Либа Брей
Леговище за сънища (2)

Разговор с мъртвите

Порив на зимен вятър разлюля фенерите от цветна хартия, провесени на стрехата на „Чайната“ на Дойърс Стрийт. Неколцина клиенти още се помайваха над празните и отопени чинии и чашите с чай, чиято топлина не им се щеше да напуснат. Готвачите и сервитьорите сновяха наоколо, нетърпеливи смяната им да приключи, за да си отпочинат, като изпушат по някоя пура и поиграят на маджонг.

В задната част на бащиния й ресторант седемнайсетгодишната Лин Чанг гневно надзърташе през прорезите на тиковия параван към размотаващите се клиенти, сякаш само погледът й стигаше да ги накара да си платят и да си тръгнат.

— Тази вечер няма край — неочаквано иззад Лин се обади Джордж Хуанг, понесъл поредна кана чай от кухнята. Джордж беше връстник на Лин и слаб като хрътка.

— Винаги можеш да заключиш вратата — рече Лин.

— Та баща ти да ме уволни ли? — поклати глава Джордж и й наля чаша чай.

— Благодаря.

Джордж й се усмихна едва-едва и сби рамене.

— Трябва да възстановиш силите си.

Вратата се отвори и в ресторанта влязоха три момичета, от студа дъхът им излизаше като пара.

— Това не е ли Лий Фан Лин? — попита Джордж, вперил поглед в най-красивото момиче, с червени устни и с коса на каре, накъдрена на вълни. Бързо остави чайника и приглади с ръка своята коса.

— Джордж. Недей… — започна Лин, но Джордж вече махаше на Лий Фан да дойде при тях.

Лин нечуто изруга, когато Лий Фан се отдели от групата, плавно подмина лакираните масички и саксиите с папрат и се насочи към задната част на ресторанта, полите на обшитата й с мъниста рокля се полюляваха насам-натам. Лий Фан се движеше в група, която майка й наричаше „бурна компания“. Майка й не го казваше с възторг.

— Здравей, Джордж. Лин! — момичето седна.

Джордж грабна чаша от един поднос.

— Ще пиеш ли чай, Лий Фан?

Тя се разсмя.

— О, Джордж. Наричай ме Лулу, става ли?

Лий Фан беше започнала да се нарича така, както наричаха Луиз Брукс^[1], безкрайно глупава преструвка, която за Лин беше толкова неприемлива, колкото и прегръдката, с която хората се поздравяваха. Лин не прегръщаше никого. Джордж поглеждаше крадешком към Лий Фан, докато й наливаше чай. Лин беше наясно, че Лий Фан има избор от възлюбени и никога не би избрала дългурестия, прилежен Джордж Хуанг. Понякога момчетата можеха да са страшно глупави и Джордж не правеше изключение.

Лий Фан се престори на заинтригувана от купчината книги на Лин, взети от библиотеката.

— На каква тема четеш сега?

— Кои отрови не оставят следи — измърмори Лин.

Лий Фан разгледа книгите една по една: Физика, учебник за студенти. Въведение в строежа на атома. Атоми и лъчи.

— Ооо, Джейк Марлоу, великият американец — възкликна тя, взела в ръце последната.

— Героят на Лин. Иска един ден да работи за него — Джордж опита да се засмее, но вместо това изсумтя. На Лин й се прииска да му каже, че сумтенето не е начин да се завоюва сърцето на което и да било момиче.

— Какво искаш, Лий Фан? — попита Лин.

Лий Фан се приведе.

— Имам нужда от помощта ти. Синята ми рокля е изчезнала.

Лин изви вежда и зачака думите, които биха я убедили, че си струва да се заинтересува.

— Леля и чичо ми я поръчаха в Шанхай. Най-хубавата ми рокля — поясни Лий Фан.

Лин успя да си придаде търпелив вид.

— Според теб дали си я изгубила в някой сън, как мислиш?

— Как не! — тросна се Лий Фан. Погледна към момичетата, които стояха отпред и я чакаха като добри малки последователки. — Но онзи ден Грейси дойде да послуша плочите ми с джаз и, знаеш какво е момичето, все иска нещата ми назаем. Видях я да оглежда роклята ми, а с тия нейни широки рамене изобщо няма да й стане. Както и да е, същата нощ, когато отидох да проверя роклята, не я открих — с върховна загриженост Лий Фан нагласи шала си асиметрично. — Естествено Грейси твърди, че роклята не е у нея, но съм сигурна, че тя я е взела.

