Либа Брей
Леговище за сънища (27)

Можем да направим всичко красиво

Уей Мей ги чакаше в гората. Като видя Лин, тя се усмихна.

— Върна се! Знаех си, че ще се върнеш!

— Уей Мей, това е Хенри, другият бродник сред сънищата, за когото ти разказвах. — Лин кимна към Хенри. — Хенри, това е Уей Мей.

Хенри се поклони учтиво.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожице Уей Мей.

— Много е красив, Лин. От него ще излезе прекрасен съпруг — прошепна Уей Мей, така че да се чуе ясно. Лицето на Лин стана алено.

Хенри се прокашля и каза с официален поклон:

— Е, дами, ако бъдете така любезни да ме извините, отивам да се срещна с един приятел. Пожелавам ви сладки сънища.

Обърна се и тръгна по пътеката, изчезна в мъглата.

— Имам изненада за теб — обяви Уей Мей.

— Мразя изненадите — рече Лин.

— Тази ще ти хареса.

— Хората винаги така говорят.

— Ела, сестрице. — Лин се скова, когато Уей Мей я улови за ръка, точно като ученичките, които често минаваха покрай витрината на „Чайната“, говореха си и се смееха. Лин никога не се беше държала като тези момичета, нито се кикотеше, нито беше гальовна. „Не обичаш много да те гушкат, дъще, нали?“ казваше майка й с изнурена усмивка, а Лин не можеше да се отърси от усещането, че предава майка си, защото е дъщеря, която се радва на атоми, на молекули и идеи, вместо на прегръдки и панделки за коса. Майка й вероятно щеше да хареса много Уей Мей.

Устата на Уей Мей не спря по време на цялата разходка.

— … а ти можеш да си Мю Гуин, който разрушава Съюза на Небесната порта. Аз ще съм красивата, обичана Диан Хонгиу, съвършената съпруга на Хан Шизхонг, генерала. Тя помогнала да бъде победена една армия срещу джурчените^[1] и била погребана с най-големи почести, подходящо погребение, подхождащо на благородната дама Янг…

Всички истории на Уей Мей бяха романтични. О, значи ти си една от онези, помисли си Лин, момичетата, които гледат на света през сърцата си, през цветя и благородна саможертва. Уей Мей водеше Лин навътре в гората и докато бърбореше за опера, Лин забеляза, че пейзажът беше още по-жив, отколкото предишната вечер. Грубите наброски на дърветата изглеждаха изпълнени с богати подробности. Лин прекара длан по набраздената кора, не можеше да се сдържи да не я докосва отново и отново с усмивка. Вейчица с борови иглички се надвеси приканващо от един клон. Лин я подръпна и орони шепа иглички. Поднесе ги към носа си, вдиша, после огледа пръстите си. Няма смола, няма мирис, забеляза тя.

— Почти стигнахме! — изчурулика Уей Мей. — Затвори очи, войниче — настоя Уей Мей и Лин я послуша. — Сега. Отвори ги.

Лин ахна. Златиста светлина струеше през пролуките между редицата от сиви дървета. Тук и там, изменените розови цветове разцъфтяваха. Гъби с червени шапки надаваха дебелите си глави над накъсани туфички трева, които се спускаха към зелена поляна, изобилстваща от пъстри цветя. В далечината неравномерен низ от морави планини, изпъстрени с розови щрихи, се издигаше над старомодно село с китайски домове, чиито остри, покрити с плочи покриви се извиваха в усмивки. Толкова шарено беше! Лин не беше виждала по-красива гледка в сън — по-красиво дори от подземната гара.

— Къде сме? Чий е този сън? — попита Лин.

— Принадлежи само на нас — отговори Уей Мей. — Това е нашият личен свят на сънищата. Нашето царство.

— Но трябва да идва отнякъде.

— Да — усмихна се момичето и потупа челото си. — Оттук. Аз го създадох. Както направих и с чехлите.

— Всичко това? — попита Лин.

Уей Мей кимна.

Лин не би могла да си представи колко време и енергия й е отнело. Не ставаше дума просто за преобразяване. Ставаше дума за сътворение.

— Има нещо магично в това място. Можем да направим нови сънища. Можем да направим всичко много красиво. — Уей Мей прехапа устни. — Не ти ли се иска да научиш как?

— Покажи ми — каза Лин. — Покажи ми всичко.

Уей Мей отиде до едно хилаво, недооформено дърво на върха на хълма.

