Либа Брей
Леговище за сънища (20)

Призраци

Лин вървеше към операта, мръщейки се срещу бурния вятър, носеше в раницата си кошничка с кнедли за чичо Еди. От процепите на бамбуковия капак се издигаше пара и Лин се радваше както на парата, така и на вкусното ухание на пърженото свинско.

Обикновено оживените улици на Чайнатаун сега бяха много по-тихи — страхът от сънната болест отблъскваше хората. Търговията в ресторантите и магазинчетата беше замряла. Работещите мъже и жени, които идваха на тълпи за чоп сю^[1] в обедната почивка, сега се отправяха към „Автомат“ и ресторантите далеч от улиците Дойърс, Пел, Мот и Мълбъри. Дори съседската напаст — белите екскурзоводи, които водеха автобуси с „бедняшки“ туристи, за да чуят техните страховити, изключително разкрасени приказки за кървавите тонг войни, вертепите за опиум и младите робини в Чайнатаун, дори и тяхното отсъствие беше видимо.

Здравният отдел беше излязъл по улиците и проверяваше водата и храната; мръсотията, конските фъшкии, насекомите и гризачите — всичко, което според тях можеше да им даде някаква следа за произхода на болестта и как се предава. Лин дори беше ходила специално в библиотеката, за да чете за сънната болест, надяваше се да открие нещо полезно. Сега знаеше повече, отколкото би искала, за паразитите, мухите цеце и енцефалита. Нищо не съвпадаше със случващото се в тази част на Манхатън. Нямаше никакви присъщи болестни признаци, никаква треска, болки или кашлица.

Хората просто заспиваха и повече не се събуждаха.

Кметът беше заплашил със забрана на празненствата за китайската Нова година, които предстояха само след три седмици. Китайското доброволческо сдружение дори бе наело репортер да заснеме „Почистващите екипи в Чайнатаун“: мъже с маски и ръкавици, търкащи тротоари и кухни или раздаващи бельо в няколко перални. Полагаха се всички усилия страховете на нюйоркчани да бъдат озаптени и да не прераснат в паника, за да се осигури протичането на тържествата за годината на заека.

Тревожеха се не само туристите. Съседи, между които винаги беше царяла близост, изведнъж ставаха предпазливи един към друг. Учителите в китайското училище караха учениците да си мият ръцете преди учебните часове, а сестрите проверяваха очите им, устите и кожата за следи от зараза. Църквите и храмовете бяха пълни. Старците и стариците ходеха всеки ден да палят благовония, да принасят дарове и да молят за благословия предците. Амулети срещу лош късмет се поставяха край прозорци и врати, за да прогонват злите духове. Ширеше се мълва — никой не знаеше как е започнала — че един от копачите, станал жертва на сънната болест, споменал нещо как неговата група открила кости в стара подземна гара и че се притеснявал, задето са разтревожили духа им.

— Призраци — шепнеха старците в задните стаички над чашите си с чай.

— Призраци — кимаха жените в бакалиите или насядали по пейките в Кълъмбъс парк.

Но в този момент умът на Лин не се занимаваше с призраци, нито с болестта. Миналата нощ тя беше станала свидетел на вероятно преобразяване. Помисли какво искаш, бе казала Уей Мей, сякаш емоционалното състояние на момичето беше необходимата сила, накарала обувките да се появят. Дали беше енергийно поле, създадено от всички мисли и желания, реещи се в сънищата и ако е така, дали то бе концентрирано точно в тази част от съня? Дали копнежът, страхът или алчността на даден човек не променяха и не изкривяваха по някакъв начин вселената на сънищата, когато бъдат използвани? И можеше ли човек да направи повече от това да преобразява един предмет в друг?

Можеше ли човек да вдъхне живот на нещо само посредством своите емоции?

И трябваше ли да го направи?

В операта чичо Еди седеше на ръба на сцената и добавяше довършителни щрихи към някакъв костюм.