В предната част на ресторанта Грейс Люн с широките рамене оглеждаше ноктите си в пълно неведение.

— Какво искаш да направя по този въпрос? — попита Лин.

— Искам да говориш с баба ми в някое от твоите бродения из сънищата. Искам да науча истината.

— Искаш от мен да намеря баба ти и да я накарам да открие роклята ти, така ли? — бавно попита Лин.

— Роклята е много скъпа — настоя Лий Фан.

— Много добре — Лин устоя на желанието да извърти очи. — Но трябва да знаеш, че мъртвите невинаги имат желание да говорят с мен. Мога само да опитам. Второ, те не са всезнаещи, а и отговорите им могат да са доста мъгляви. Приемаш ли при тези условия?

Лий Фан махна с ръка и отхвърли уточненията на Лин.

— Добре, добре, приемам.

— Ще струва пет долара.

Устата на Лий Фан се окръгли от изненада.

— Възмутително!

Така си беше. Но Лин винаги започваше да се пазари от завишената цена — даже от още по-висока, щом молбата е откровено глупава, а молбата на Лий Фан беше именно такава. Лин отново сви рамене.

— Толкова харчиш за една вечер в „Падналия ангел“.

— В „Падналия ангел“ поне знам какво получавам — рязко уточни Лий Фан.

Лин съсредоточено, дълго и бавно запрегъва с палец подгъва на някаква салфетка.

— Както ти харесва.

— Разговорите с мъртвите не са от евтините — опита да се пошегува Джордж.

Лий Фан гневно изгледа Лин.

— Сигурно си измисляш цялата работа само за да привлечеш внимание.

— Ако вярваш, че е така — така ще бъде. Ако ли не, няма — обясни Лин.

Лий Фан плъзна един долар по масата. Лин не го взе.

— Трябва да покривам разноските си. Да произнеса подходящите молитви. Не бих си простила, ако ти навлека лош късмет, Лий Фан. — Тя си позволи четвърт усмивчица, която се надяваше да мине за искрена.

Лий Фан отдели още една банкнота.

— Два долара. Последното ми предложение.

Лин ги прибра в джоба си.

— Ще ми е нужно нещо, което е било на баба ти, за да я намеря в света на сънищата.

— Защо?

— Действа като при хрътките следотърсачи. Ще ми помогне да открия духа й.

С дълга въздишка Лий Фан завъртя и извади златен пръстен от пръста си и го подаде бързо към Лин.

— Да не го изгубиш.

— Май не аз съм тази, която губи вещи — измърмори Лин.

Лий Фан стана. Погледна надолу към палтото си, после към Джордж, който скочи да й го задържи.

— Внимавай, Джордж — прошепна театрално тя и кимна към Лин. — Сигурно те е проклела. Като нищо може да ти е докарала сънна болест.

Усмивката на Джордж угасна.

— Не се шегувай така.

— И защо не?

— Носи лош късмет.

— Това е суеверие. Вече сме американци. — Лий Фан тръгна величествено през ресторанта, с бавна крачка, за да я видят всички. През прорезите на паравана Лин я проследи как излиза с лекота навън във вечерта с приближените си. Искаше й се да им каже истината: на нея й беше лесно да говори с мъртвите, живите бяха тези, които не харесваше.

 

 

Студеният вятър виеше из завоя на Дойърс Стрийт и зъбите на Лин затракаха, докато двамата с Джордж се прибираха по Мълбъри Стрийт. Перачниците, бижутериите, бакалиите и магазинчетата с вносни стоки бяха затворени, но няколко клуба все още работеха, изпълнените им с цигарен дим задни стаички бяха претъпкани с предприемачи, кореняци, новодошли и неуморими млади ергени, които играеха на домино и фан-тан^[2], разменяха си истории и шеги, пари и надежди. Над покривите в края на квартала се извисяваше като безмълвен съдник камбанарията на Църквата на Преображението. Олюлявайки се, трима подпийнали туристи излязоха от ресторанта и заговориха високо, че се запътват към Бауъри и за незаконните удоволствия, които ги чакаха там в дълбоките сенки под надземния участък на железницата по 3-то авеню.

