Метаданни
Данни
- Серия
- Ясновидците (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lair of Dreams, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Начална корекция
- sqnka(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Либа Брей
Заглавие: Леговище на сънища
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Василка Ванчева; Йоана Ванчева
Коректор: Йоана Ванчева
ISBN: 978-954-357-368-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10829
История
- —Добавяне
Червената река
— Лин? Къде си? Лин! — викаше Хенри, а гласът му отекваше в мъглата. Мислеше си, че е точно зад него. Но когато се обърна, неотличимите едно от друго дървета му изглеждаха еднакви и не можеше да разбере по кой път е дошъл.
Нежен топъл бриз носеше силното ухание на гардения заедно с други нотки — мъх и речна вода, уханието на дома. Дочу съвсем слабо тоновете на цигулка, която свиреше „Ривиер Руж“.
— Луис? — провикна се Хенри, буцата в гърлото му порасна.
Напред неясните дървета леко се отдръпнаха и разкриха слабо осветена пътека в средата. Музиката от цигулката се усили.
— Лин! — опита за последен път Хенри. Не искаше да я изоставя, но се страхуваше, че ще изпусне жизненоважна връзка с Луис. Може би там, където беше, Лин също чуваше музиката и щеше да разбере накъде да се насочи. С тази надежда Хенри последва музиката по-навътре в гората.
Слънцето стана по-ярко. Мъглата оредя. Безплътните дървета се закръглиха и потъмняха, превърнаха се в огромни дъбове, от чиито клони се спускаха кичури испански мъх. Водни кончета правеха пируети пред лицето на Хенри и се стрелкаха към повърхността на огряната от слънцето река, където синьо речно корабче, точно като онова, което Хенри и Луис бяха използвали за своите риболовни пътешествия, се полюшваше край брега. В края на реката, върху дървени колове, стоеше колиба. От килнатия комин се издигаше дим. Музиката идваше отвътре. Хенри тръгна натам с омекнали колене. Ами ако това беше поредният жесток номер, който му се случваше насън? Чувстваше тежестта на юмрука до тялото си. Пое дълбоко дъх и почука. Музиката спря. Хенри постави ръка на корема си за кураж, междувременно вратата се отвори, скърцайки.
Показа се Луис, красив както винаги. Примигна — отначало от ярката слънчева светлина, после към Хенри.
— Хенри?
Хенри успя само да кимне. Не знаеше дали е възможно да се припадне насън, но си помисли, че е опасно близо до това да открие отговора на този въпрос. Мигът сякаш се проточи до вечност. И изведнъж Луис се усмихна широко.
— Мон шер[1]! Къде беше?
Лин вървеше из сивата гора и викаше името на Хенри, без да получи отговор, а паниката й се превръщаше в гняв. Споразумението им беше ясно: Лин трябваше да помогне на Хенри да открият Луис в света на сънищата. Това споразумение не включваше да влизат в странни сгради, да се скитосват из стара железопътна гара и да се губят из призрачна, полузавършена гора. Изобщо не биваше да се съгласява да помага на човек извън Чайнатаун — за десет долара или без десет долара.
— Хенри? — остро извика Лин.
— Изгуби ли се? — отговори й хубав глас на момиче.
Лин се завъртя.
— К-кой е там?
— Бродиш из сънищата, но не спиш.
Лин се обърна в другата посока, търсеше откъде идва гласът.
— Ще ти се завие свят, ако се въртиш така — рече гласът и се разнесе смях.
— Покажи се! — нареди Лин.
Иззад едно дърво излезе момиче, облечено в туника с широки ръкави и дълга пола. Беше на възрастта на Лин, дребна, но силна с широко, открито лице и много прави вежди. Сплетената й коса беше набита на тила и закрепена на кръст с две игли за коса.
— И аз мога да бродя из сънищата. Като теб.
Първо Хенри, сега и това момиче? Скоро щеше да се наложи да слагат светофари заради натовареното движение в света на сънищата с всичките тези появявания и заминавания. Лин се поядоса. Ядът беше добро чувство. Предпочиташе го пред страха.
— Коя си ти? — попита тя.