— Тук. Като това. Гледай.

Тя прекара пръсти през тъничките листа, държеше ги здраво. Затвори очи, съсредоточи се. Кората зашава като стопен восък, а след това, със силно стенание, дънерът прорасна няколко стъпки. Мощни клони се протегнаха във всяка посока, покриха се с розовобели цветчета.

Уей Мей се отдръпна, останала без дъх.

— Ето това е. — Тя избърса чело с ръка.

Цветчета от кучешки дрян долетяха към момичетата. Едно падна в косата на Лин. Тя го взе, разтри кадифените му листчета между палеца и показалеца си, усети нещо първично в сърцевината му, някаква силна електрическа връзка с всички живи създания. Ако беше истински учен, щеше да изкрещи „Аха!“ или „Еврика!“, дори „По дяволите!“. Но Лин нямаше думи, с които би могла да предаде магията на мига.

— Сега е твой ред. — Уей Мей изкриви уста на една страна замислена. — За нашата опера ще ни трябват места, на които да седим. Опитай се да промениш онзи камък в стол.

Тя сякаш молеше Лин да улови луната и да я постави под стъкло.

— Но как?

— За начало постави ръцете си на камъка.

Лин направи, както й каза Уей Мей. Камъкът беше студен и безжизнен, като глина, която чака ръцете на скулптора.

— Мисли само за стола, не за камъка. Виж го в ума си. Като в сън. Виждаш ли го?

— Да — рече Лин.

— Как изглежда?

— Червенозлатист трон, достоен за кралица.

— Нямам търпение да седна на него — развълнува се Уей Мей. — Сега виж стола и се съсредоточи.

Лин прикова мислите си върху стола, но колкото повече усилия полагаше, толкова столът й се изплъзваше. Промяна, помисли си тя, и Преобразяване, и Стол. Ала камъкът си оставаше камък. Най-накрая Лин падна по гръб в тревата, изтощена и гневна.

— Не мога.

— Напротив, можеш.

— Не мога!

Тя се изправи и тръгна през гората.

Зад нея, със стоманена решимост, прозвуча гласът на Уей Мей.

— Войниче, можеш да го направиш. Вярвам, че можеш.

— Само защото вярваш, че нещо може да се промени, не означава, че то ще се промени — отсече Лин, засрамена от изблика си, но безпомощна да го възпре.

Уей Мей дойде при нея, подаде й едно изгризано от пеперуда глухарче.

— Дръж. Опитай с нещо по-малко. Превърни го в скакалец.

Лин погледна от глухарчето към великолепния разцъфнал кучешки дрян, който Уей Мей беше успяла да създаде.

— Безнадеждно е — измрънка тя, но все пак взе глухарчето.

— Съсредоточи се. Твърде напрегната си! Искаш твърде много контрол.

— Не е вярно!

— И прекаляваш с усилието. Позволи му да стане нещо друго. Позволи на ки да премине през теб като дъх. Представи си как глухарчето се променя отвътре.

— Атоми… — измърмори Лин.

Тя пое дълбоко въздух и издиша. Направи го още два пъти, а на третия път усети леко потрепване във върха на пръстите си, което ставаше все по-силно, трептящ поток, който течеше през ръката й, по врата й, нагоре чак до върха на главата й. Изплашена, Лин изпусна глухарчето. Но пред погледа й глухарчето затрептя между две състояния, тревичка и насекомо, преди да се върне обратно към вида си на глухарче.

— Почти успях — удиви се Лин. — Започна да се променя.

Уей Мей се засмя.

— Видя ли? Тук сме като Пангу^[2], създаваме небесата и земята и дори е още по-хубаво, защото можем да ги направим, каквито искаме да бъдат. С всяка изминала нощ, в която идвам тук, силите ми нарастват. Ако дойдеш утре и продължиш да се връщаш като мен, тогава и твоите сили ще нараснат.

— Можеш ли да донесеш някакви истински предмети на това място? — попита Лин възхитена. — Можеш ли да вземеш нещо от този свят на сънищата? Да ти е привлякло вниманието нещо любопитно, докато се случва преобразяването — промяна на мириса или на температурата? Правила ли си експерименти?

— Не стига ли, че този свят съществува? Че тук можем да сме всичко, което не можем да бъдем, когато се събудим? — попита Уей Мей.

— Не. Искам да знам как работи.

