Либа Брей
Леговище за сънища (24)

Сънищата не могат да те уловят

Прясно избръснат и ухаещ на сапун, Мемфис стоеше пред малкото огледало върху скрина в стаята, която делеше с Исая, и закопчаваше колосаната си яка около искрящо бялата си риза. Исая седеше на леглото и рисуваше.

— Мемфис, какво означава ПЕ-ВМА-ТИ-ЧЕН? — попита Исая.

Мемфис се замисли за секунда.

— Искаш да кажеш пневматичен, така ли?

— Нали го казах?

— Не го произнесе, както трябва.

— И още не знам какво означава — измрънка Исая.

— Заповядай — Мемфис му подаде речника, който родителите му бяха подарили за десетия му рожден ден, за да ниже изящно думите си. — Провери.

Исая се намръщи.

— Защо просто не ми кажеш? Всички тия думи вече са в главата ти.

— Точно така. И знаеш ли как са се озовали там? Проверявал съм ги. Къде чу тази дума? В училище ли?

— Видях я в един сън. Къде отиваш? — попита Исая. Прозвуча като Октавия. Все едно го обвиняваше.

— Това си е моя работа.

— Излизаш с онази Тета — изнедоволства Исая. — Не я харесвам.

— Дори не я познаваш.

— Защо изобщо искаш да излизаш с някакво момиче?

— Защото някой ден възнамерявам да се оженя и да имам собствен дом. Със собствена съпруга. И никакви братчета с ръбати главици да не ми се мотаят.

Мемфис очакваше Исая да възроптае срещу ръбати главици с възмутено „Ей!“. Не очакваше да чуе подсмърчане, нито да се обърне и да види как по лицето на брат му, над треперещите му устни се стичат сълзи.

— Ледено човече? Какво има?

Исая уви ръце около коленете си и ги придърпа към себе си. Не отговори и Мемфис разбра, че с мъка се сдържа да не ревне. Изчака го да се успокои и след минута Исая попита тихо и притеснено:

— И ти ще си тръгнеш и ще ме оставиш, нали?

— Ау, Ледено човече. — Мемфис отиде до леглото и го прегърна.

— Всички си тръгват.

— Шшт, стига. Не е вярно.

Исая вдигна глава. Пълните му със сълзи очи едновременно го умоляваха и го предизвикваха.

— Обещай ми. Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно. Както каза мама.

Сърцето на Мемфис се сви. Обичта към брат му не подлежеше на съмнение. Но Мемфис беше почти на осемнайсет, имаше свои мечти. Мечти, които продължаваше да пъха в чекмедженца в себе си под надпис „утре“. Тревожеше се, че никога няма да ги види осъществени: никога няма да стъпи в голямата градска къща на Алелия Уолкър^[1] с другите като нея Лангстън Хюз^[2], Каунти Кълън^[3] и Зора Нийл Хърстън^[4], никога няма да види книга със свои стихове през витрината на някоя книжарница, никога няма да види света извън Харлем. Как изобщо би могъл да се измъкне, щом винаги имаше някакво подводно задължение, което да го дърпа назад?

— Винаги ще бъдем заедно — каза той. Притисна още малко Исая, сякаш искаше любовта му да надмогне огорчението. — Късно е. Трябва да спиш.

— Не съм уморен.

— Очите ти ми говорят друго.

Исая преплете пръсти с пръстите на Мемфис. Гневът му се беше стопил. Изглеждаше изплашен.

— Какво има, Ледено човече?

— Виждам разни неща в сънищата си.

— Какви неща?

— Чудовища — прошепна Исая.

— Това са само сънища, Исая. Сънищата не могат да те уловят. Само аз мога! — Мемфис загъделичка Исая, който се разсмя и завика: — Престани! Престани! — щастлив като всяко десетгодишно момче.

— Ледено човече — каза Мемфис, докато подпъхваше одеялото под брадичката на брат си, — какво си спомняш от времето преди припадъка?

Исая премигна към тавана, припомняйки си.

— Господин Джонсън ме водеше към дома. Знаеше някакъв пряк път, искаше да минем по него, за да не закъснея и да не стане така, че леля Октавия да ми се разсърди. — Той спря за секунда. — Помня и че бях тъжен, защото мама е мъртва, а татко е заминал за Чикаго.

Мемфис отново усети стягане в гърдите си. Мразеше да чува, че Исая е тъжен.

— Какво друго си спомняш? — попита по-внимателно той.

— Господин Джонсън ми каза, че може веднага да премахне тъгата от главата ми, ако искам.

— И как е щял да го направи?

— Не знам. Мисля, че ме баламосваше.

— Ами.

— А после получих пристъп. Беше все едно съм под вода. Видях…

Видяното беше точно там, на първия ред в ума на Исая, но той не можеше да го достигне. Мярна му се образът на странен мъж. Но после лицето се превърна в лицето на Бил Джонсън, накрая изчезна.

Той поклати глава.

— Нищо друго не мога да си спомня.

Мемфис пое дълбоко дъх. Впи поглед в пода.

— А когато спеше след припадъка, знаеше ли, че съм тук, до леглото ти?

Можеше ли Исая да си спомни носещите изцеление ръце на Мемфис върху него?

— Аха.

— Но след като се събуди, ти… се чувстваше добре. Нали?

— Какво имаш предвид?

— Не ти е било лошо или нещо такова? Чувстваше се същото дребосъче, каквото беше и преди.

— Не съм дребосъче. Ще стана по-висок от теб! — Исая се престори, че удря Мемфис. — Сестра Уолкър казва, че вероятно ще стана по-висок от татко.

— Виж ти. Май ще трябва да я видим тая работа.

Веселието на Исая бързо се изпари.

— Мемфис. Липсват ми посещенията в къщата на сестра Уолкър.

— Зная.

— Според мен тя не е лоша. Твърде мила е, за да е лоша.

— Много хора могат да ти се струват мили — рече Мемфис, но всъщност и на него сестра Уолкър му беше допадала. Нямаше доказателства, че работата, която вършеше Исая с нея, за да разбие дарбите му, има общо с припадъка му. Иначе защо беше получил само един? Това тормозеше Мемфис.

— Тя ме кара да се чувствам специален — сподели Исая. — Но предполагам, че изобщо не съм такъв.

— Не говори така. Не е истина. — Мемфис приближи лице до брат си, както правеха на Бъдни вечер, когато чакаха Дядо Коледа и се опитваха да го спипат, защото си мислеха, че най-напред трябва да дойде в Харлем, нали в крайна сметка в Харлем имаше улица, кръстена на него.

— Мемфис? Ще ми разкажеш ли приказка? За да заспя по-лесно?

— Добре — тихо се съгласи Мемфис. — Имало едно време двама братя, които били близки, близки като…

Исая протегна ръка и я постави върху ръката на брат си, докато Мемфис го увиваше в пашкула на думите си, загръщаше го здраво в магията на добре разказаната приказка. И когато вече се унасяше, Исая каза:

— Помня едно нещо от времето, когато бях болен. Имаше един мъж. Мъж с цилиндър… — измърмори той и най-накрая се унесе в сън.

Мемфис се почуди дали тези кошмари не са цената за дарбата на Исая — всичката тази затворена енергия трябваше все някъде да се излее. Октавия може и да вярваше, че тя е дяволско дело, а не Божие, но на Мемфис му се струваше, че ако има Бог, от негова страна щеше да е страшно жестоко да дава на хората дарби и после да очаква от тях да не ги използват. Хората трябваше да са това, което са. И ако истината беше така, защо той не можеше да използва отново дарбата си на лечител? Защо беше толкова изплашен да използва собствените си сили?

Истината беше, че на Мемфис му харесваше да изцелява. Наслаждаваше се на блясъка, който дарбата му придаваше в Харлем, жените в църквата го хвалеха като „специалния Божи ангел“ и на вечерите след литургиите правеха всичко, за да получи най-хубавото парче от тортата. Мъжете му кимаха, потупваха го по гърба, говореха му, че дава добър пример на другите младежи, и го канеха да благослови събиранията им по различни поводи по домовете. Момичетата се бореха да седнат по-близо до него, докато изучаваха Библията, пърхаха с клепки и стеснително го питаха дали да му донесат чаша вода, и това му харесваше. Понякога стоеше в банята и упражняваше онази победоносна усмивка и казваше на себе си в огледалото с всичката искреност, на която беше способен, „Майчице, благодаря ви, сестро. И Бог да ви благослови.“

Октавия беше посяла съмнението у Мемфис, начинът по който го гледаше през присвитите си очи, когато понякога идваше вечер да шие заедно с майка му.

— Да не би да се опитваш да запечатиш образа на Мемфис в ума си, сестро? — скастри я веднъж майка му. Седяха навън в лятната вечер, изпълнена със звезди. В квартала имаше празненство, всичките им съседи танцуваха, пееха и се смееха, а добрите времена се изливаха в обнадеждаващата, масленожълта светлина от къщите, наредени по 145-а улица.

— Просто го държа под око — отговори Октавия.

— Ангел ми е той — усмихна се майка му, сякаш бе единственото момче на света.

— Понякога ангелите падат — многозначително отбеляза Октавия.

Майката на Мемфис спря да се усмихва.

— Бог е създал момчето ми специално, Тави. Ти поставяш под въпрос волята Божия ли?

Октавия обърна бавно глава към сестра си.

— Ти с Бог ли се спазари, вайола? Или с другиго?

Погледът на майка му стана зъл.

— Може би трябва да си родиш свои деца, за да престанеш да ме поучаваш за моите — отвърна остро тя и затръшна вратата зад гърба си на влизане в къщата.

— Гордостта върви пред падението — прошепна тогава Октавия, без да изпуска от очи живописния уличен карнавал, за да прикрие, че думите на вайола бяха сипали сол в рана, за която Мемфис знаеше, че не може да изцели.

Мемфис беше изпълнен с много гордост. И когато дойде падението му, беше зрелищно, като на самия Сатана. От Харлемския лечител той падна до събирач на залози. Изгуби майка си, баща си, дома си, лечителските си способности и вярата си. И сега, когато силата му на изцелител се връщаше поради причини, които не можеше да проумее, не искаше да допусне старите грешки.

— Така, така, така. Тук мирише на среща с момиче — високо рече Слепия Бил Джонсън от мястото си на дивана в салона, където беше приседнал, когато Мемфис влезе.

— Добър вечер, господин Джонсън.

Мемфис искаше да харесва Слепия Бил. Възрастният човек му помагаше много с Исая, през повечето дни предлагаше да прибере момчето от училище. Но начинът, по който в момента се беше разположил върху скъпоценния диван на Октавия, сякаш е негов, възпираше Мемфис. Той се вгледа в него и си даде сметка колко силен мъж е бил в младините си. Някога превитите рамене на Бил са били широки и мускулести, а ръцете му с изпъкнали вени все още бяха достатъчно силни, за да смачкат портокал на каша. Бил беше на петдесет и пет, може би даже на шейсет. Но напоследък изглеждаше по-силен, по-жизнен, и Мемфис се чудеше дали вниманието на Октавия не го подмладява.

Октавия влезе в стаята с чиния месо. Направила си беше прическа, въпреки че Бил не можеше да я види, и миришеше на парфюма „Шалимар“, който обикновено си слагаше за църква. Огледа Мемфис с неодобрително извити устни.

— Закъде си се запътил така облечен?

А ти закъде си се запътила така облечена? Прииска му се да отвърне на Мемфис.

— На кино с Алма — излъга той.

— Мхм. Хич не е цвете тази Алма — подхвана Октавия и Мемфис оклюма, приготви се за предстоящото нравоучение.

— Простете ме, госпожице Октавия — прекъсна я Бил Джонсън. — Никой на този свят не би могъл да възпитава по-добре от вас момчетата. Но ако позволите един старец да си каже мнението, Мемфис би трябвало да се занимава с делата на един млад мъж. Трябва да излиза сред света — рече Бил с достатъчно скромност, за да успокои Октавия, и с усмивка, леко свел глава. — Не искам да проявя неуважение, госпожо. Знам, че не съм роднина на момчето.

Октавия погледна към Мемфис малко по-благосклонно.

— Мисля, че имате право, господин Джонсън.

— Бил, моля ви.

— Бил — повтори със задоволство Октавия. — Ами тогава, върви, Мемфис. Бил, ще ви донеса мляко към месото.

Тя тръгна към кухнята, но се обърна рязко и насочи пръст, сякаш бе готова да изстреля стрела към Мемфис.

— Мемфис Джон, ти най-добре живей според християнския закон и постъпвай правилно.

— Да, госпожо — обеща Мемфис. Не му се искаше да я „госпожосва“, но разпознаваше помилването в гласа й и знаеше, че това е мъдрият избор.

— Благодаря, господин Джонсън — внимателно рече той, щом Октавия излезе от стаята.

Бил се поусмихна.

— Всичко е наред, синко. Старият Бил винаги се радва, когато може да направи услуга на приятел. В крайна сметка човек не знае кога и на него може да му потрябва в замяна — отговори той и най-накрая се усмихна, както трябва.