Либа Брей
Леговище за сънища (19)

Най-важната ни задача

Когато Джерико отвори сутрешния вестник, трябваше да прочете новината четири пъти, преди най-накрая да я осмисли: Ийви се омъжваше за Сам Лойд. Сам „Момчето с момиче във всяко пристанище“ Лойд. Сам, измамникът, на когото не биваше да се разчита, който не мислеше за друг, освен за себе си. Избрала беше този глупак пред него. Кога се случи? Затова ли Ийви го избягваше, затова ли не отговаряше на писмата му? По тази причина ли снощи така се измъкна от „Бенингтън“? Сам Лойд. Момичетата наистина ли си падаха по такива типове? Наистина ли за тях лошите момчета бяха по-привлекателни?

Или само искаха да знаят, че мъжът е нормален, човек, а не машина?

Преди няколко месеца бяха простреляли Джерико. Тогава болката лумна като огън в гърдите му. Болката, която лумна сега, когато прочете статията за романса между Сам и Ийви, беше още по-силна. Радваше се, че Уил бе заминал със сестра Уолкър, за да може да понесе остротата на болката насаме.

От коридора долетя фалшиво пеене и обяви пристигането на Сам, Джерико прокле късмета си.

— Скъпа, приготви ми пантофите и лулата, прибрах се! — извика Сам, когато се втурна в библиотеката и се тръшна в изтъркания кафяв кожен диван честърфийлд, със зачервени страни и усмихнат. — Фреди, няма да повярваш какъв ден имах. Истинска въртележка. Но има и добри новини: Ийви е съгласна да бъде гост при откриването на изложбата на Ясновидците.

— Поздравления. Как го уреди? — равно попита Джерико.

Сам протегна ръце над гърба на дивана и се ухили.

— Ами дадох най-доброто от себе си. А най-доброто у мен е неустоимо. Е, какво мислиш — да наемем ли джаз група или оркестър? Мисля да е джаз група. Но професорът ми се вижда човек като за оркестър — цигулки и валдхорни. Музика с маншети на волани. О, можем да наемем и някой да достави…

Джерико хвърли вестника в скута на Сам.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Боже, Фреди — тихо каза Сам и бутна вестника настрана. — Аз, ъ, не исках да ти го изкарвам през носа.

— Изглежда точно като нещо, което би искал да направиш. И не ме наричай „Фреди“. — Джерико отиде до камината, разръчка жаравата и тя припламна.

— Минавало ли ти е през ума, че може да си ме преценил погрешно? — направи опит да се защити Сам.

Джерико не се извърна от огъня.

— Убеден съм, че много добре съм те разбрал. Ти си крадец. Крадеш вещи. И хора.

Обикновено Сам се наслаждаваше на приятелското състезание за привързаността на Ийви, но сега се почувства като истински негодник. Не знаеше точно какво се е случило между Джерико и Ийви. Може би се бяха целунали. Може би и повече. Но случилото се е било романс, породен от обстоятелствата, уверен беше. Със сигурност Джерико трябваше да знае, че напълно е сбъркал с Ийви. Той прекарваше нощите в четене и рисуване на модели на Гражданската война. А Ийви беше потаен, нощен хищник, душата на компанията. Щеше жив да го изяде. Колкото повече Сам мислеше за това, толкова повече стигаше до извода, че така е по-добре. Преровил беше стаята на Джерико, търсеше следи за проекта „Бъфало“ и откри писмата му до Ийви. Беше ги начевал, но така и не ги бе изпратил. Характерът на момчето граничеше с онова, което неговия старец би нарекъл слабоволев. Този фалшив романс щеше да даде време на Джерико да изближе и последните си рани и да продължи. След четири седмици идеше да е нов човек. Щеше да пита: „Коя Ийви?“. А Сам щеше да му помогне. Дължеше го на великана. Всъщност, щеше да му направи огромна услуга.

— Слушай, приятел, чувствам се зле заради начина, по който си научил за мен и Ийви. Нека ти се реванширам. Какво ще кажеш двамата с теб някой път да излезем, а?

Джерико присви очи.

— Ти. И аз.