До Лин, Джордж се затича напред, после назад, напред и назад, на малки прибежки като звезда на пистата, какъвто беше. За слабо момче притежаваше изненадващо голяма сила. Лин го беше виждала да носи тежки подноси без кой знае какво усилие, а да тича можеше с километри. И тя му завиждаше за тичането.

— Твърде много пари взимаш. Там ти е проблемът. Другите ясновидци не вземат толкова — каза задъханият Джордж.

— Тогава нека Лий Фан отиде при някой от тях. Прати я при онази идиотка от радиото, Гадателката на влюбените — рече Лин. Какво като Лий Фан посещаваше нощни клубове в центъра на града, Лин беше наясно, че тя никога не би излязла от квартала, за да отиде при Ясновидка.

— Всъщност за какво събираш пари? — полюбопитства Джордж.

— За колеж.

— И защо ти е колеж?

— А ти защо позволяваш Лий Фан да те разиграва като кученце? — не му остана длъжна Лин, търпението й се беше изчерпило.

— Не ме разиграва — засегна се Джордж.

Лин го скастри с едно гърлено и разочаровано „Да, бе!“. Имаше време, когато Лин и Джордж бяха близки. Тя беше нещо като негов закрилник. Когато италианчетата от Мълбъри Стрийт бяха почнали да издевателстват над него на път за училище, Лин им бе казала, че е стрега^[3] която може да ги прокълне, ако не го оставят на мира. Без значение дали й повярваха, престанаха да го тормозят. Джордж й беше благодарил със сливов хаманташ^[4] от пекарната на Гърти на Лъдлоу, двамата се заливаха от смях, докато вадеха семенцата от зъбите си. През изминалата година обаче Лин наблюдаваше как Джордж става мрачен и неспокоен, как се стреми към неща, които не може да получи — следваше по петите компанията на Лий Фан, когато ходеха на кино в „Странд“, или на излетите, организирани от местната църква, или се тъпчеха на задната седалка в колата на Том Кий по време на неделните разходки. Живееха с единия крак в Чайнатаун, с другия извън него, устремени към място, което им се струваше по-добро, място без Лин.

— Тя те промени — каза момичето.

— Не е! Ти се промени. Преди беше забавна, преди…

Джордж спря рязко, но Лин можеше да довърши изречението му вместо него. Той отмести поглед.

— Съжалявам — разкаяно се извини. — Не исках да кажа това.

— Знам.

— Просто съм уморен. Снощи не спах добре.

Лин рязко пое дъх.

— Не страдам от сънната болест! — Джордж протегна ръце. — Виж, нямам никакви изгаряния. Няма и мехури.

— И тогава какво те мъчи?

— Сънувах нещо много странно.

— Сигурно защото си странен.

— Искаш ли да чуеш какво сънувах?

— Разказвай.

— Невероятно беше! — почудата на Джордж пролича в гласа му. — Бях в една от онези огромни къщи, каквито имат милионерите в Лонг Айлънд, но в моята къща имаше тържество. Бях богат и важен човек. Хората ме гледаха с уважение, Лин. Не като тук. Лий Фан също беше на тържеството — срамежливо добави Джордж.

— Значи е било кошмар, пък аз не разбрах отначало — промърмори Лин.

Джордж се направи, че не е чул думите й.

— Всичко изглеждаше толкова истинско. Все едно само чакаше да го превърна в истина.

Лин не откъсваше очи от неравните ръбове на тухлите.

— Насън много неща изглеждат истински. А после човек се събужда.

— Не беше така. Може би е свързано с Нова година? Може би е добър късмет?

— Аз откъде да знам?

— Ами познаваш сънищата оттам! — заяви Джордж и претича пред нея. — Можеш да бродиш из тях. Хайде, трябва да има някакво значение, нали?

Буквално я умоляваше да потвърди думите му и в този миг Лин го намрази заради наивността му, заради вярата му, че хубавият сън означава нещо повече от нощно бягство от действителността, на което сутринта слага край. Заради убедеността му, че е достатъчно отчаяно да искаш нещо, за да стане то истина.

— Ще ти кажа какво означава: означава, че си глупак, ако вярваш, че Лий Фан ще ти отдели и един ден, след като Том Кий се върне от Чикаго. Ден и нощ да й се предлагаш, тя никога няма да те избере, Джордж. Никога.

