Либа Брей
Леговище за сънища (17)

Прекрасен романс

— Добро утро, добро утро! — викаше Ийви, докато се носеше по коридорите на радиото, с широка усмивка, която прикриваше махмурлука й от тържеството предишната вечер. В полунощ, както беше обещала, Ийви изскочи от тортата. Изникна точно в средата на пиянски купон, продължил чак до малките часове. Готова беше и на убийство за още няколко часа сън. В коридора бленуващите за слава викаха да бъдат пуснати в ефир. Всяка сутрин имаше опашка от нови таланти, жадуващи да си изградят име в радиото.

— Мога да пея като Карузо — заяви един тип и веднага подхвана ария, с такава сила, че според Ийви го чуха чак до Куинс.

— Ами аз? — обади се с носов глас друг мъж. — Аз мога да имитирам песните на четиринайсет вида птици!

— О, недей, моля те! — измърмори Ийви и разтри слепоочията си.

Ийви сваляше наметката и палтото си при гардеробиерката, когато една от многото секретарки на господин Филипс, Хелън, дойде забързана при нея.

— Госпожице О’Нийл! Търсех ви. Господин Филипс би искал да говори с вас. Незабавно!

Стомахът на Ийви се беше свил, когато Хелън я изблъска в личния кабинет на господин Филипс — огромно ъглово помещение на десетия етаж, облицовано с ламперия от черешово дърво с мек блясък и гледка към средната част на Манхатън. Маслен портрет в златна рамка на богоподобния Гулиелмо Маркони, изобретателя на радиото, заемаше една цяла стена. По нарисуваното му лице не се четеше никакъв знак за бъдещето на Ийви.

— Почакайте тук. Идва — рече Хелън и затвори вратата.

Да не би господин Филипс да я уволняваше? Нещо лошо ли беше направила? Отвън патрицианският глас на господин Филипс нареди на секретарката „да задържи всички обаждания“, тя вече толкова се бе изнервила, че можеше да се покатери по стените.

Господин Филипс влезе в стаята със спокойната увереност, която му беше помогнала да направи състояние на стоковия пазар. Костюмите му се шиеха в Лондон, имаше апартамент в града и къща в Лонг Айлънд, където организираше легендарни приеми, посещавани от звезди от радиото и киното. Но радиото беше единствената му истинска страст, а „Дабъл Ю Джи Ай“ беше неговото бебче. Талантът, когото господин Филипс не харесаше, биваше уволняван по средата на предаването: злополучният водещ или актьор биваше изваден от студиото насред изпълнението си и веднага заместен от друго.

— Добро утро, госпожице О’Нийл — поздрави той и междувременно се настани на стола срещу нея. Слънцето блестеше в сребристата му коса. — Днес май сте на първа страница.

Плъзна купчина вестници към нея. „Дейли нюз“. „Хералд“. „Стар“. Във всеки от тях беше поместена очарователна снимка на Ийви заедно с крещящо заглавие:

ВЛЮБЕНАТА ГО ПРИЕМА ЗА СВОЙ ГОДЕНИК.

ЛЮБОВ В КАРТИТЕ НА ЯСНОВИДКАТА.

ФЛАПЕРКАТА НА СЪДБАТА В ТАЕН РОМАНС.

— Защо не сте ми разказали за тази история? — попита господин Филипс.

— Аз… мога да обясня, господин Филипс — замънка Ийви. Под масата кракът й тупаше като луд. Щеше да я уволни, да я прати да си прибира вещите и всичко, на което се беше наслаждавала през изминалите няколко месеца щеше да изчезне. Видеше ли пак Сам Лойд, щеше да се наложи Тета да я държи здраво, за да не убие това момче по всеки от начините, които можеше да си представи — а въображението й беше голямо. Ийви пое дълбоко въздух за успокояване. Използвай гласните, посъветва се тя. Всичко звучи по-добре с подходящ изговор.

— Вижте, не е точно така, както изглежда…

— Не е ли? Надявам се, че е точно каквото изглежда, скъпо мое момиче — отговори господин Филипс със светнали очи. — Историята е великолепна!