— Ухае апетитно — провикна се той, когато видя Лин. — Ела. Хапни с мен.

Взе раницата от гърба на Лин, отвори кошчето от бамбук и й предложи кнедла. Тя хапна с наслада, апетитният, гъст сок се разля в устата й, докато оглеждаше традиционното украшение за коса на Дао Ма Дан, девойката-воин. Сложна украса от мъниста заемаше предната част, а дълги пера от фазан в кафяво и бяло украсяваха тила и се избиваха на двете страни като леки, подобни на перушина рога. Лин се възхити на красотата им. На сцената стояха червени столове, чието променящо се местоположение — Лин беше наясно с това — можеше да изобразява привидно безкрайно разнообразие от значения, от легло до планина и гробница. Всичко в операта се основаваше на символизма и традицията. Отвън, откъм улицата, се чуха гласовете на момичета, които пееха жаргонните думи от често пускана по радиото джазова песен — просто няколко хлапета, откраднали си миг безгрижие сред ужаса.

— А, модерната младеж — рече чичо й. — Слушат плочи с джаз и стоят навън до полунощ. Никой вече не го е грижа за операта. Защо не си с тях и не вилнееш из улиците на Чайнатаун?

Лин си взе с пръсти още една лепкава кнедла от кошницата.

— Имам по-важни дела.

— Да хапваш кнедли с един старец. Много важни, как не.

— Може да имам нова приятелка — рече Лин с надеждата, че не е прозвучала толкова отбранително, колкото се почувства. — Ами, приятелка, с която си пишем. Идва от Китай, за да се омъжи.

Чичо Еди повдигна вежда.

— Това е много трудно.

— Тя ме увери, че всичко било уредено — обясни Лин и пъхна кнедлата в устата си.

— Добре. Тогава е хубаво, че можеш да й помогнеш да опознае мястото. Когато дойдох в тази страна, нищо не знаех. Не говорех и дума английски.

Отвори портфейла си и извади своя овехтяла фотография като осемнайсетгодишен младеж, изражението му беше много сериозно, дългата му коса висеше сплетена в традиционната плитка.

— Показвал ли съм ти тази снимка? — попита той.

От уважение Лин поклати глава отрицателно, въпреки че чичо й я беше показвал няколко пъти.

— Ами — продължи чичо Еди, — това съм аз по времето, когато бях точно на твоята възраст. Възнамерявах да остана тук само две години, за да спечеля пари за семейството си в Китай. Но започнаха да прокарват все повече закони. Ако напуснех страната, нямаше да мога да се върна. Затова останах. Малко китайци идваха насам, та беше много трудно да се ръководи опера. Работех за братовчед си, в ресторанта му, в продължение на много години. — Чичо й върна снимката в портфейла. — Повече не видях майка си и баща си.

Стомахът на Лин се сви при мисълта да изгуби родителите си. Майка й и баща й може и да се отнасяха твърде закрилнически към нея, но бяха нейни родители и не можеше да си представи да е без тях. До снимката на чичо й беше неговото разрешение за престой, което всички китайци трябваше да носят със себе си. Да ги заловят без това разрешително означаваше затвор или депортиране. Лин беше родена тук, в Чайнатаун. Считаха я за гражданка на страната. Но според Закона за ограничаване на имиграцията от Китай^[2] нейният баща никога не би могъл да стане такъв. Колкото до майка й, ирландка по произход, в мига, в който се беше омъжила за „чужденец от азиатски произход“, тя бе изгубила възможността да стане американска гражданка. Лин живееше с притеснението, че някаква малка грешка би могла да им коства всичко, че ще бъде откъсната от тях, както е бил откъснат нейният чичо от своите родители.

— Щом пристигне, ще я разпитат — чичо й посегна за нова кнедла. — На остров Ейнджъл на мен ми зададоха повече от шестстотин въпроса.

