Либа Брей
Леговище за сънища (18)

Всичко изглежда ново и обнадеждаващо

Тета и Хенри бързаха по пренаселения тротоар на 42-ра улица, както винаги закъсняваха за репетиция. Промушиха се между един проповедник и малобройното му паство, които провеждаха молитвено бдение.

— Тази сънна болест е Божията присъда! Покайте се! — гръмовно говореше проповедникът, вдигнал високо в ръка една Библия. — Отвърнете се от разпуснатите нрави; от онези бордеи на пороците, от кръчмите, от дяволската музика, джаза и неизказаните злини на алкохола!

— Боже мили, ако направя това, останах си без хоби — духовито отбеляза Хенри.

— Ако не побързаме, и без работа ще останем — рече Тета.

Вестникарчето на ъгъла размаха вестник към Тета.

— Вестник, госпожице?

— Съжалявам, хлапе.

То сви рамене и зачете на висок глас новините от първа страница:

— Четете! Сънната болест се разпространява, лекарите се страхуват от нова чума! Анархисти взривяват фабрика! Гадателката на възлюбените е сгодена! Четете!

— Какво? — Тета спря рязко. — Хлапе, насам — тя му подхвърли монета и буквално изтръгна „Дейли Нюз“ ръцете му. — Мътните да ме вземат.

— Това да не е някаква шега? — попита Хенри, който четеше заглавието на първа страница над рамото на Тета. — Защо Ийви не ни е казала?

— Не знам каква игра играе Ийви, но можеш да се обзаложиш, че ще открия — заяви Тета и мушна смачкания вестник в бележника си. — Ако се омъжва за Сам Лойд, ще си изям шапката.

— Много лошо. — Хенри отбори вратата на театъра. — Шапката ти е страшно красива.

Острото потропване на обувки за степ, което си съперничеше с мелодичните извисявания и заглъхвания на песните на хористките, обяви, че репетицията вече е започнала в Ню Амстердам Тиътър^[1]. Уоли, многострадалният режисьор на представлението, изгледа гневно Хенри и Тета, които припкаха по пътеката, уловени за ръце.

— Виж ти, виж ти, виж ти. И това ако не са близнаците Закъсневателски. Поздравления. Закъснявате само — той се престори, че поглежда часовника си — десет минути днес.

Тета потупа Уоли по бузата и нацупи устни.

— Стига, Уоли, не си дразни язвата. Хен има нова песен за теб. Тихо, всички.

— Ей това е моя реплика — сряза я Уоли. И за да не остане по-долу ревна: — Тихо, всички!

— Давай, Хен — примоли му се Тета.

Хенри седна на пианото и пое дълбоко дъх.

— Имайте предвид, че не е съвсем изгладена. Но горе-долу звучи така…

Той засвири нежна мелодия и запя с дрезгав фалцет:

Завладян е сънят ми пак от мечта,

ти се появи кат утринна роса,

сърцето ми трепна вече без тъга,

но само тук в царството на съня,

всичко изглежда ново и обнадеждаващо

 

Луната се спуска по утринното небе,

защо, о, защо, трябва да се разделим с тебе?

Любими, моят път с твоя пак ще се събере,

но само тук в царството на съня.

 

Любими, казват сънищата стават истина,

стига да повярваш в тяхната магия,

но, любими, ако сънищата бяха истина,

с прегръдка щях да те даря.

 

Ела, приказен сън, и ме унеси.

Синя луна, на небето веч се издигни.

Всяка вечер времето лети ли, лети,

когато съм с теб в царството на съня.

Ще остана с теб в царството на съня…

Щом приключи, Хенри се обърна към Уоли.

— Е — притеснено попита той, — какво мислите?

По изключение Уоли не се държеше за главата и нямаше вид на изгубил желание за живот.

— Знаеш ли, хлапе, това не е никак зле.

Отзад прогърмя глас.

— Бавничка е малко, нали?

Хенри не беше разбрал кога Хърбърт Алън е влязъл, неговото неусетно пристигане обаче беше всичко друго, но не и добра новина.

— Някак… е меланхолична. Без живец. Не можеш ли да я позабързаш, старче? — попита Хърби, докато вървеше по централната пътека в нов костюм на каре, несъмнено купен с чека от последния си хонорар.

— Ами клетникът не може да открие онова, което е изгубил — заобяснява Хенри. С огромни усилия се сдържа, да не добави идиот такъв, лишен от вкус. — Изпълнен е с копнеж.

— Ммм — рече Хърби, сбърчил нос. — Не знам, Уоли. Струва ми се малко мрачна за „Фолис“.

— На мен пък ми хареса — за огромна изненада на Хенри съобщи Уоли. — Можем да я използваме в някой тъжен номер.

Хенри наблюдаваше с удоволствие как мазната усмивка на Хърби се стопява.

— Е, предполагам, че Фло има последната дума, нали? — попита той.

— Да, да — махна с ръка Уоли. — Поработи още малко над нея, Хенри. Преработи прехода и онзи, последния припев, а после ще я покажем на Фло. Ако я хареса, вкарваме я, хлапе.

— Благодаря, Уоли!

— Алилуя! — рече Тета. Скочи и прегърна Хенри.

— Добре, народе, добре. По местата за номера „Фокус-бокус“. Къде са моите малки ясновидки?

Докато Уоли ревеше заповеди към изпълнителките, Хенри мечтаеше с отворени очи на пианото. Всичко изглеждаше ново и изпълнено с надежда. И то само заради Луис, знаеше, че е така. Нямаше търпение да го види отново. А когато го видеше в съня, щеше да му предложи да се обади в апартамента в Ню Йорк. Някак трябваше да убеди Лин да дойде отново с него тази нощ. След края на репетицията щеше да изтича до Чайнатаун и да се уговори. Всичко щеше да е, както трябва.

А киселото изражение на Хърбърт Алън беше черешката на тортата.

 

 

В мига, в който репетицията приключи, Тета позвъни на Мейбъл и двете нахълтаха в банята на Ийви в хотел „Уинтроп“, завариха я във вана, пълна с мехурчета.

— Ей! Не съм прилично облечена — възрази Ийви.

— Ако почакаме да станеш прилична, ще минат години — рече Тета и седна на шкафа. Вдигна вестника от сутринта. — Да не изгуби и остатъка от склерозиралия си ум, Злийви?

— Не мога да повярвам, че вчера не ми каза — измърмори Мейбъл, приседнала на ръба на ваната.

— От всичките щуротии, които си направила, тази печели наградата — първата награда!

— Аз съм най-добрата ти приятелка. — Мейбъл беше обидена.

На Ийви й се прииска да признае всичко на Тета и на Мейбъл, но не можеше да рискува. Двамата със Сам се бяха споразумели да запазят в тайна своята уговорка дори от най-близките си приятели. Ако двете й приятелки вярваха, че са влюбени, нарастваше шансът и обществото и намаляваше възможността да ги изобличат като лъжци.

Ийви се отпусна надолу, в закрилата на пяната.

— Божичко, ами то, стана страшно бързо. Мислех да ви кажа. Честно.

Тета я изгледа косо.

— Мислех, че не понасяш Сам Лойд.

— Наистина не го понасях за известно време. Но после започнах да виждам каква истински романтична натура е. Какъв приключенски дух има. И е… сладък! — говореше Ийви и междувременно съчиняваше. — Не може ли едно момиче да си промени мнението за момче?

Тета скръсти ръце на гърдите си.

— Може, естествено. Няма да мръднем оттук, докато не си го промениш в обратна посока. Ийви, Сам Лойд е мошеник! Може да омае и змиите да напуснат Ирландия. Красавец е, разбира се…

Мейбъл се намръщи.

— Така ли мислиш? Ами според мен не е да му липсва красота, но…

— Откъде знаеш, че този обирджия на магазини не се възползва от теб сега, когато печелиш пари?

— Можехте поне да изкажете поздравления — измрънка Ийви възмутена. Нямаше право да се чувства така, но се чувстваше.

— Поздравления — промърмори Мейбъл.

Тета извъртя очи.

— Поздравления. Като сватбен подарък ще ти купя комплект от здравомислие и ум. Не че някога ще ти дотрябват.

— Мисля да се направя, че не съм чула тази забележка — подсмръкна Ийви.

— Нещо в цялата тази работа не е онова, което аз познавам — заяви Тета.

Телефонът в другата стая иззвъня.

— О, не! Нека някоя от вас бъде така мииииличка и да вдигне онова нещо, моля? — рече Ийви.

— Аз с раааадост ще бъда миииличка да вдигна — изимитира я Тета и тръгна към телефона на нощната масичка до леглото на Ийви, Мейбъл вървеше по петите й.

— Домът на Гадателката на влюбените. Съжалявам, но в момента Гадателката на влюбените е във ваната — обяви Тета и Мейбъл захихика.

— Тета — изви глас откъм ваната Ийви. Тета затвори с ритник вратата на банята.

— Ъхъъ… ъхъъ… да, разбира се, ще предам на нейно радиовисочество. Дочуване. — Тета затвори телефона.

— Какво има? — попита Ийви, която влезе през вратата на банята и пътьом завързваше колана на пеньоара си.

— Трябва да известя госпожица О’Нийл, че шофьорът й е пристигнал — рече Тета с превзет глас.

— Шофьорът ли? — попита Ийви ококорила очи. Момичетата се втурнаха към прозореца. Долу на улицата, до блестящ зелен крайслер, чакаше шофьор.

Мейбъл ахна.

— По дяволите. Все едно си Глория Суонсън^[2] или нещо такова. Все едно си кинозвезда.

— Звезда — повтори Ийви с проблясващи очи.

— Поздравления, Злийви. Успя. Ние май ще излезем вляво от сцената, Мейбъл.

— Ако почакате, ще можете да се повозите с мен до радиото. Можем да отидем всички заедно, като истински тузарки!

— Съжалявам, Злийви. Трябва да се връщам на репетиция — каза Тета.

— Мейбси?

През изминалите два месеца Мейбъл се беше опитвала да не забелязва промените в Ийви. Начина, по който сега провлачваше и променяше гласните. Начина, по който поздравяваше хората, които едва познаваше, с мииииличък. Това, че май винаги имаше време за забавления, за срещи и за новите си бляскави познати, но нямаше време за Мейбъл. Сега случилото се беше прекалено. Двете с Ийви не бяха ли най-добри приятелки? Не трябваше ли едно момиче да сподели новината за годежа си най-напред с най-добрата си приятелка?

Съвестта на Мейбъл й каза да отиде и да поздрави Ийви. Но тя беше гневна и дълбоко засегната и не вярваше, че може да изтърпи отново да бъде някой от безличната тълпа.

— Съжалявам. Не съм свободна — рече и се завъртя на пети. — Ще сляза с асансьора, Тета.

— Ей сега идвам, хлапе. Най-напред да си напудря носа. — Тета изчака Мейбъл да се отдалечи по коридора и приклещи Ийви. — Злийви, ти наистина ли се омъжваш за Сам Лойд?

— Пише го във всички вестници, нали? — отвърна с въпрос Ийви. Не беше съвсем лъжа.

Очите на Тета разпитваха тези на Ийви в продължение на една неудобна секунда.

— Съобщи ли новината за годежа си на Джерико?

— И защо да го правя? — Ийви отмести поглед.

— Само предчувствие, но не мисля, че ще я приеме добре.

— Сигурна съм, че не знам за какво говориш.

Тета потупа лицето на Ийви.

— Не спирай да си го повтаряш.