— Т-така ли? — изписка Ийви.

— Точно така. Цял ден заливат радиото с телефонни обаждания. Пръстите на телефонистките изтръпнаха от умора. Хората са полудели от новината за годежа ти. Не могат да се наситят! Искат да научат всичко за него. Божичко, това е най-голямата новина в Ню Йорк от — ами, откакто обяви, че си Ясновидка. „Момичето“ откри своето „Момче“.

Ийви усети дращене в гърлото си.

— Ами не бих казала, че Сам е моето „Момче“.

Господин Филипс пренебрегна думите й.

— Въпросът, скъпо мое момиче, е, че ти и твоят късметлия приятел направихте семейството на „Дабъл Ю Джи Ай“ много щастливо. Най-накрая ще успеем да победим Ен Би Си. Ти и твоят любим ще ни изкачите на върха. Рекламодателите вече звънят. Искат да подкрепят радиостанцията, в която е Гадателката на влюбените и нейният годеник. — Усмихна се. — А когато рекламодателите са щастливи и аз съм щастлив. Ще станеш много известна, скъпа моя.

— Така ли?

— Да. Какво ще кажеш предаването ти да има още едно излъчване през седмицата? С малко увеличение на парите, естествено.

Две вечери в ефир? Единствените, които имаха подобно влияние, бяха звезди като Бил Роджърс^[1] и Фани Брайс^[2]. Ийви едва удържаше усмивката си, за да не се разлее по лицето й.

— Това ще е върхът, господин Филипс.

— Считай го за уредено. И, разбира се, ще уредим изявления в пресата за щастливата двойка.

— О, добре, божичко, не знам. Всичко става толкова бързо — възкликна Ийви. Гласът й беше писклив, сякаш е вдишвала етер.

— Глупости — изръмжа господин Филипс, гъстите му вежди се съединиха в средата на челото му в ужасяваща, гневна стрелка, сочеща надолу. — Ще го уредим. Ентусиазмът на публиката трябва да бъде подхранен. Искам ти и твоят годеник — господин Филипс хвърли поглед към вестникарските публикации — Сам да излизате, колкото може по-често. Всяка вечер, ако ви е възможно. Сега, когато Скот и Зелда^[3] са в Европа, американците жадуват за нова двойка, която да заеме мястото им. — Той насочи пръст към нея. — Вие двамата сте тази двойка.

Ийви избухна в неконтролируем, нервен смях.

— Има ли проблем, госпожице О’Нийл?

— Всичко е наред — каза Ийви със сподавен глас. — Ще ми позволите ли едно телефонно обаждане, моля?

 

 

В уединението на кабинета на господин Филипс Ийви чакаше Сам да отговори и гледаше през прозорците на десетия етаж към високите сгради, обвити от зимната мъгла. Долу по Пето авеню хората бързаха и изглеждаха странно дребни. Ийви обичаше да е нависоко; чувстваше се много могъща. Искаше й се да остане тук, горе, сред облаците. Взе вестник и се загледа в отпечатаното си с получер шрифт име. Да, много й харесваше. Трябваше само да накара и Сам да се включи.

Телефонистката наруши тишината.

— Свързах ви, госпожице О’Нийл.

Гласът на Сам пропука през линията, изпълнен с присмех.

— Ей и това ако не е бъдещата госпожа Лойд.

— Миииличък — пропя тя. — Липсваш ми.

На другия край настана мълчание, после се чу:

— Аха.

През процепа на вратата Ийви виждаше как господин Филипс и секретарката му се навъртат наоколо и не пропускат и дума. Приседна на блестящия ръб на лакираното писалище и се разсмя, както я бяха учили на курсовете по дикция — гърлено с отметната глава, сякаш вятър се вее в косите й. Това трябваше да е примамлив, безгрижен, висша класа смях на независима дама.

— Хахахаха. Ама и ти! Миличък, трябва да те видя. Да кажем на обяд? В „Алгонкин“?

Отново мълчание.