— Аз съм Уей Мей — представи се момичето и леко се поклони. — А как е твоето име?
— Лин. — Винаги я смайваше, че в сънищата не съществува преградата между различните езици или говори, всички говореха на един и същ език.
Челото на Уей Мей се намръщи.
— Само Лин ли? Това име е странно.
— Къде сме? Какво е това място? — заразпитва Лин.
— Не е ли красиво? Изобщо не прилича на обикновените сънища!
— Но какво е? — каза Лин повече на себе си, отколкото на Уей Мей. — Как дойде тук? С влака ли пристигна?
— Влак ли? — очите на Уей Мей се присвиха, когато тя се усмихна. — О, да! Влакът! И ти ли пристигна с него?
— Да. Но дойдох с едно момче, друг бродник из сънищата, Хенри…
— Има и друг ли? — ахна приятно изненадана Уей Мей. — А той къде е?
— Не знам. Това е проблемът — безизразно съобщи Лин. Започваше да си мисли, че Уей Мей не се отличава с бляскав ум. — Когато слязохме от влака, хукна и го изгубих.
— Изгубила си бродника из сънищата? — Уей Мей поклати глава. — Това е безотговорно, Лин.
Лин я изгледа гневно, но Уей Мей май не усети безмълвния й гняв.
— Можеш ли поне да ми помогнеш да го потърсим?
Очите на Уей Мей се разшириха.
— Другият бродник сред сънищата твоят съпруг ли е?
— Моят…? Не! Не. Не ми е съпруг — избърбори припряно Лин. — Той е… няма значение.
— Не знам дали е уместно да се разхождаш из сънищата с момче, което не ти е съпруг, Лин — упрекна я Уей Мей. — Много добре. Ще ти помогна. Но наистина трябва да си по-внимателна с твоите приятели занапред, войниче. Ела. Насам.
Лин не беше сигурна кого повече иска да убие, задето е съсипал разходката й сред сънищата тази нощ: Хенри или това влудяващо момиче. Отвори уста да каже нещо, но премисли и с тежка въздишка тръгна след Уей Мей през гората.
Щом обаче откриеше Хенри, щеше да му ги наговори, както трябва.
Гласът на Луис, който вече не беше спомен, отприщи емоциите на Хенри. Прииска му се да го прегърне, но се страхуваше, че ако го направи, Луис ще изчезне, ще го остави в прегръдка с дим.
— Луис, ти ли си наистина?
— Да познаваш друг Луис, който изглежда като мен? — пошегува се Луис, сякаш отново бяха на „Блажени“ и плаваха нагоре по течението в някой горещ ден, сякаш времето изобщо не беше минало. — Къде сме? Какво е това място? Прилича на залива, но не е. Малко по-различно е.
— Това е сън. Ние сме вътре в съня — обясни Хенри, докато бършеше очи с опакото на ръката си. Смееше се и плачеше едновременно.
Луис изсвири продължително.
— Хубаво. Трябва да е най-хубавият сън, който съм сънувал.
Хенри не се сдържаше и секунда повече. Искаше му се да целува Луис, да го прегръща. Преди не можеше да направи подобно нещо в съня си, но никога не беше и попадал в сън като този. Внимателно протегна ръка, за да докосне ръкава на Луис, сърцето му замря, когато не успя. Все едно ги разделяше съвсем тънко стъкло. Как така можеше да усети уханието на гардения, да чувства грапавината на дървото, но не можеше да докосне любимия си? Логиката на сънищата беше непознаваема и жестока.
Откъм реката прозвуча остър лай и миг по-късно през тревата се приближи, душейки, хрътка с петна по козината. Дойде, душейки през тревата. Въртеше опашка.
— Джаспър? — удиви се Хенри. Кучето го заобиколи два пъти, преди да хукне след един ранобуден гълъб.
— Всичко е толкова истинско — почудата на Хенри скоро се смени с тревога. — Луис, къде беше?
— Какво искаш да кажеш с това, къде съм бил? Като махнеш няколко пътувания нагоре по реката, съм там, където винаги съм бил. Ти си този, който си тръгна, не съм аз — каза той, а Хенри улови нотка на упрек в отговор на думите му.