— Аз искам само да съм щастлива — рече Уей Мей.

Три бързи просветвания прорязаха небето. Нова, по-малка искра прехвърча между върховете на дърветата и отне цвета на листата. Лин чу онзи предизвикващ тръпки по кожата вой, който я беше изплашил на гарата. Воят се превърна в страховит рев, после спря.

— Какво беше това? — попита тя.

— Сигурно птици? — предположи Уей Мей.

— Надали е от птици. Хайде. Искам да видя откъде дойде.

— Почакай! Къде отиваш, войниче? — провикна се Уей Мей и хукна след Лин, докато тя тичаше през гората, за да намери източника на светлината и воя.

На входа на тунела Лин спря. В тъмната бездна проблясваха искри от статично електричество.

— Оттам идва.

Тя направи стъпка към тунела. Уей Мей я улови за ръката. Очите й бяха широко отворени.

— Не бива да влизаш там.

— И защо?

— Тази част от съня не е безопасна.

— Какво говориш? Как не е безопасна? — не разбра Лин.

— Не го ли усещаш? — Уей Мей отстъпи разтреперана. — Призраци.

— Говорила съм с купища призраци по време на броденията си. Изобщо не са страшни.

— Грешиш. — Уей Мей насочи пръсти към тунела, сякаш нещо привличаше ръката й. — Понякога мога да усетя призрака там. Тя… плаче.

— Защо?

— Неизпълнено обещание. Много лоша смърт — прошепна Уей Мей с все така приковани към мрака очи. Потрепери и се извърна, обгърнала се с ръце. — Това злокобно място ме плаши. Ако не я притесняваме и тя няма да ни притеснява.

— Ами ако мога да помогна?

Уей Мей бурно заклати глава.

— Трябва да стоиш надалеч от това място. Обещай ми, войниче. Обещай ми да не го доближаваш. Трябва да предупредиш и Хенри.

Последна искра светлина просветна и угасна в полета си, после тунелът утихна. Уей Мей подръпна внимателно ръкава на Лин, дърпаше я встрани.

— Хайде, войниче. Да оставим призраците на спокойствие.

Щом се върнаха на пътеката, която минаваше през гората, Уей Мей изглежда се отърси от обзелия я страх и си възвърна своето бъбриво аз. У Лин обаче тревогата си остана.

— Уей Мей… — подхвана тя. — Чувала ли си на кораба да се говори за сънната болест в Чайнатаун?

Уей Мей се намръщи.

— Не. Сериозна ли е?

Лин кимна.

— Хората заспиват и не могат да се събудят. Умират от тази болест. — Тя пое дълбоко въздух. — Приятелят ми Джордж Хуанг се разболя от нея. Сестра му ме помоли да взема медала, който спечели на състезание по бягане, с надеждата, че ще успея да го открия тази вечер в света на сънищата.

— Мислиш ли, че е добре да го направиш, щом е болен?

— Трябва да опитам. За нещастие нямах никакъв късмет. Каквито и сънища да сънува, не мога да вляза в тях. Да си бродила напоследък из сънища, които да са те навели на мисълта, че човекът, който ги сънува, е болен?

— Не. Всичките ми сънища са били хубави. Но ще се моля за твоя приятел Джордж Хуанг. — Уей Мей стрелна някак стеснително Лин с очи. — Ние двете с теб също се сприятелихме, нали?

Лин не беше сигурна дали отношението с човек, когото срещаш само в сънищата е истинско приятелство. Но Уей Мей пътуваше към Ню Йорк и тя за миг си представи колко забавно ще бъде да се разходят двете покрай Лий Фан и Грейси, изпълнена със съзнанието, че споделят невероятна, само тяхна си тайна, нещо, което надминаваше ограниченото въображение на Грейси и Лий Фан.

— Да — отговори Лин. — Предполагам, че сме такива.

Уей Мей се усмихна.

— Така се радвам! Какво ти се иска да направиш сега, приятелко?

Лин погледна към невъобразимите, искрящи улици на селото, мъгливата гора и моравите планини над него. Всичко чакаше тя да го изследва, да го опознае, сякаш нямаше граници. За миг й се прииска да е свободна.

— Нека потичаме — рече тя.

 

 

На пътеката Хенри долови уханието на гардения и дим от дърва. Чу лая на Джаспър и това стигаше, за да го накара да измине бегом остатъка от пътя. Късчета златиста лятна светлина се процеждаха през бялата плът на облаците над залива и блестяха над Луис, който му махаше от предната веранда, подпрял въдицата на едно рамо и с Джаспър в краката.