— Добре ли си, Савска царице?

— И да не закъсняваш, скъпи мой. Имаме толкова много въпроси за обсъждане, а знаеш, че всеки миг, в който съм далеч от теб е истинско мъчение. Адийо^[4]!

Ийви затвори, преди Сам да успее да каже и дума.

На излизане пътува в асансьора заедно със Сара Сноу. Ийви забеляза веднага чорапите й — сиви, с шарка рибена кост, страшно шик. За проповедничка го даваше твърде в крак с модата. В това се състоеше голямата част от обаянието й. Божията флаперка, така я наричаха някои. Придаваше на темата за Исус малко искра. Сара Сноу беше дъщеря на мисионери, убити в Китай, самата тя почувствала зова на вярата на крехката възраст от петнайсет години. На двайсет вече беше обиколила страната два пъти, провеждала бе срещи в палатки и проповядвала срещу злините на алкохола, танците и социализма. Омъжила се беше на двайсет и една и изгубила съпруга си от туберкулоза, преди да навърши двайсет и три. Сега, на двайсет и пет, тя се опитваше да стигне до паството си чрез радиото — същински Мойсей на ефира. Проповядваше връщане към по-простите времена, привлекателни за американците, чувстващи се изгубени в един свят, който се движеше твърде бързо за тях. Беше пламенен оратор и това й носеше точки при нейните религиозни срещи. А че беше красива, не пречеше.

И все пак нямаше и половината от последователите на Ийви. Всъщност в радиостанцията се мълвеше, че единствената причина Сара все още да задържа предаването си е, че не могат да го заменят с нищо по-добро в този час, както и че щеше да е лошо да уволнят редови Христов войн.

— Поздравления за годежа ви, Ийви — рече проповедничката и й се усмихна с една от онези свои свети усмивки със затворена уста, които Ийви нямаше да може да докара и след цяла година упражнения пред църковното огледало.

— Благодаря, Сара.

— Той Божи човек ли е?

Ийви потисна едно гръмко „Ха!“.

— Със сигурност знае как да накара едно момиче да призове Господа.

— Желая ви щастие. Чух, че ви готвят за две предавания през седмицата. Това… истина ли е? — Нова усмивка със затворена уста. Ийви обаче усети тревогата зад нея. Сара Сноу може и да не изпускаше от поглед разпятието, но в сърцето й гореше амбиция. Това почти накара Ийви да я хареса малко повече. Почти.

— Да. Истина е — рече ведро тя.

Сара отново се обърна напред, очите следяха златистата стрелка, която отброяваше етажите.

— Предполагам, че една прекрасна любовна история допада на всички.

Усмивката на Ийви трепна.

— Вероятно.

Ийви се втурна в „Алгонкин“ и отърси мокрите капки от наметката си. Управителят на салона я поведе през препълнения, облицован с дъб салон. Всички глави се обърнаха към тях, когато Сам се изправи, за да поздрави Ийви.

— Агнешка мръвчице! — Той уви ръцете й в своите и леко въздъхна.

— Това обръщение ме кара да се чувствам като вечеря — измърмори Ийви през стиснати зъби.

— Така ли, мое еленско бутче от Троя?

Ийви го изгледа гневно.

— Наслаждаваш се на цялата тази работа, нали?

Сам прошепна в ухото й:

— И представа си нямаш колко.

Появи се сервитьор.

— Да ви донеса ли салата „Уолдорф“^[5], госпожице О’Нийл?

— Да, благодаря. И кафе, моля.

— Господин Лойд?

Сам леко въздъхна.

— Обикновено любовта ни е достатъчна храна за мен, но тъй като дамата ще похапне, аз самият бих искал сандвич „Рубен“^[6]. С повечко хрян. И сос.

— Както пожелаете, господине — каза сервитьорът. — Двамата сигурно сте много щастливи.

— Чак до небето. Кой би рекъл, че обикновен идиот като мен може да се окаже със съкровище като тази кукличката — рече Сам.

Ийви обви с ръце коленете си, за да не го ритне под масата. Щом сервитьорът взе поръчката, тя се приведе и с нисък глас го попита:

— Попресилваш, нали, приятел?

Сам сви рамене.

— Чух, че сме имали връзка. Реших да се включа в играта. Но ако предпочиташ друго, веднага ще позвъня на вестниците и ще им кажа истината.

— Нищо такова няма да правиш, Сам Лойд! Ти ни забърка в тая бъркотия. Сега и двамата закъсахме.

— Така ли? Кажи ми защо да не кажа истината пред вестникарчетата.

— Знаеш ли колко позвънявания има в радиото за нас? Хиляда!

— Хи…ляда?

— Едно, нула, нула, нула, братленце. И продължават да звънят! Господин Филипс иска да съм в ефир два пъти седмично. Това ще ме направи известна. Още по-известна. — Гневно изгледа Сам. — И теб май също.

Сам потри брадичката си ухилен.

— Обзалагам се, че ще е хубаво да съм известен.

— Какво щастие за всички ни — тросна се Ийви. — Въпросът е, че ако им кажеш сега, че това е било майтап, и аз ще заприличам на майтап. Никой не иска да подкрепя един майтап. Хората се вкисват. Има само едно разрешение, опасявам се. Ще трябва известно време да поддържаме тази история с връзката.

Сервитьорът донесе чиния с ролца и Ийви им се нахвърли. Когато имаше грижи, огладняваше. Можеше да изяде и десет. Сам сплете пръсти и се облегна на лакти върху масата, приближи лицето си до Ийви.

— Така ли? А аз какво ще получа от тази сделка, вампирче?

— Съгласна съм да не те убия — предложи Ийви с пълна с хляб уста. Въртеше ножа за масло между пръстите си.

— Щедри условия предлагаш — възхити се Сам. — Но и аз имам две.

Ийви преглътна залъка. Присви очите си до цепки.

— Няма да има цуни-гуни с теб. Веднага можеш да го задраскаш от списъка.

Сам се ухили. Избърса парченце масло от лицето й със салфетката.

— Кукло, никога не ми се е налагало да включвам цуни-гунито в договор. Всяко момиче на задната седалка на автомобила ми е било щастливо да е там. Друго имам наум.

Ийви не знаеше дали да е облекчена, или обидена.

— Какво? — попита тя тревожно.

Усмивката на Сам беше изчезнала.

— Проектът „Бъфало“.

Проектът „Бъфало“. Фикс-идеята на Сам. Според него по време на войната е имало някаква тайна правителствена операция и майка му Мириам е била част от нея. Когато Сам бил на осем, тя напуснала дома си и не се върнала. Според официалните документи била починала от грип, но преди две години Сам беше получил картичка — без адрес на подателя — с думите „Намери ме, лисиче“, написани на гърба на руски. Почеркът бил със сигурност на майка му. Сам избягал от вкъщи и си поставил за цел да я намери.

— Сам — възможно най-внимателно подхвана Ийви, — не мислиш ли, че май е време да изоставиш тая тема? Казваш, че не вярваш в призраци, но проектът „Бъфало“ е призрак. И му позволяваш да те тормози.

— Ийви, проектът „Бъфало“ ми отне майката. И няма да намеря покой, докато не разбера какво се е случило с нея.

Изражението на Сам излъчваше мрачна решимост, но Ийви видя и болката му. Знаеше какво е да загубиш много скъп човек. Да имаше надежда Джеймс да е все още жив, Ийви би преследвала всяка следа, докато не го открие.

— Съвсем честно е — съгласи се Ийви. — Какъв е проблемът? Търсиш си човек, който да сложи малко лют пипер в твоя крем за бръснене ли?

Сам забарабани с пръсти по масата.

— Ийви, вуйчо ти някога споменавал ли е проекта „Бъфало“ пред теб?

— Не. Защо си мислиш, че Уил ще знае нещо по този въпрос?

— Имам сведения.

Ийви повдигна вежди.

— Сведенията са за таксиметровите шофьори и конните състезания, Сам.

— Почакай. Трябва да ти покажа нещо. — Сам порови в портфейла си и измъкна сгъната салфетка. — Има един тип, работил е за правителството. Знае всякакви тайни и понякога ми киха по нещо. Попитах го за майка ми и проекта „Бъфало“. Каза ми, че по него все още се работело. Даде ми името на един човек, който знаел за проекта.

Сам плъзна салфетката. Ийви впери поглед в написаното на нея име: Уил Фицджералд и прехапа устни.

— Кога, казваш, този твой тайнствен човек ти е дал сведението?

— Не е тайнствен…

— Хубаво де, твоят „таен познат“ тогава.

— Преди около два месеца.

— Два месеца — повтори Ийви.

— Да. Преди два месеца. Защо се мръщиш?

Ийви поклати глава.

— Сам, Сам, Сам. Не мислех, че си толкова наивен.

— Аз съм много неща, сестричке, но не и наивен. И откога ти пък стана такъв експерт по информаторите?

— Нищо не разбирам от шпиониране — призна Ийви и си наля мляко в кафето. — Но познавам човешката природа. Помисли, Сам: преди два месеца? Пентаграмните убийства.

— Да. Знам за тях.

— Името на вуйчо Уил беше във всички вестници! А ти работеше в музея. Колко трудно е да събереш две и две? — поясни Ийви. — Мисли трезво, Сам, пратили са те за зелен хайвер. Съжалявам, ако не искаш да го признаеш. Измамили са измамника.

Червеят на съмнението се загърчи в стомаха на Сам. Убягнала му беше тази подробност.

— Сам — поде внимателно Ийви, — мислил ли си, че онази картичка може да не е от майка ти?

— На картичката беше нейният почерк. Познавам го, Ийви. Ще я намеря. Кълна се, ще я намеря.

Сервитьорът донесе сандвича „Рубен“ на Сам и салатата „Уолдорф“ на Ийви. С ъгълчето на очите си Ийви виждаше как хората ги наблюдават, одумват ги иззад менютата си. На кръглата маса на известните^[7] Дороти Паркър^[8] пиеше мартини с Робърт Бенчли^[9] и Джордж С. Кауфман^[10], но никой не ги забелязваше. Ийви и Сам заемаха цялото внимание на посетителите на „Алгонкин“. Сам беше напълно безразличен към любопитството им. Много повече го интересуваше сандвичът, който буквално поглъщаше.

— Да не се задавиш. Трябваш ми жив. Поне за известно време — каза Ийви. — И така, ако ще ти помагам за проекта „Бъфало“, какво искаш да направя?

— Да направиш ясновидско тълкуване на онова, което изровя. Да провериш дали ще ни отведе донякъде.

— Гадаене по предмет — въздъхна Ийви. — Две предавания на седмица в радиото вече са ми множко. Трябва да внимавам. Какво е второто условие?

— Да посетиш тържеството по случай откриването на изложбата на Ясновидците в края на месеца.

— Ох, Сам — простена Ийви. Отпусна глава на масата с достоен за Айседора Дънкан трагизъм. — Не. Няма да помагам на Уил. Защо да работя за врага? Мразя музея, мразя и Уил.

— Няма да помагаш на Уил. Ще помагаш на мен. Ако музеят потъне, оставам на улицата. Впрочем наблюдават ни. — Погледът на Сам се стрелна към маса, пълна с флаперки, които ги зяпаха и оживено си шушнеха.

Ийви изви вежда.

— Без майтап. Не съм вчерашна, нали знаеш.

— Трябва да им дадем нещо, което да си заслужава мъките им.

— Например? — бдително попита Ийви.

Сам се приведе и взе двете ръце на Ийви. Впери поглед в нея, сякаш е единствената жена на земята. Като някакъв предател, стомахът на Ийви се сви и леко потрепна.

— Помогни ми с проекта „Бъфало“ и изложбата за Ясновидците. И обещавам, че ще продам тази романтична история толкова успешно, че и Валентино не би се справил по-добре.

С ъгълчето на очите си Ийви видя, че повечето хора ги наблюдават. Помещението се изпълни с енергия, която я караше да се чувства така, сякаш тя самата е задвижвана от ток. Усещането й хареса. Много й хареса. Да погадае на няколко джунджурийки и да посети тържество — какво като е за музея — в замяна на това да е на първа страница на новинарските вестници и най-голямата радиозвезда в Ню Йорк. Това беше съвсем честна сделка.

— Имаш сделката, Сам, при едно последно условие.

— Няма да ходя на уроци по голф или по танци.

Ийви присви очи.

— Ограничение във времето. Четири седмици зашеметяващ, приказен романс, какъвто Ню Йорк не е виждал. А после, капут. Край и точка. Падаме от ефир.

— Майчице, като говориш така, все едно любовта ни не съществува, Агнешка мръвчице.

— Ще има трагична раздяла. Пламъкът на любовта ни ще се е оказал твърде буен, за да бъде траен. — Ийви сложи ръка на челото си като осъдена оперна героиня, после я размаха в знак на сбогуване. — Туут, туут, Тутси^[11]! Сбогом.

— Четири седмици, така ли? — попита Сам, наклонил глава.

— Четири седмици.

Той погледна скришом към флаперките, които ги наблюдаваха. Сладки бяха, вероятно една от тях можеше да се навие на среща. Тогава защо се връзваше на тая дяволска сделка с Ийви? Защо идеята за фалшив романс с нея го караше да изпитва същата тръпка като кражбата?

— Дадено — съгласи се той. Гледаше я, ококорил очи и с хищна усмивка. — Трябва да направим така, че тъпанарите да повярват. Разходки на лунна светлина. Да се гледаме в очите. Да ядем яйчен крем от една и съща лъжица. Ужасяващи животински прякори.

— Без „Агнешка мръвчице“ — възрази Ийви. — Това е отвратително.

— Дадено, Свинска жмерчице.

— Ще те убия, докато спиш.

Сам се ухили.

— Това означава ли, че ще спиш до мен?

— Не и докато си жив, Лойд — ухили се Ийви. — Ролята се изпълнява само когато святкат фотоапаратите.

— Добре тогава, май трябва да направя така, че да има само един кадър. — Сам целуна опакото на ръката на Ийви. От масата на флаперките се разнесе общо, смаяно Оохх. Целувката парна ръката на Ийви и тя вътрешно зазвъня тихо. Сложи край, каза си тя. Трябваше да го обсъди със себе си по-късно и да обясни на органите си каква е истината за играта.

Сервитьорът отново се появи на масата им.

— Заведението черпи, госпожице О’Нийл. Благодарим ви, че днес се нахранихте в „Алгонкин“ и че бяхте с нас. Надяваме се отново да ви видим тук.

Веждите на Сам се извиха.

— Мога да свикна с такова отношение.

Нахлузи рибарската си шапка.

— Господин Филипс ни е уредил интервю в „Дабъл Ю Джи Ай“ днес. Точно в четири. Ще разкажем историята на любовта си. Да не закъснееш.

— Няма. Ще свия нещо, за да съм намахано облечен. Какво ще кажеш… Панталони?

Забавляваше се с нея. Това беше проблемът, когато се доверяваш на тип като Сам Лойд.

— Сам. Не ме карай да те убивам на пълен стомах. Може да получа спазъм.

Сам се подсмихна.

— И с теб е приятно да се въртят сделки, вампирче.

Ийви запърха с мигли.

— Сега върви, преди да съм си променила мнението.

— Да си тръгнем поотделно и да разочароваме публиката ли? — Сам кимна към другите клиенти, които ги наблюдаваха стеснително от масите. Хищната му усмивка отново се появи. Но нишката на чистото щастие беше нова. Той прегърна Ийви и я съпроводи между зяпналите клиенти на „Алгонкин“. Приведе се и пошушна нещо в ухото й, а стомахът й отново бунтовнически се присви.

— Занапред, Савска царице, няма да можеш да ме пропъдиш.