— Наложи ми се, затова. Заради баща ми — оправда се той. Разказа на Луис какво се беше случило в деня, когато баща му откри писмото. — Опитах се да ти съобщя, повярвай ми. Навсякъде те търсих, дори в сънищата.
— А аз тук си мислех, че си заминал и си ме забравил — безгрижно рече Луис, но Хенри го познаваше много добре. Засегнат беше. Може би дори ядосан.
— Никога. Никога не бих могъл да те забравя, Луис. — Хенри отново си пожела да не бяха в сън и да можеше да прегърне Луис.
— Ходих до дома ти и те търсих. Помислих, че Флоси може да знае къде си.
Сърцето на Хенри ускори ритъма си.
— Какво се случи?
— Попаднах на твоята маман в гробницата, говореше си с ангелите. Нищо не знаеше. Някъде тогава дойде баща ти и ме завари да говоря с нея. Разбра кой съм. Каза ми, че е най-добре никога повече да не се връщам там или щял да ме застреля като нарушител. Не че това щеше да ме накара да се държа настрана — усмивката на Луис просветна и угасна бързо. — Каза ми, че си напуснал града и че не си искал да имаш нищо общо с мен, дори не си искал да се сбогуваш. — Гласът на Луис заглъхна. — Каза ми, че ме мразиш.
— Кучият му син — изруга Хенри. — Ами всички ония писма, които ти пратих? И две телеграми — едната, когато стигнах Сейнт Луис, другата от Ню Йорк. Ти не ми писа и помислих, че…
Луис поклати глава.
— Никакви писма не съм получавал. Нито телеграми.
— Баща ми — рече Хенри. Не искаше да си мисли, че някой в „При Селест“ би го продал, но парите си бяха пари, а баща му имаше много. Точно в негов стил беше да плати на някого, за да вземе писмата на Хенри и да ги изхвърли, преди да бъдат доставени. Ако се беше случило така, това означаваше, че баща му знае адреса на сина си в Ню Йорк и не беше направил нищо, за да го открие. С облекчение си даде сметка, че баща му нямаше да го повлече към военното училище, но го и заболя, защото явно за него беше по-лесно да зачеркне своето единствено дете, отколкото да понесе разочарованието, което неговият син представляваше.
— Но сега си тук, шер — каза Луис. — Сега си тук.
Луис вдигна длан към ръката на Хенри, Хенри последва жеста му и пръстите им почти се докоснаха.
Устата на Уей Мей не беше спряла да говори през цялата разходка през гората.
— Знаеш ли историята на Му Гиън? Тя ми е любимата от Дао Ма Дан[2]. Когато се бие с Ян Дзонгбао и се влюбва в него, спасява му живота? Това е най-прекрасната любовна история — обяви тя, докато пухтеше до Лин като възторжено кутре. От Хенри все още нямаше никаква следа. — Мисля, че тя ми е любимата. С изключение на „Куртизанката Ю Тан Чун“. Или „Пияната красавица“. А май и „Сказание за Трите кралства“.
— Хенри! — извика отново Лин, по-отчаяно. — Хенрииии!
— Съжалявам, Лин. Чичо казва, че твърде много говоря и съм глупаво момиче, и главата ми е прекалено пълна с романтични истории, за да става за нещо — ведро се извини Уей Мей. — Искаш ли да ти кажа една тайна?
— Не особено…
— Скоро се омъжвам! — възкликна Уей Мей. — Никога не сме се срещали, но чух, че бъдещият ми съпруг е много красив, с мили очи и високо чело. Той е състоятелен търговец в Америка, в Ню Йорк, и щом стигна там, ще живея много добре със слуги, които да ме чакат, и куп пари, които да изпращам обратно на семейството си. Сега пътувам за Сан Франциско на борда на „Лейди Либърти“. Мразя кораба. Лошо ми е на него — заяви Уей Мей с ръка на стомаха си.
— Много е трудно за китайските жени да емигрират в Америка. Ти как успя? — попита Лин.