— Можем да идем на някой от боевете или в клуб „Кентъки“ да послушаме Дюк Елингтън^[1]. Мога да те запозная с някои момичета. Ще си прекараме върхът!

Усмихна му се, за да го убеди.

Джерико не отговори.

— Няма да удостоя предложението с отговор, особено когато имаме по-важни въпроси, с които да се занимаваме. Имаме да спасяваме музей и да подготвяме изложба, ако си спомняш.

Сам реши, че е най-добре да остави на мира великана и гордостта му и смени темата. Между двама им имаше съгласие поне за спасяването на музея.

— Какво имаме досега?

Сам последва Джерико до масата, на която беше събрана мизерна сбирка от предмети.

— Да видим. Имаме африкански амулети. Дневника на Либърти Ан. Много сбръчкан корен от мандрагора… — Сам вдигна един осивял предмет към светлината. — Вероятно най-косматия картоф в света. И нещо, което прилича на пилешки кости?

Джерико запрати костите в кофата за боклук.

— Вечерята от снощи.

Сам взе фотография с видимо бяло петна на фона.

— Снимка на духове ли е или майонеза?

Джерико грабна призрачния дагеротип.

— Снимка на духове.

Сам порови в остатъка от оскъдната сбирка, надеждите му угасваха.

— И толкова? Не е по-различно от онова, което вече имаме изложено.

— Сам, целият този музей е изложба на Ясновидците. Не виждам защо все още не си го схванал.

— Очертава се крайно жалка изложба — измърмори Сам. — Куп дребни страшилки и принадлежали на призраци салфетчици. Никой няма да се нареди на опашка за този боклук!

— Напомням ти, че идеята беше твоя. — Джерико разпери широко и предизвикателно ръце. — Добре. Защо ти не подредиш изложбата, тогава? Да видим какво ще измъкнеш.

Той тръгна към изложбената стая, а Сам го последва, жалвайки се.

— Дай ми нещо, с което да работя. Проклятие. Изцапаната с петна от кръв жилетка на аристократ-убиец. Привлекателна контактьорка, която, ух, усеща как духовете минават през нея, ако ме разбираш накъде бия — опа! — възкликна Сам, препъвайки се в килимчето, и полетя към бюфета.

— Внимавай — Джерико подпря бюфета. — Това са редки артефакти.

— Благодаря за загрижеността — измърмори Сам. Изпъна килимчето и под него се откриха очертанията на врата с прикрепена метална халка. — Ето го виновника — обяви той и задърпа халката. — Какво е това?

— Стара изба.

— Без майтап. И какво има в нея?

Джерико сви рамене.

— Я чакай, никога не си слизал в избата, така ли?

— Не съм. И защо ми е да слизам?

— Фреди, че там долу може да има златна мина! — Сам отново задърпа халката. Капакът дори не помръдна. — Трябва да разхлабя дъските. Ще ми подадеш ли оня меч там?

— Имаш предвид античната вещ, която вероятно е по-ценна от теб самия ли? — бавно поклати глава Джерико.

— Страхотно! — Сам отвори швейцарското си войнишко ножче и започна най-старателно да дълбае около ръбовете на вратата, за да поразхлаби дебелите слоеве от напластена, втвърдена пръст, но вратата не помръдна.

Джерико въздъхна.

— Дай на мен. Мърдай нанякъде. — Улови халката с една ръка и я дръпна леко, капакът се отвори със скърцане.

— Свети Боже, Херкулес. С какво те хранят?

Джерико се закашля от прахоляка, надигнал се на големи облаци.

— И аз можех да я отворя — добави Сам.

— Нямаше да можеш.

— Ей толкова ми оставаше.

— Как не. — Джерико отпъди с ръка последните прашинки, витаещи във въздуха. Надолу към мрака се спускаше опасно на вид дървено стълбище, обвито в паяжини. — Мислиш ли, че тези стълби все още стават?

— Има само един начин да проверим — заяви Сам. — Грабваме фенерчетата.

Дървото запротестира шумно от неочаквано стоварилата му се тежест на Сам и Джерико, когато двамата заслизаха по старите стъпала в мрачната дупка. Лъчите светлина от фенерчетата им отскачаха от крехката архитектура на паяжините. Скочиха на дъното, стъпиха на пръстен под в огромна стая, свързана с дълъг, тесен коридор.

Сам подсвирна.

— Контрабандистите на алкохол биха убили човек за такова местенце.

Двамата с Джерико тръгнаха по коридора, целият изписан с имена: Джеймс Биърдън. Моузес Джонсън. Мейси Лафайет и децата й. Името ми е Оси. Имаше няколко букви хикс вместо имена и голям стенопис, чиито помътнели цветове бяха призраците на някогашните. На него семейство роби влизаше в обетованата земя от ярко слънце и дървета с гъст листак. Високо над слънчевите лъчи някой бе издълбал думата свобода. Стенописът явно беше нарисуван от няколко различни ръце през времето, всеки художник бе добавял собствената си история, но внушението беше същото.

— Май Трансконтинентъл не е единственият път, който Корнелиус Ратбоун е построил — рече Джерико, докато осветяваше подобното на пещера място.

Навремето майката на Сам повтаряше, че у всеки се крие способността да промени света. Спотайвала се като семенце, жадно да покълне величаво. Професорът може би си имаше своите призраци. Обикновените хора бяха способни на необикновено смели постъпки. Това беше единствената магия, която Сам познаваше и на която вярваше.

— Какво търсим тук долу? — попита Джерико.

— Не съм сигурен — отговори Сам. Светлината му попадна на затворена врата, сгушена в ниша. — Но това може да е добра отправна точка. — Опита дръжката. — Заключена.

Сам извади от джоба си швейцарското ножче и пъхна върха в ключалката.

— Почакай: ти с взлом ли влизаш?

— По дяволите — изруга Сам и раздвижи ръка, за да пробва поддава ли бравата.

Джерико заклати глава и се облегна на тухлите.

— Не си, какъвто се показваш.

— Стига де, Фреди — подразни го Сам, все така зает с разбиването на ключалката. — Да не би да ти се е повредило копчето за включване на любопитството?

— Не. Нито пък копчето ми за етика. Може би трябва да помолиш Дядо Коледа да ти донесе някой от тези инструменти.

— Ами ако в същата тази стая се намира онова, от което се нуждаем, за да спасим нашата изложба за Ясновидците? За това сети ли се?

Джерико поразмисли върху въпроса и шумно въздъхна.

— Добре.

Отдръпна се от стената и грубо завъртя дръжката. Вратата се отвори с лекота.

— Дори не е била заключена. Трябвало е малко повечко сила — рече той и се приведе да мине под ниската рамка.

— И аз можех да го направя — повтори Сам, вървейки след него.

Лъчите от фенерчетата на двамата отскачаха от влажното, претъпкано и студено помещение, наблъскано с всевъзможни чудатости — маслени картини, потрошени мебели, шивашки манекен, дори саркофаг, чийто капак стоеше увиснал на единствената си панта. Две купчини сандъци бяха наблъскани в ъгъла до огромен стенопис, остарял и на места позаличен от влагата. Този стенопис не беше изпълнен с надежда като другите в музея; представляваше сложен кошмар. В тъмна гора с оголели дървета, точно като гората от приказките, в която се спотайва върлинестия сив облечен като за карнавал мъж, с цилиндър и палто от черни пера. На протегнатата му ръка светеше символ: око с пречупена мълния под него. Зад сивия мъж се точеше дълга върволица от страшни призраци. Изглежда, всички вървяха към млад чернокож. Над раздразненото небе отгоре стоеше номер 144.

— Какво пише тук? — попита Джерико. Под стенописа някой беше изписал думи. Приближи се, присви очи, за да ги различи. — Внимавайте… за Краля на… гарваните.

— Ободряващо — пошегува се Сам, макар от обезпокояващия стенопис да го побиваха тръпки. Реши, че това е най-страховитото нещо в целия музей на гадните усещания. — Да погледнем какво имаме — обърна гръб на стенописа. Измъкна някакъв предмет от мръсното, ръждясало оборудване в един от сандъците. Раменете му провиснаха. — Боклуци. В тоя музей само те са ни в изобилие.

Всичките сандъци бяха заковани, с изключение на един, който беше частично счупен. Джерико протегна ръка и измъкна лист пожълтяла хартия.

— Ей, това какво е? — попита Сам и застана зад него.

— Ако трябва да правя догадки, бих казал, че не ти влиза в работата — отвърна Джерико и хвърли поглед надолу към страницата.

— Най-любими са ми заниманията, което не ми влизат в работата…

— Последната воля и завещание на Корнелиус Ратбоун, записано на този ден, четвърти януари, в лето господне 1917 — зачете на глас Джерико. — Аз, Корнелиус Тадеуш Ратбоун, в състояние на телесно и душевно здраве, с настоящето завещавам дома си и всичките си притежания на Уилям Джон Фицджералд с условието той да продължи работата по нашата най-важна задача…

— Старият Ратбоун е завещал това място на професора? — изуми се Сам.

Джерико се взираше в документа. Преди години беше попитал Уил как се е случило така, че да се заеме с ръководството на музея. Според разказаното от Уил, той беше купил съсипания музей, точно преди градът да го разруши. Последната воля и завещанието на Корнелиус Ратбоун опровергаваха тази история.

Но защо ще му е на Уил да го лъже?

Джерико бързо прелисти на втората страница, беше някакво писмо.

— А тук какво пише? — попита Сам.

— От Корнелиус до Уил е, с дата 31 януари 1917. „Скъпи Уилям“… — зачете Джерико на глас.

Опасявам се, че това ще е последното ми писмо, защото съм на прага на смъртта и скоро тя ще ме вкара в дома на вечния покой. През изминалите последни години не успях да ти простя греха на амбицията, заради който ме изостави, за да работиш с „великите умове“ от нелепия Отдел по паранормалното на президента Рузвелт…

— Чакай, Теди Рузвелт ли? — попита Сам.

— Да, Сам. Теодор Рузвелт^[2]. Едър мъж с големи мустаци. Беше ни президент за известно време. Позволяваш ли да продължа?

— Давай — измърмори Сам.

Само че нелепо се държах именно аз. От изключителна важност е да оставим настрана различията ни и да работим заедно, да направим едно последно усилие, докато все още има време. Онова, което преди ти показах от пророчествата на Либърти Ан, представляваше само част от тях. Към края на дните си тя направи още много притеснителни предупреждения, ужасяващи предсказания за нацията. По онова време се страхувах, че треската, която се разрази с голяма сила, е помрачила разума й. По тази причина пренебрегнах последното й пророчество. Сега разбирам, че съм проявил нехайство, като съм скрил цялата кореспонденция от теб. Страхувам се, че сме подценили силата на човека с цилиндъра.

Времето ми свършва. Умолявам те: нека да погребем себичните дрязги, преди да е станало твърде късно.

Изпълнен с надежда:

Корнелиус

— Ти знаеш за какво става дума, нали? — попита Сам, размахал писмото във въздуха. — Златна мина! Това е примамката, която ни трябва, за да превърнем нашата изложба на Ясновидците в събитие, което ще се тълпят да видят: „Прочетете неогласяваните досега пророчества на Либърти Ан Ратбоун! Чуйте ужасяващите пророчества за гражданите на Америка, преди да е станало твърде късно!“ Да се надяваме, че пророчествата на Либърти Ан са някъде из тези сандъци.

— Има само един начин да разберем. Да качим горе сандъците и да ги прегледаме — отговори Джерико, като с лекота намести един от тях на рамото си, приведе се и излезе през вратата.

— Да. Тъкмо това щях да предложа и аз — рече Сам и изпъшка, когато нарами тежкия си товар.

 

 

— Няма повече — обяви Джерико, когато донесе последния сандък.

Сам се стовари на кушетката и изохка.

— Ръцете ми повече никога няма да ми послужат — простена той.

— Несъмнено момичетата в Ню Йорк ще въздъхнат с облекчение — промърмори Джерико, като се опита да прогони представата за ръцете на Сам около Ийви. — Да видим какво имаме.

Общо сандъците бяха шест, всичките заковани, с изключение на повредения сандък със завещанието на Ратбоун. Сам бръкна в него.

— Книги — обяви той с въздишка, като заизмъква влажните томове, изпълващи въздуха с още прах и мръсотия. — Все книги.

След това идваше купчина писма от Уил до някоя си Ротке Васерман в Хоупфул Харбър, Ню Йорк. Сам надникна в овехтелия плик на едно от тях.

— „Скъпа моя Ротке… Липсваш ми, както слънцето липсва на цветето…“ — зачете на глас той. Изсвири протяжно и пронизително. — Вече имаме нещо черно на бяло.

— Дръж се малко по-пристойно, Сам — изръмжа Джерико и взе писмото.

Сам вдигна ръце.

— Добре де, добре. Не се пали. Коя е тая мацка Ротке?

— Не е мацка. Ротке е била годеница на Уил. Починала е през войната. — Джерико върна писмото в сандъка. — Май не постъпваме етично.

— Етиката данъци не плаща, Фреди. Я слушай, само ще погледнем. Ако не открием пълната кореспонденция на Либърти Ан, ще върнем цялата тая бъркотия в избата и ще забравим за нея и всичко пак си е скрито-покрито. Разбрахме ли се?

— Да. Добре. Става.

— Ще ти трябва лост, за да отвориш другите — рече Сам и отново кихна. — Не вярвам да имаме?

— Някъде все има. — Джерико избърса ръце в панталоните си. — Сега се връщам. Недей да крадеш.

— На кого му е притрябвало да краде тия боклуци? — измърмори Сам, докато ровеше из книгите. Отвори една и видя името на Ротке, написано от вътрешната страна на корицата. Снимките бяха втъкнати между страниците: на едната по-младият и по-рус Уил държеше тенис ракета; на друга позираше с възрастна чернокожа жена, отгоре на тази снимка пишеше — Уил и мама Тибо, Ясновидка, Ню Орлиънс, 1906; зърнеста снимка на някаква шикозна къща. Сам прелисти една страница и попадна на няколко пожълтели изрезки от вестници, от тези, които Уил обичаше да събира: статии за медиуми от малки градчета или хора, които могат да огъват лъжици с мисли; странно съобщение за индианско село, което изгоряло до основи, при разразилия се от избухнала печка пожар загинали всички.

На пода падна някаква хартия и той се наведе да я вземе. Беше стар плик, разрязан в горната част и без съдържанието. Името на Ротке и обратен адрес стояха на гърба. Обърна плика и зяпна, онемял от смайване при името и адреса на подателя:

Мириам Любович

Хестър Стрийт N 122

Град Ню Йорк, щата Ню Йорк

— Сам? — Джерико го викаше, но Сам едва го чу. — Ти да не си глътна езика?

— Да, един грамаден призрак дойде и ме спипа. Препращай всичките ми писма до оня свят — кухо рече Сам.

Писмото беше с клеймо от септември 1914-а. Сам прерови страниците на книгата за липсващото съдържание на плика, ала не откри нищо. Извади всичко от сандъка, но писмото го нямаше и там. Отново огледа плика. Върху предната част някой беше написал: „Да се върне на подателя“. Не разпозна почерка. Не беше на майка му. Кой го беше написал? Който и да беше, Сам трябваше да го открие.

Време бе Ийви да свърши нещо по нейната част от сделката.

Джерико се появи на площадката на втория етаж.

— Сам!

— Какво?

— Викам те? Намери ли нещо?

— Не, само купчина прашасали книги — излъга Сам и тайно пъхна плика в джоба на панталона си.

— Добре, освен ако в тях не са скрити призраци, няма да ни послужат за изложбата. Какво ти става? Имаш странен вид.

— О. Ами, а, ами май трябва да ида да се позачистя — рече Сам. Сърцето му биеше лудо. — Съвестно ми е, че ще те оставя с това тук, Фреди, но имам среща в радиото.

— Хубаво. Тогава е най-добре да тръгваш — студено го подкани Джерико.

— Слушай, Фреди, мога по-късно да се върна…

— Излишно е. Разбрах. Както обикновено — рече Джерико и изчезна сред купчините. — И не ми викай Фреди.