Либа Брей
Леговище за сънища (25)

Да наблюдаваш светлината

— Мемфис, къде ме водиш? — едва успя да попита Тета, докато вървяха бавно през парка Форт Уошингтън, отдръпвайки се от неочакван водопад от късни есенни листа, отронени от вятъра.

— Почти стигнахме, скъпа. Наистина!

Прекараха вечерта в танци в „Хотси Тотси“, но Мемфис беше пожелал да останат сами с Тета, обещал й бе тази нощ да я отведе на върха. Заради алкохола бяха малко отнесени, смееха се щастливо, ритайки купчините окапали листа, подскачаха подпийнали покрай удивените минувачи и нацупените старомодни хора, които се вайкаха: „Навремето не се държахме така.“ Най-накрая стигнаха до самия край на парка, където той завършваше с точещите се като сива лента води на река Хъдсън и малък червен фар, издигащ се в края на Манхатън.

— Тук ли? — попита Тета, дъхът й излизаше като облаче в студа.

— Не ти ли обещах да те отведа до самия връх? Случайно знам паролата за това място.

Стигнаха до вратата на фара, Мемфис извади гаечен ключ от джоба си и удря по ключалката, докато се отвори.

— Казах ти, че знам паролата.

Поведе Тета по тясното, виещо се нагоре желязно стълбище. Нагоре и нагоре, докато стигнаха до помещението с фара. Тета ахна, когато видя плискащата вода върху неравната крайбрежна линия на Манхатън, далечния, просветващ бряг на Ню Джърси и тъмната река помежду им, осветявана на промеждутъци от лъча на фара. Фар като фар, а изглеждаше като върха на света.

— Казват, че ще построят огромен мост тук, от Манхатън чак до Ню Джърси — рече Мемфис. — Затова трябва да се наслаждаваме на гледката, докато можем.

Той застана зад Тета и я прегърна, опрял глава в нейната.

— Наблюдавай сега светлината — посъветва я и двамата затаиха дъх, когато яркият светлинен лъч, водещ корабите уверено по реката, поздрави света. За миг изглеждаше, сякаш светлината излиза от тях двамата, сякаш вече се бяха насочили към сигурно място.

Като панделка реката се вие, окъпана в светлина.

Славеят с песен поздравява, сладко нощта пее,

кулата с песен, тя ярко грее,

на звездите за поздрав пее и скърби по тяхната светлина.

— Красиво е. Кой е авторът?

— Май съм аз. Но прекалих с повторенията на светлина.

— Не забелязах — рече Тета.

— Днес изпратих няколко стихотворения в Крайзис — рече Мемфис и й подаде шишето си.

Тя отпи, трепна, когато алкохолът опари гърлото й, после подаде отново шишето на Мемфис.

— Какво е Крайзис?

— Най-важният вестник в Харлем. Издава се от самия господин У. Е. Б. Дюбоа. Много хора публикуват там работите си — Лангстън Хюз, Каунти Кълън, Зора Нийл Хърстън.

— Мемфис Кембъл — засмя се Тета.

— Може би — изпълнен с желание рече Мемфис. — Може… би.

— Откри ли нещо ново за онзи откачен символ с окото? — попита Тета.

— Все още нищо. Кълна се, претърсих всяка книга, която открих за символи и очи. Не знам откъде идва, но все отнякъде трябва да произлиза. Всичко идва отнякъде и някъде е навсякъде. Всичко е свързано, казваше мама — цитира Мемфис, изрече думите с мелодичността на нейния карибски акцент. — Ще те заведа някой ден в моята земя и тогава ще разбереш. Ще видиш нишката, която преминава през океана.

— А тя заведе ли те? — попита Тета.

Усмивката на Мемфис угасна.

— Не, но ни разказваше на двамата с Исая приказки от историята на Хаити и всякакви африкански предания и вярвания, за семейството ни и откъде идваме и как сме дошли тук. Истории за произхода. Казвам ти, майка ми имаше история за всичко.

Тета притисна колене до гърдите си.

— Липсва ли ти?

— Да. — Мемфис не откъсваше очи от покритите със сенки хълмове. Пи от шишето. — Да, и още как.

— Имаш много хубави истории за разказване — прошепна Тета. — Аз нямам. Нямам истории за произхода. Само неясни спомени и един сън, който е като спомен, но всъщност не го виждам ясно, ами откъслечно.

— Тогава ми разкажи онази част, която е ясна. — Мемфис пак й предложи шишето, но тя пак поклати глава.

— Бяло е… все едно… на километри всичко е покрито със сняг. В снега има странни червени цветя, пръснати са навсякъде. Аз крещя, коне цвилят, има дим, после нищо. Събуждам се — сви рамене. — Историята, която имам, е такава.