Джордж се закова на място. По оскърблението, изписано на лицето му, тя разбра, че го е засегнала. Не искаше да е жестока, само искрена.

Погледът на Джордж стана зъл.

— Жал ми е за клетника, който ще те вземе за съпруга, Лин. Няма мъж, който да иска да спи всяка нощ с мъртвите — каза той и се отдалечи, изоставяйки Лин малко преди дома й.

Лин се опита да не приема навътре думите му, но те вече бяха проникнали в нея. Защо не можеше да остави на мира Джордж? За миг през ума й мина да го повика, да му каже, че съжалява. Но знаеше, че в момента Джордж е твърде ядосан, за да я чуе. Утре щеше да му се извини. Засега в джоба й бяха парите на Лий Фан и имаше задача, която да свърши. Лин тръгна бавно към вкъщи, усещаше всяка неравност и тухла като удар в гръбнака си. Над нея оцветените в топло жълто прозорци изпъстряха фасадите на сградите и образуваха градски съзвездия. Други прозорци бяха тъмни. Хората си бяха легнали. Спяха и сънуваха, изпълнени с надежда, че на сутринта ще се събудят.

Като нищо може да ти докара и сънна болест.

Болестта беше започнала с група копачи, които живеели в обща стая на Мот Стрийт. Няколко дни трима от мъжете лежали в леглата си и спели. Лекарите се опитвали да разбудят с плесници мъжете, заливали ги със студена вода, забивали игли в краката им. Без никакъв резултат. Мъжете не се пробудили. Мехури и мокри червени петна покрили изцяло телата им, сякаш огън ги изгарял отвътре. И след това умрели. Лекарите бяха озадачени — и обезпокоени. „Сънната болест“ вече беше отнесла още петима души в Чайнатаун. А тъкмо тази сутрин се бе разчуло за нови случаи в италианската част на Мълбъри Стрийт и в еврейския квартал между Орчард и Лъдлоу.

Група щастливи млади момичета вървяха ръка под ръка по улицата, смееха се безгрижно, а Лин си спомни за една разходка в сън отпреди няколко месеца. Тя изведнъж се беше озовала лице в лице с русокоса флаперка^[5]. Момичето очевидно спеше, но изглежда осъзнаваше присъствието на Лин, а Лин се почувства едновременно привлечена и изплашена от това момиче, сякаш бяха отдавна изгубили връзка роднини, срещнали се случайно.

— Не бива да си тук! Събуди се! — извика тогава в съня си Лин. А след това изведнъж се претърколи през пространството в съня, докато не спря в една гора, където между дърветата се провиждаха призрачни войници, обкръжени от сияние. На ръкавите си носеха странен символ: златно слънце като око, от което се стичаше сълза и оставяше следа като начупена мълния. Лин често говореше с мъртвите в съня си, но тези мъже не приличаха на мъртъвците, които беше виждала.

— Какво искате? — беше ги попитала изплашена.

— Помогни ни — казаха й, а после небето избухна в светлина.

Оттогава на няколко пъти Лин сънува този символ. Не знаеше какво означава. Но сега знаеше кое е било русокосото момиче. Всички в Ню Йорк я познаваха: Гадателката на влюбените.

Обзета наполовина от завист, наполовина от огорчение, Лин наблюдава още известно време смеещите се момичета, които отиваха да се повеселят някъде, после влезе в сградата. Промъкна се в стаята си и сложи двата долара на Лий Фан в цигарената кутия с фонда за колеж, която държеше скрита в едно чекмедже под фустите си. Двата долара се присъединиха към сто двайсет и петте, които вече беше събрала.

В дневната чичото на Лин, Еди, спеше в любимия си стол. Една от плочите му с китайска опера беше свършила върху грамофона. Лин вдигна иглата и зави чичо си с одеяло. Майка й все още беше на сбирката на църковния кръжец по куилтинг, а баща й щеше да остане още час в ресторанта. Това означаваше, че най-накрая Лин командваше радиото. Скоро успокояващото жужене на загряващия апарат „Филк“^[6] прогони безпокойството й. Гласът на водещия замрънка през високоговорителите, като постепенно се засилваше.

— Добър вечер, дами и господа от нашата слушателска аудитория. Часът е точно девет и е време за Часа на сапуни „Пиърс“, който представя нашата удивителна флаперка на съдбата, Гадателката на влюбените — госпожица Ийви О’Нийл…