— Хенри! — Засмя се той. — Бързай! Кълве!

Старата синя речна лодка се поклащаше във водата. Друга въдица стоеше подпряна на нея, заедно с очукана метална кофа със забързано за нея дебело въже вместо дръжка. Хенри се настани на едната страна, Луис седна от другата и загребаха по реката. Когато стигнаха до едно сенчесто място, двамата хвърлиха въдиците си и зачакаха.

— Също като преди — отбеляза Хенри.

Течението поклащаше леко речната лодка, докато Хенри разказваше на Луис как е срещнал Тета и за живота им в „Бенингтън“ и „Фолис“ на Зигфелд, за песните, които пишеше и се опитваше да издаде, за нощните клубове и веселбите.

— Сигурно си намерил някой хубав нюйоркчанин вече — рече Луис, без да откъсва очи от въдицата.

Хенри беше срещал и други момчета, разбира се. Но никое не беше като Луис.

— Луис, искам да те видя — каза той. — Ела в Ню Йорк. Страшно ще ти хареса. Ще те заведа във „Фолис“, в Харлем и джаз клубовете. Виж, Луис, има места за хора като нас. Места, където можем да сме заедно, където можем да се държим за ръце, да танцуваме и да се целуваме, без да се крием. Не е като Луизиана.

— Винаги ми се е искало да видя големия град. Наистина ли има алигатори в каналите?

— Няма — засмя се Хенри. — Но по купоните богаташите носят чанти от кожа на алигатори.

— Виж, това вече ми се иска да го видя.

Усмивката на Хенри беше краткотрайна.

— А къде да изпратя билета за влака? Щом писмата ми не стигат до теб в „При Селест“, тогава няма гаранция, че можем да се доверим на някого да ти го предаде.

Луис потри брадичка замислен.

— Имам братовчед — Джони Бабино — работи в пощенската станция на площад Лафайет. Можеш да го изпратиш на него, той ще се погрижи.

— Утре най-напред ще купя билета! — очите на Хенри плувнаха в сълзи. — През цялото време се страхувах, че повече няма да те видя.

— Сега май трябва да си намериш друго, за което да се страхуваш — пошегува се Луис.

Повече от всичко Хенри искаше да го прегърне. Две години бяха много време. Не можеше повече и минута да понася раздялата. Посегна към ръката на Луис и този път не ги разделяше никаква преграда. Пръстите на Луис, които от толкова време не беше чувствал, бяха все още мокри и студени от реката. Хенри с усилие овладя надигналата се в гърлото му мъка и прокара пръсти по страните и носа на Луис, пръстите му замряха над пълните му устни.

— Целуни ме, шер — прошепна Луис.

Хенри се приведе и го целуна. Устните на Луис бяха топли и нежни. Хенри си беше казвал: Това не е истинско. Само сън е. Но сега престана да си го повтаря. Изживяваше го като истинско. И ако сънищата можеха да са такива, тогава не беше сигурен, че иска да се събуди. Целуна отново Луис, този път по-напористо, и небето се озари от странна мълния. Върховете на дърветата леко се разрошиха, слънцето трепна като лампа при късо съединение.

— Какво стана? — попита той и се отдръпна.

— Не знам. Ти си човекът със сънищата — каза Луис. Но след това го придърпа на дъното на лодката, двамата легнаха прегърнати, унесени в задоволство от слънцето, бриза и лекото вълнение на реката.

— Не искам повече да те напускам, Луис — рече Хенри.

Когато разходката из сънищата наближи края си, той едва се насили да се отдели от Луис.

— Ще идвам всяка нощ, докато не пристигнеш в Ню Йорк — обеща.

Джаспър радостно излая и дойде при Хенри, развяваше опашка като мухобойка и мушна нос в ръката му. Хенри потри провисналите уши на кучето, радваше се на познатата им мекота. Олигавеният език на Джаспър облиза бузата му.

— Всички искат да те целунат — засмя се Луис, а гърлото на Хенри отново се сви. Все едно Луис мечтаеше да постъпи като кучето си.

Хрътката се отдалечи напред, душеше и вървеше по пътеката край една стена, покрита с разцъфтели грамофончета. Наостри уши, започна да вие и да лае към моравите пъпки.

— Джаспър! Ела, момче! Махни се оттам — рязко извика Луис.

— Какво има? — попита Хенри.

— Не искам да ходи при онези цветя. Не ги харесвам.

Хенри си помисли, че Луис вероятно се шегува, но един поглед към лицето му беше достатъчен, за да разбере, че не е така.

— Това са само цветя — рече той.

— Джаспър, хайде, момче! — Луис подсвирна и кучето дойде бегом. Той коленичи и зарови лице в козината му. — Браво.

— Добре ли си? — попита Хенри.

Луис замени намръщването си с усмивка.

— Свеж като утрин. Целуни ме още веднъж заради любовта. А и три целувки означават, че ще се видим отново.

Хенри го целуна толкова пъти, че им изгуби броя.

 

 

Лин простена от болка и изтощение в леглото си. Клепачите й трепкаха достатъчно дълго, за да усети ужасната болка в костите си. Пъхна ръка под възглавницата, пръстите й докосваха студения ръб на медала на Джордж, докато се отпускаше в дълбок сън.

Лин стоеше в Кълъмбъс парк. Облаци се кълбяха над главата й в очакване на буря.

Шумът от ударите на сърцето й, натрапчиви като от барабан, бучеше в ушите й.

На всяко стълбище или дърво виждаше една и съща бележка: В НЕИЗВЕСТНОСТ, В НЕИЗВЕСТНОСТ, В НЕИЗВЕСТНОСТ.

Джордж Хуанг пулсираше в мрака, призрачен сърдечен пулс. Бледата му кожа носеше белези от прорези като счупен порцеланов съд, който е бил слепен, костите му личаха като на рентгенова снимка. Той протегна ръце и сцената се промени напред и назад, сякаш границите й бяха карти, които се отдръпваха ли, отдръпваха, бързо през стереоскопа. В едната минута се намираха на познатата пътека, с дърветата и павилиона в парка, на следващата: парка го нямаше, на негово място се издигаха зловещи палатки, навеси и гниещи заслони, мръсни улици, изпълнени с боклук.

Сънят се промени. Сега Лин се озова в парка пред Кметството. Джордж се рееше точно над една метална врата зад фонтана. Сочеше към сградите зад нея. Лин се обърна към него и той падна като дъжд през прътите на решетката. Тя пропълзя към решетката, за да го види, и решетката отстъпи, повлече я надолу, надолу към мрака.

Намираше се във вътрешността на жп-гарата. Старата табелка си висеше на мястото — ПНЕВМАТИЧНА ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ НА БИЙЧ — но нищо не минаваше през стените, упадъкът ги беше завладял, поглъщаше лакомо красотата на съня. Срещу кадифения мрак на тунела трептеше светлина като шепа фойерверки, запалени на китайската Нова година, и през кратките им просветвания Лин зърна бледи сенки на някакви форми. Очи. Зейнали гладно усти. Остри зъби. Носеше се зловещо жужене, като от насекоми, което се засилваше.

Сиянието около Джордж стана треперливо, напомняше угасваща коледна светлинка. Движеше устни, като че се мъчеше да каже нещо. Изглежда, това му струваше огромно усилие. Всеки път, когато се опитваше, по тялото му се появяваха нови рани. Зад него мракът запращя и запълзя с повредено лъчение, а мръсната дупка се изпълни с животински писъци и ревове, с откъслеци от думи, вълна от мощен рев и още някакъв ужасяващ звук се понесе и разля.

Краката на Лин потрепериха от ужас. Не можеше да помръдне. В пулсиращата светлина се появи жена с воал, от роклята й капеше кръв, докато вървеше. Идваше зад Джордж и Лин искаше да го предупреди за създанията в мрака и жената, но от страх не успя да издаде и звук. Джордж Хуанг се държеше, въпреки че раните се множаха, разпростираха се по гърдите и врата му, прогаряха кожата му на места до кост. Бореше се с болката.

И точно преди наближаващата гладна вълна да го достигне, той най-накрая изрече думите: „Лин Чан. Събуди се. Веднага.“ Лин се събуди в леглото си. Отчаяно поемаше въздух. От другата страна на прозореца й зимната луна беше пълна и ярка. Единственият звук, който чуваше сега, беше от собствения й пулс. Биеше неудържимо в главата й. Нямаше страшно. Всичко беше само лош сън.

Едва когато се облегна на възглавницата, Лин осъзна, че стиска медала на Джордж.