— Можем да създадем наши собствени истории. Двамата с теб.

Цяла седмица Мемфис беше репетирал тази реч пред огледалото в банята. Но сега всички думи му убягваха. Затова улови ръцете на Тета в своите, наблюдаваше как светлината преминава през помещението.

— Тета… — прокашля се той и започна отново. — Тета, обичам те.

Усмивката на Тета изчезна. Не му отговори.

— Надявах се на друг отговор — пошегува се Мемфис, но мускулите на корема му бяха изопнати като струни на пиано.

— Майчице, Поете… не го очаквах.

— Тета — повтори Мемфис, — струва ми се, че трябва да те предупредя: след пет секунди ще ти кажа, че те обичам. Ето. Сега знаеш, че трябва да го очакваш.

Тета беше все така сериозна.

— Последният мъж, който ми каза това… Събитията не се развиха добре.

— Ами аз не съм последният мъж. Аз съм точният мъж.

Има неща, които не знаеш за мен, искаше й се на Тета да му каже. Неща, които могат да променят отношението ти към мен. Не мислеше, че може да понесе такова разочарование. Прехапа устни. Прокара пръст по опакото на ръката на Мемфис, у нея се зараждаше някаква идея.

— Когато изцеляваш хората…

— Изцелявах. Не съм пробвал след Исая.

— Да. Но когато си го правил в църквата, всичко ли можеше да изцелиш?

— Повечето неща, предполагам. Не можах да помогна на майка си — отговори Мемфис и Тета леко стисна ръката му.

Погледна го в очите.

— Можеш ли с изцелителните си сили да премахнеш нещо?

— Какво имаш предвид?

Тя не знаеше как да изрече желанието си така, че да не му разкаже всичко.

— Ами ако някой човек притежава нещо, което не е точно болест, ами нещо като… — Затърси точните думи. — Като лоша ясновидска дарба. Противоположна на изцелителната. Нещо, което може да нанесе вреда.

Мемфис се засмя.

— Никога не съм срещал такъв човек в Мисията на чудото.

— Не. Предполагам, че не си.

— За какво ми казваш всичко това, Тета?

Момичето се усмихна насила. В себе си усещаше как се отдалечава. Кой би могъл да обича някой като нея?

— Само съм любопитна, Поете. Това е.

Трябваше да го напусне. Това изискваше благородството. Преди да го нарани.

Мемфис я целуна по слепоочието, нежно и сладко, и Тета разбра, че изобщо не й е до благородство, защото нямаше сили да го остави.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам, Мемфис — прошепна Тета.

— Току-що ме направи най-щастливия мъж в Харлем — засмя се Мемфис. — Сега имаме повече от една история, принцесо, фарът, този миг, бих я нарекъл нашата собствена история на произхода.

— Сигурно. — Тета се надяваше всичко да е наред.

Мемфис я целуна отново и този път тя отвърна на целувката му. Целувката им беше топла. Премина през тялото на Тета и я накара да пожелае да не спира. Отпуснаха се на пода на фара. Мемфис внимателно се надвеси над нея. Тета усети тялото му върху корема си и се разтопи. Без предупреждение мислите й се върнаха към Рой. Видя върху себе си Рой, как я притискаше върху леглото през онази последна вечер в Канзас. Неканеният спомен я връхлетя като бърза треска. Дланите й пламнаха. Топлината обхвана пръстите й като рефлекс за оцеляване на изплашено животно, сякаш в този момент тялото й не можеше да направи разлика между Мемфис и Рой, любовта и насилието.

Ужасена, Тета отблъсна Мемфис и рязко седна, дишаше тежко. Пъхна ръце под бедрата си, усещаше как топлината започва да намалява.

— Нещо погрешно ли направих, принцесо? — попита Мемфис, объркан и притеснен.

Тя пое задавено дъх.

— Не. Не, просто аз, искам да караме по-бавно, Поете.

— Добре. Хубаво. Можем да позабавим темпото, щом това искаш.

Милото му отношение я трогна до сълзи.

— Можем ли… можем ли просто да полежим тук?

— Щом искаш.

Легнаха на пода на фара и Тета постави глава върху гърдите на Мемфис, чуваше как тупти сърцето му. Не искаше нищо друго, освен да продължи да го целува. Но в ума си чуваше крясъците на Рой, виждаше струйките дим, които се виеха изпод пръстите й, когато той държеше лицето си в обхванатата от пламъци стая.

— Всичко наред ли е, принцесо? — попита Мемфис.

Кажи му и толкова. Няма да побегне. Кажи му. Кажи му…

— Разбира се. Всичко е тип-топ — успя да каже тя, двамата наблюдаваха как ярката светлина шареше напред-назад и обещаваше сигурност.

 

 

Луната нахлуваше през тънките завеси в спалнята на Исая. Той се надигна в леглото си полубуден и тръгна към бюрото на Мемфис. Очите му се обърнаха, а устата му замълви стари думи. Грабна молива и започна да рисува.

В задната стаичка на задимен салон за залози Слепия Бил се пазареше с двама мъже, които хич не бяха по пазарлъците.

— Кажете на господин Шулц, че ще му донеса парите. Обещавам — говореше Бил.

— Господин Шулц очаква и лихвите. Или ще си вземе своето, както си знае, ако ме разбираш — рече един от мъжете и ритна тоягата на слепеца, за да не остане никакво съмнение какво точно има предвид.

— Да, господине. Благодаря, сър — каза Бил. Прокле ги сподавено на излизане. Лоши хора бяха. Но той беше срещал и много по-лоши. Те биха платили щедро за информация за хора с истински дарби, ако се стигнеше дотам.

Джерико четеше проучване от младите години на Уил за Ясновидците, които предусещали опасността и предупреждавали, но предупрежденията им оставали нечути. Прозя се, погледна през прозореца към неоновата нощ и се почуди къде е в този момент Ийви и дали мисли за него, намрази се, че не му е безразлично.

Някъде из града весели младежи танцуваха под звуците на трескавия джаз в заведенията, докато други се препъваха към домовете си, за да прогонят последствията от джина със сън. Лягаха си, тананикайки песни, за които вярваха, че са написани точно за тях, песни, за които мислеха, че ще си тананикат щастливо в остатъка от живота си. Спяха и сънуваха: влюбени, заспали с преплетени ръце. Зидари и строители на мостове, чиито съдби минаваха сред сенките на монументите, които строяха в името на чужди величия. Новодошли в Америка, чиито езици се бореха с мелодията на английските думи. Момчета от Средния запад, отправили се към големия град, за да забогатеят. Млади момичета в претъпкани апартаменти, които копнееха да се почувстват красиви, обожавани и забелязани. Те навлизаха дълбоко навътре в коридорите на съня, следваха песента от музикалната кутия, жадуващи да се присъединят към съня, който ги зовеше, огромно преселение към обещаващи брегове.

Чуваха глас, който шепне: „Сънувай с мен…“

Някои отказваха. Пренасяха се в други, не така хубави сънища, и на сутринта се събуждаха с усещането за огромна загуба, сякаш са им предложили щастие, а те са пропилели шанса си.

Други се съгласяваха. Те преследваха своите ефимерни блянове, пренебрегваха ужасяващите звуци в мрака, докато не осъзнаеха грешката си. Но тогава вече беше много късно. Вече нямаше измъкване. Щяха да сънуват, докато останеше само призрачното присъствие на техните ненаситни желания. Гладни призраци, които продължаваха да сънуват.

В кръчмата в едно мазе на Западна 24-та улица, спяха изгубени в съня две флаперки, притиснали една до друга своите къси къдрици.

На вратата в пекарната „Везувий“ на Принс Стрийт висеше табелата ЗАТВОРЕНО, а носещото се ухание на мая и брашно не стигаше, за да се събудят тримата младежи с престилки на хлебари, проснати в дървените си столове, с отворени усти, единият работник все още не беше оставил метлата, с която вечерта беше измел.

Близо до Бруклинския мост, в кола с работещ двигател и замъглени прозорци, млада двойка беше прекъснала страстните си милувки. Сега само очите им се движеха с неистова скорост под клепките, докато сънуваха ли сънуваха и не можеха да спрат.

На най-горния етаж на пететажна сграда, от другата страна на конкурентно казино, спеше до своето оръжие един от наемните главорези на Лъки Лучано, а жертвата му си вървеше свободна. Лъки щеше да побеснее заради калпаво свършената работа, но на наемния убиец му беше все едно, защото повече нямаше да се събуди. Дълбоко под града дългите метални змии на метрото тракаха из тъмните тунели, докато по покритите с кал черни пътища на Кънектикът колата на сестра Уолкър пътуваше към тъмния хоризонт. Отдавна пътуваха, вървяха по следи. Сиви нанизи звезди се простираха над спящите градове и смълчаните стопанства, които подминаваха.

— Ето ни пак като в старите времена — промърмори сестра Уолкър.

Предните фарове на колата осветиха очите на заек, който хукна към попарената от зимния студ трева. Уил държеше с ръка в скута си папката с вестникарски изрезки.

— Не съвсем — най-после отговори той, без да отмества поглед от пътя пред тях.