— Шестстотин ли?

— Ами да. Ден след ден се опитваха да ме пречупят: кой живее в четвъртата къща на твоята улица в твоето село? Знаеш ли как работи ютията? Ти работник ли си? Пушиш ли опиум? А и медицинските изследвания… — Той избърса пръсти и поклати глава с отвращение.

— И защо са били всички тези въпроси, чичо?

— Искаха да докажат, че съм измамник, че съм си купил пътя с фалшиви документи. Искаха да намерят причина, поради която да не ме пуснат в страната. Но… — Усмивката на чичо й беше победоносна и малко бунтовническа. — Ето ме тук.

Лин си намери още една кнедла от кошницата и вдъхна наситения, уютен мирис на старата опера. Напоследък повече представления се даваха в театър Бауъри, но за Нова година използваха старата опера на Дойърс Стрийт. Вече седмици наред чичо й почистваше и измъкваше реквизит от мазето. Дъски с пейзажи от театър на сенките стояха опрени до купища костюми и редици от маски.

— Коя опера ще изпълниш за Нова година?

— Съпругата на императора намира вечно щастие в Рая.

— Тази не я знам.

— Не е представяна тук от около петдесет години. Става дума за любовна история. Както и за история с призраци.

— Твоите любими теми — усмихна се Лин. Някога чичо й Еди бил един от най-почитаните Дан на своето поколение, почти толкова добър в изпълнението на женските роли, колкото и световноизвестният Мей Ланфан^[3].

— Да, всички мои любими теми. Ако имам късмет, ще я видим поставена. Късмет и край на тази болест. Как е приятелят ти Джордж?

— Все така. — Лин остави кнедлата. По-рано беше запалила свещ за Джордж в Църквата на Преображението, помоли се и в храма, за да не пропусне някоя възможност за омилостивяване.

— Млад е — каза чичо й. — Лекарите скоро ще открият какво причинява болестта. А след това ще намерят и лек. Сигурен съм.

Лин кимна, благодарна за успокояващите думи на чичо й.

— Чичо — подхвана тя, — може ли сънната болест да създаде затруднения на моята приятелка, онази, с която си пишем, да дойде в Ню Йорк?

— Може и то как. Надявам се, че има високопоставени приятели или роднини, които да улеснят пътя й. Сватовници, казваш?

— Да. „О’Баниън и Лий“.

— Тази фирма не ми е позната. Ако търсиш някой Лий, винаги можеш да попиташ в „Златната перла“ — посъветва я чичо Еди. Всички, които имаха презиме Лий, можеха да получават писмата си на това място, където се събираха, Лин го знаеше. Действаше като пощенска станция за определено име, а и като магазин. — Чан Лий със сигурност ще знае. Той е тук по-дълго от мен. — Чичо Еди поклати глава. — Едно момиче трябва да внимава: някои от тези сватовнически фирми нямат добро име. Момичетата идват тук с мисълта, че ще се омъжат, а приключват като прислужници. Или по-лошо.

— Чичо й уредил всичко — увери го Лин, но вече беше разтревожена. Ами ако в крайна сметка се окажеше, че тези „О’Баниън и Лий“ не бяха уважавана фирма?

— Добре. Сигурен съм, че всичко е наред. Онова, което не е наред, е състоянието на тази опера. — Чичо Еди посочи бъркотията в театъра. — Годината на заека е съвсем скоро, надявам се, че все пак ще имаме основания да празнуваме. Най-добре да се залавям за работа. Благодаря за кнедлите.

— Пак заповядай, чичо. — Лин събра кошничката и капака й в раницата си и посегна към патериците.

— Лин — извика чичо й, когато отвори вратата към ветровития ден навън. — Мъртвите да са ти говорили за тази болест?