— Чичо уреди всичко със сватовници, „О’Баниън и Лий“. Господин О’Баниън ще ме посрещне в имигрантската служба в Сан Франциско. После ще ме заведе при съпруга ми в Ню Йорк. Там бъдещият ми съпруг е много уважаван и постигнал успех човек. Чух, че човек трябва да внимава, като върви из улиците на Ню Йорк обаче — продължи Уей Мей, едва спряла да си поеме дъх. — Всичко било потънало в пороци, корупция и убийства — вертепи за опиум и домове с лоша слава! — а една дама трябва да държи сетивата си будни или върху нея ще се стовари ужасна съдба в Бордея на крадците или в Уличката на убийците и Бандитското леговище на завоя Мълбъри и…
— Улица Мълбъри — поправи я Лин.
— Завоя Мълбъри — поправи я отново Уей Мей осведомено. — Чула съм историите, Лин.
А аз цял живот живея там, помисли си Лин.
— Разбира се, ще имам съпруг, който да ме закриля, но…
Устата на Уей Мей изобщо не спираше. Докато тя бърбореше, Лин не спираше да върви, потънала в мисли как ще убие Хенри.
— … най-много харесвам любовните истории, онези с щастлив край? Бих живяла в операта, ако можех…
Не. На Лин Хенри щеше да й е необходим жив за кавгата, която мислеше да му спретне. После щеше да е убийството.
— … знам, че жените не могат да участват в представленията, но ако можеха, щях да играя всички най-добри роли, най-вече романтичните, на кралските съпруги, и жестовете ми щяха да са точни и елегантни. А ти щеше да си смелата Лан. Още сега мога да ти кажа, че имаш боен дух…
— Може ли да замълчиш, моля? Опитвам се да мисля — скастри я Лин.
— Съжалявам. — Уей Мей се поклони, объркана, а Лин се почувства, сякаш е сритала котенце. — Всичко е само защото съм на този кораб от много дълго, а другите жени са по-възрастни и не са от моето село. Не искат да имат нищо общо с мен. Хубаво е да си поговориш с някого. Някой млад човек. С всичките му зъби.
— На колко години си? — попита Лин.
— Седемнайсет. Ти?
— И аз.
— Виждаш ли? Ние вече сме като сестри! — Уей Мей прехапа устната си обнадеждено. — А харесваш ли опера?
— Операта е за старците — решително рече Лин.
Устата на Уей Мей зяпна от слисване и изненада.
— О, Лин. Как може да говориш така? Операта е прекрасна! Това са историите, които носим със себе си, също като сънищата.
— Не обичам приказки. Само факти. Тишина.
Уей Мей се намръщи.
— Звучи много глупаво.
— Е, ако толкова много си падаш по опера, имаш късмет. Чичо ми ръководи операта — призна Лин. — В Ню Йорк. Там живея.
Уей Мей изписка пронизително и на Лин й отне секунда, за да осъзнае, че е от въодушевление, а не от разочарование.
— Ти си най-щастливото момиче на света, щом имаш такъв чичо! Непрекъснато ли ходиш на опера? Седиш ли на балкона, ядеш ли тиквени семки и представяш ли си как изживяваш някоя от тези сцени? Когато пристигна в Ню Йорк, двете с теб ще отидем на опера и ще видиш колко е прекрасно! Явно е, че съдбата ни събра. Ще бъдем най-добри приятелки. А междувременно, докато съм на кораба, можем да се срещаме всяка нощ, тук, в този прекрасен свят на сънищата.
Стигнаха до края на дърветата. Напред имаше само блокове от сиво и кафяво, като неясна рисунка, която очакваше детайлите.
— Изглежда, дотук можем да стигнем — каза Лин.
— Искаш да идеш по-нататък ли?
— Не можем да отидем по-нататък — раздразнено рече Лин. Наистина започваше да се чуди дали пък Уей Мей не е малко проста.
— Тогава ще го променим, ще го превърнем в онова, което искаме. Ще идем, където си пожелаем.
— Не можеш да промениш сън.
— Напротив.
Лин заговори, сякаш е начумерена учителка, която обяснява дадена тема на объркано дете.
— Много съм бродила из сънищата. Не става така. Можеш да влезеш в някоя офис сграда. Можеш да се качиш по стълбите, които вече съществуват. Но ти, сама, не можеш да превърнеш сградата в, да речем, училище или автомобил.
Изражението на Уей Мей стана озадачено.
— Какво е автомобил?
Лин затвори очи и пое дълбоко дъх.
— Няма значение. — Тръгна обратно към гората. — Хенри. Хенри!
— Тук можем да променим нещата — увери я настигналата я Уей Мей. — Не е като в другите сънища. Чакай, ще ти покажа.
Лин спря и скръсти ръце на гърдите си предизвикателно.
— Помисли за нещо, което искаш — не отстъпваше Уей Мей. — Някоя дреболия.
Искам си краката обратно, помисли си Лин. Искам да вървя без шини, без хората да ме зяпат със съжаление или със страх. Искам да се събуждам без болка.
Лин преглътна внезапно появилата се буца в гърлото си.
— Хубаво. Обувки. Искам чифт красиви обувки.
— Много добре — зарадва се Уей Мей. Протегна ръка и вдигна един камък, а ръката й поддаде под тежестта, сякаш камъкът наистина тежеше.
— Как така…
— Шшт. Тихо. — Уей Мей затвори очи и стисна здраво уста, за да се съсредоточи. Задвижи ръцете си над камъка, умело като фокусник при добре отработен трик, и докато Лин наблюдаваше удивена, камъкът се промени между ръцете на момичето, вече не беше плътна материя, ами нещо между състоянията. Тя наблюдаваше мига на преобразяването. Границите на тялото на Уей Мей също се размиха, сякаш тя и камъкът се бяха съединили в тази алхимия. Камъкът потрепери още миг и след това изчезна. На негово място лежеше чифт елегантни, везани китайски чехли.
Лин прокара пръст по изпъкналия конец по върховете на обувките и усети съвсем слаба електрическа статика, някакъв остатъчен заряд.
— Как… как го направи?
Уей Мей избърса потта от челото си.
— Това е заради този свят. Нашата енергия на бродници в сънищата тук е като магия.
— Никаква магия — измърмори Лин. Умът й бушуваше: знаеше, че светът на сънищата не е истински свят, и въпреки това, въпреки цялата му фантастичност, никога не беше успявала да промени или създаде нещо в него. Това й се струваше невероятно — Уей Мей сякаш беше променила по някакъв начин атомната структура на пейзажа в съня.
— Това място кара всичко онова, за което мечтаеш, да стане действителност. Но и много ме уморява. — Уей Мей трепереше, дишаше тежко. За пръв път устата й не се движеше бясно. — Върни се утре вечер и ще ти покажа как и ти да го направиш.
— А как да се върна?
— Вземи влака от старата гара, разбира се. Точно както си направила и тази вечер — увери я с усмивка Уей Мей. — Ще бъдем приятелки, ти и аз. Ще ти покажа как да променяш сънищата. А ти… — Уей Мей изви уста на една страна и погледна към дърветата замислено. — Ти ще ми разказваш истории за твоя Ню Йорк, за да го познавам, когато пристигна там. Да не се чувствам толкова силно като чужденка.
Лин не можеше да спре да гледа чехлите.
— Утре вечер — каза тя.
Първото рязко иззвъняване на будилника огласи света на сънищата. Тялото на Лин натежа, сигнал, че беше започнала изкачването си към света на будното състояние.
— До утре, войниче! — провикна се Уей Мей.
Утре, помисли си Лин и все едно гълъб размаха криле, нощта просветля и трепна, после се разми във велика памукова пустота.
При първото иззвъняване на будилника Джаспър бясно залая.
— Не! Не още! — извика Хенри. Протегна ръка към Луис, сякаш да се улови за него и да попречи на любимия си да изчезне. Но нямаше полза. Той се събуждаше в стола си до масичката в „Бенингтън“, поемайки на големи глътки въздух. Будилникът пищеше и се тресеше на пода, където беше паднал. Хенри лежеше в стола, схванат, неспособен да избърше сълзите си. От другата страна Тета крещеше. След минута щеше да влезе и да го нахока. