на вестникарчетата щеше да им се наложи да изтрият цялата история на Фло за руската принцеса от страницата.

— Не се плаша лесно — отговори Тета, като пусна перце цигарен дим да отнесе отговора й. — Ако се плашех, нямаше да живея в Манхатън.

— Притеснявате ли се от сънната болест?

— Че кой спи? Аз съм момиче на „Фолис“.

— Ей, Тета, гълъбче, няма ли да им попееш и потанцуваш малко? — подтикна я Уоли.

— Затова живея. — Тета метна палтото на стола и мина покрай Хенри. — Живни — прошепна тя. — Ние сме.

Сърцето й ускори ритъма си. Избягваше да поглежда към Уоли.

— Това е чисто нова песен… — подхвана тя. Хърбърт Алън се пъчеше на мястото си като човек, който очаква светът да погледне към него, — … написана от даровития Хенри Дюбоа Четвърти.

Тета посочи към Хенри. С ъгълчето на окото си видя как изражението на Хърбърт се променя от самодоволно към слисано. — Нарича се Царството на съня. Давай, Хен!

Щом Тета, дала всичко от себе си, приключи с представянето на новата песен на Хенри, новинарските ястреби заръкопляскаха.

— Не е зле — изказа мнението си един от репортерите. — Различна беше.

— Да. Истинска изненада — отбеляза Хърби. Погледът му беше убийствен.

— Господа, представям ви най-новата сензация на „Фолис“, госпожица Тета Найт — програчи господин Зигфелд.

— И пианистът, който й акомпанираше на пианото, Хенри Дюбоа Четвърти — промърмори на себе си Хенри. — Благодаря и на теб. Благодаря и на теб. Аплодисменти, приятели.

— Страхотно, госпожице Найт. Просто страхотно — поздрави я усмихнат репортер. — В град Пиория страшно ще харесат тази история. Славата ви ще се разнесе навсякъде — от Ню Йорк до Холивуд, от Флорида до Канзас.

— Канзас ли? — прошепна Тета.

— Да. Голям щат в средата на страната. Пълен с царевица, републиканци, продавачи на Библии и почти нищо друго?

Хърби обгърна с ръка Тета и леко я притисна.

— Не е ли невероятна? Всъщност лично пиша нови песни за малката дама. Стават за цяло представление. Тя е моята муза!

— Така ли? Това ли е вашият възлюбен, госпожице Найт? — смигна автор на клюкарска колонка.

— Не. — Тета внимателно се отърва от ръката на Хърби.

— Все трябва да си имате някого, такова хубаво момиче като вас.

По дланите й плъзна топлина, като мравуняк от огнени мравки. Спокойно, каза си тя. Само спокойно.

— Хайде, дайте ни нещо пиперливичко — настоя списващият колонката.

— Хм… естествено. Имам приятел.

Моливите на репортерите бяха готови да запишат всичко.

— И кой е той?

Топлината стигна до китките й.

— Чичо Сам — отговори Тета. — Аз съм истинска патриотка. Извинете ме, трябва да си напудря носа.

Тета бързо се отправи към кулисите.

— Бива си я — каза един от репортерите.

— Бива си я, и още как — рече Хърби, който гледаше момичето, сякаш е къща, която е купил и само чака да се нанесе.

Тета изтича в тоалетната и свали ръкавиците си. Ръцете й бяха аленочервени. Пъхна ги под студената струя, прехапа устни, когато се надигнаха струйки дим и замъглиха огледалото. Щом отново усети, че са студени, ги подсуши и огледа. Видът им беше съвсем нормален. Само дето от вътрешната страна на ръкавиците леко личаха следи от прогаряне.

 

 

Представителите на пресата си тръгнаха и Хенри и Тета излязоха от сцената на уличката, за да може Тета да се поразведри на въздух.

Хенри я прегърна.

— Успяхме!

— Да, наистина успяхме.

— Ако трябва да гледам само един филм до края на живота си, това ще е изражението на Хърби Алън, когато запя моята песен.

— Страхотно беше, наистина.

— Ей, какво има? Журналистите те харесаха, княгиньо Тетакович!

— Чули онзи репортер, Хен? Канзас! — Тета се отдръпна и запали цигара. — Ами ако някой прочете историята и ме разпознаят? Ами ако ме заразпитват за пожара? За Рой?

— Няма. Ти си Тета Найт, не си Бети Сю Боуърс. Дори външността ти е различна. В безопасност си — увери я Хенри и я целуна по челото. — Нали?

— Да — съгласи се Тета, обзета от временно чувство на сигурност в присъствието на най-добрия си приятел.

— И аз имам новини — усмихна се широко Хенри. — Луис идва в Ню Йорк. Днес му изпратих по пощата билет за влак.

— Майчице, страхотно, Хен. Значи ти най-накрая се справи с това твое терзание. Как успя? Повтаря му телефонния ни номер, докато той най-накрая не се събуди и не позвъни?

Хенри пъхна ръце в джобовете си и избегна погледа на Тета.

— Не съвсем.

— Тогава как успя… о, Хен. — Тета се отпусна върху стената на театъра. — Правил си планове насън? Това е толкова истинско, колкото да си… руска царска особа.

— Мислех си, че ще се зарадваш — засегна се Хенри.

— Радвам се, Хен. Но се и притеснявам за теб. Струва ми се, че напоследък живееш повече в съня, отколкото в истинския свят. Станал си кожа и кости, трескав си, отнесен си през цялото време, дори когато… — Тета спря внезапно. Присви очи. — Хен, откъде взе парите за билета за влака?

Хенри стоеше забил поглед в земята.

— Ще ти ги върна.

— Ама си и кучи син, Хенри! — озъби му се Тета. Двойката, която минаваше по 42-ра улица, ги изгледа неодобрително. — Дърпай, госпожо Морал! Това не е твоя работа — изръмжа срещу тях и те се разбързаха.

— Ти създаде този фонд за мен, защото искаше да съм щастлив. Ако Луис дойде в Ню Йорк, ще бъда щастлив, Тета. — Преди Хенри изгаряше от възторг, че може да сподели новината с нея. Сега усети, че е направил грешка.

— Хен, онзи фонд за пиано е нашият фонд за пиано. Той е за нашето бъдеще. За двама ни. Ние сме отбор. Аз поне все така си мислех.

— Мислех си, че от всички хора, точно ти би ме разбрала.

— Не е честно, Хен. Знаеш, че съм на твоя страна. Винаги съм била.

— Да. Разбира се — каза Хенри, двамата с Тета наблюдаваха как хората, които минаваха по 42-ра улица, стават безплътни, щом навлязат в парата, издигаща се от отворите на градските отдушници. Стояха един до друг на уличката, но се чувстваха безкрайно чужди.