Лин си спомни на мига странното предупреждение на госпожа Лин в съня й: Не е безопасно. Помислила си беше, че предупреждението е за Хенри. Но дали пък не се е отнасяло до болестта? Дали госпожа Лин не е знаела какво я предизвиква — някой водоизточник, месо от умрели животни в някое стопанство? Това беше проблемът със сънищата, можеха да имат всевъзможни значения.

— Не, чичо — отвърна Лин.

Чичо Еди кимна решително.

— Предполагам, че ако имат нещо да кажат, първо на теб ще го съобщят.

— И аз така мисля — рече Лин, но думите й не я успокоиха. Ами ако мъртвите чакаха нейните действия? Поне можеше да се опита да намери някакви отговори по време на своите бродения.

На връщане от ресторанта, тя спря при „Златната перла“ на Мот Стрийт, където намери внука на господин Лий. Чарли стоеше зад касата и редеше различни сортове чай в множество малки чекмеджета на огромен дървен шкаф.

— Съжалявам, Лин, но дядо е в Бостън на гости на мои братовчеди. Ще отсъства две седмици — рече й Чарли. — Ела тогава.

Лин му благодари, после потърси новини за пристигащи кораби в китайския вестник. „Лейди Либърти“ все още не беше пристигнал на пристанището в Сан Франциско. Все още имаше време да научи нещо повече за „О’Баниън и Лий“ и да се увери, че нищо не застрашава Уей Мей.

Вместо да продължи направо към „Чайната“, Лин тръгна по Мот и после по Мълбъри, търсеше някакъв знак за фирмата „О’Баниън и Лий“. Улиците бяха странна смесица от страх и надежда: обнадеждени търговци и предприемачи вървяха напред и окачаха украса; хартиени фенери и червени знаменца със златисти калиграфски надписи се редяха по Дойърс Стрийт от балкон на балкон. Но Лин видя и сестрите с бели касинки и мрачните лица на здравните служители, които бързаха по тротоара и тропаха по вратите. Жълтият знак за карантина се открояваше като рана върху фасадата на сградата, в която живееше Джордж Хуанг.

— Моля те, оздравявай бързо, Джордж — прошепна Лин.

Вратата се отвори внезапно и от нея излязоха припряно две сестри от общественото здравеопазване, думите им бяха приглушени от хирургическите маски. Мълчаливо подминаха Лин, погледнаха към нея и патериците й, а после забързаха по пътя си, подхванаха отново разговора си, там, където го бяха оставили. Лин се приведе, движеше се, колкото можеше по-бързо, към тъмната задна част на жилището и апартамента на Джордж.

Сестрата на Джордж, Мини, отвори вратата.

— Лин — прошепна тя и надникна зад нея. — Как влезе?

— Сестрите току-що излязоха. Никой не гледаше.

— Влез. — Мини избута Лин вътре.

— Как е Джордж?

— Все така. — Мини сведе поглед.

— Може ли да го видя?

Момичето показа на Лин стаята на Джордж и дъхът й секна. Джордж беше съвсем бял, с изключение на странните алени белези от изгоряло, които покриваха врата му. За пръв път виждаше Джордж толкова неподвижен. Всъщност не — в крайна сметка не беше напълно неподвижен. Очите му се движеха бързо под тънката кожа на клепачите му. Джордж не просто спеше, той сънуваше.

— Мини — обнадежди се Лин, — може ли да заема нещо на Джордж?

Измъченото лице на сестра му се разведри.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш Джордж в сънищата?

— Мога да опитам — каза Лин.

— Изгориха повечето от вещите му, за всеки случай, ако болестта се предава при допир.

Лин не беше помислила за това и за миг се сепна. Ами ако броденето в сънищата с предмет, който принадлежи на болен, също я разболее? Но това беше Джордж. Не можеше да се предаде на страха.

— Почакай. — Мини изчезна в апартамента и се върна миг по-късно, останала без дъх и потайна.

