Либа Брей
Леговище за сънища (16)

Нека мъртвите стоят надалеч

Аделайд Проктър взе таблетка нитроглицерин от кутийката за хапчета, постави я под езика си и зачака болката в гърдите й да утихне. Кошмар бе предизвикал спазъма — някаква музикална кутийка с извита ръчка, която свиреше много популярна в младостта на Аделайд песен. Красотата на песента беше пробудила копнежа й, обещаваше й всичко, което някога бе желала, стига само да я последва по-дълбоко и по-дълбоко в сънищата си. Аделайд усети как призовава и други спящи, като радиосигнал от далечна станция късно нощем. Но след това сънят се промени, песента заглъхна и тя видя Илайджа, застанал мълчаливо на ръба на житната нива, върху лицето му падаха сенки от лунната светлина.

— Ади, — прошепнал беше той, повикал я бе, и сърцето й загалопира неудържимо, кон без ездач, докато не се събуди стреснато.

Не след дълго хапчето я освободи от стягането в гърдите. Щом сърдечният й ритъм възвърна стабилността си, тя се насили и стана, тръгна бавно към своята музикална кутия, която се намираше върху дъбовия шкаф, в ъгъла на стаята. Вдигна капака и в кутийката затанцува малка танцьорка от „Мулен Руж“.

С два пръста Аделайд спря песента на танцьорката, защото не искаше да събуди сестра си Лилиан. В кутийката лежеше торбичка за бижута от фланеден плат, в която се криеше желязна кутийка с инициалите на Илайджа. Аделайд отвори кутийката и огледа съдържанието — къдрица от тъмноруса коса, зъб, късче кост от пръст и дагеротип на младеж в сива униформа. Като видя, че всичко е на сигурно място, тя постави желязната кутийка в торбичката й и я прибра, заключи отново и вратите на шкафа.

След това взе плитка купа, кибритени клечки, свещ с месингов свещник, бинт, връзка градински чай и малък, извит сребърен нож. Постави всичко в дамската си чанта. Изсипа солта от солницата в джобовете на пеньоара си, грабна чантата и с тежестта на солта, която й придърпваше надолу, тръгна по коридора за асансьора.

Служителят в асансьора закара госпожица Аделайд чак долу до самите дълбини на „Бенингтън“, без думичка да продума; работеше на тази служба едва от две седмици и вече се беше научил да не задава въпроси на сестрите Проктър. Докато асансьорът бучеше и тракаше надолу, госпожица Аделайд тихичко си припяваше:

На години и шир тази земя е голяма,

няма минало за него и бъдеще няма,

носи палто, съшито от множество желания,

мъртвите ще пробуди на гарваните Краля.

Вратите на асансьора се отвориха шумно в подземието на „Бенингтън“. Младежът, който отговаряше за контрола на таблото в асансьора, надзърна в мрака.

— Да ви изчакам ли, госпожице Проктър? — попита той несигурно.

— Всичко е наред, миличък. Скоро ще ти позвъня. Сега върви.

Младият мъж поклати глава, затвори вратата и асансьорът се заизкачва, стенейки, нагоре, а Ади остана сама в мрачното мазе. Веднага извади свещта и запали фитила, изчака пламъкът да се засили, за да освети мрака. Постави единия край на връзката градински чай в пламъка и щом се подпали, го заразмахва из въздуха, описвайки широки кръгове. След това нави ръкавите на пеньоара си и на нощницата. Тънката като хартия кожа на ръката й засвети почти синя на оскъдната светлина от близките прозорци, разположени на нивото на улицата от страната на парка. Като произнасяше дребни думи, тя заби малък нож в палеца си, изсъска, щом капна няколко капки в купата. Притисна окървавения си палец в източния ъгъл на мазето, после направи същото в останалите три ъгъла. След това превърза пръста си, взе сол от джобовете си и с нея начерта тънки като скреж линии покрай первазите на прозорците, където се надяваше, че портиерът няма да ги забележи. Нощта надничаше и умоляваше прозорците да я пуснат да влезе. Ади духна свещта, събра си вещите и натисна бутона, за да повика асансьора, наблюдаваше как златистата стрела отброява етажите до най-долния.

Вратите се отвориха и служителят в асансьора й помогна да се качи.

— На дим ли миришете, госпожице Проктър? — попита той разтревожен.

— Просто градински чай. Опушвах мазето, нали разбирате.

— Не разбрах, простете, госпожице Проктър?

— Запалих връзка градински чай и опуших помещението.

Любопитството и подозрителността надделяха у младежа.

— Виж ти, госпожице Проктър, защо ви е да правите подобни работи?

— За защита — обясни изпълнена с решимост Ади.

— Каква защита, госпожо?

— От кошмари.

— Съжалявам, госпожице Проктър. Обърках се.

Госпожица Аделайд припряно зашепна:

— Държа настрана мъртвите, миличък. Доколкото мога.

Служителят от асансьора си запази мислите, но си отбеляза да ги сподели с управата на сградата преди края на смяната. Несъмнено нямаше да са съгласни старицата да подпали целия блок.

С леко кимване той се обърна към таблото, а боядисаните в златисто врати се затвориха пред мрака в мазето.