— Ето. Спасих това — прошепна тя и отгърна краищата на кърпичката, която носеше. Вътре лежеше наградата от атлетическото състезание на Джордж. Толкова беше щастлив, когато го спечели, родителите му бяха толкова горди и дори думите на водещия, че „тича много добре за китаец“, не помрачиха напълно гордостта му.

През отворената врата на стаята на Джордж Лин чуваше как майка му тихо шепне.

Тя пъхна медала в джоба си.

— Трябва да вървиш. Лекарят скоро ще се върне — предупреди Мини. — Моля те, намери го, Лин. Моля те, намери брат ми и му кажи да се върне при нас.

Когато се върна в „Чайната“, Лин завари майка си полудяла от тревога.

— Къде беше?

— Краката ме боляха. Не можех да вървя бързо в тоя студ — излъга тя и донякъде изпита удоволствие, когато видя как лъжата разпръсна бързо гнева на майка й.

— Тревожех се за теб. Тук положението се влошава — майка й погледна през витрината на ресторанта към полицаите и здравните работници, които се движеха сред мръсните купчини сняг и тропаха по вратите. — Всякакви хора те търсеха. Искаха да говорят с мъртвите си роднини за сънната болест, да разберат какво да правят. Но им казах, че няма да се занимаваш с болестта, докато не разберем как се разпространява. Ти все още възвръщаш силите си.

— Добре съм, мамо. — Медалът на Джордж тежеше в джоба на Лин.

Госпожа Чан постави ръце на хълбоците си.

— Аз съм ти майка. Аз решавам дали си достатъчно здрава. О! — Тя се усмихна. — За малко да забравя. Изпусна твоя приятел от кръжока по природни науки. Онзи с луничките. Хенри, преди малко си тръгна.

— Хенри ли е идвал?

— Да. Остави ти бележка. — Майка й порови под куп касови бележки. — Да не е ирландец? Прилича на ирландец. А. Ето я.

Госпожа Чан подаде сгънатата бележка на Хенри, Лин нямаше и съмнение, че майка й вече я е прочела. Надяваше се, че не е написал нищо твърде разобличаващо. Към писмото имаше залепена банкнота от десет долара.

Уважаема госпожице Чан,

Поздравления! Имах огромен успех с установяването на местонахождението на частицата Луис, за която говорехме. В интерес на науката ви моля да повторим експеримента. Ако това ви устройва, предлагам да изпълним опита тази вечер в съвсем същото време и по същия начин като снощи. Ако считате това за полезно за науката, моля позвънете ми в Ню Амстердам Тиътър, където се опитвам да изтръгна онези изгубени, покварени души от изпълнения им с грях живот. Парите са дарение за бедните, естествено.

Искрено ваш:

Хенри Б. Дюбоа IV, Секретар и главен музикален директор, Кръжок по природни науки

Добре си се справил, глупако, помисли си с усмивка Лин.

— Кой е този млад човек? — поинтересува се майка й. Изражението й издаваше, че е на ръба между подозрението и изпълненото с надежда очакване.

— Един досадник — отвърна Лин, с което пресече по-нататъшни въпроси. — Помагам му в училище. Малко глуповат върви. Може ли да използвам телефона, за да му позвъня?

— Лин! — госпожа Чан въздъхна и изби глава към кухнята. — Давай, но бъди бърза. Имаме работа. И помни: с добро отношение далеч се стига, момичето ми.

Лин отиде до телефона в кабинета на баща си, който беше до изпълнената с пара кухня, и постави пръст на ухото си, за да заглуши тропането на тенджерите, съскането на горещото олио върху печката, дрънкането, подвикванията между сервитьорите и готвачите — шумната, понякога свадлива, но успокояваща атмосфера на дома. От Ню Амстердам отговори изнурен глас и съобщи, че господин Дюбоа все още не е пристигнал.

— Разбирам. Може ли да му предадете едно съобщение? Кажете му, че госпожица Чан е обмислила предложението му и отговорът й е по-со-лут-но.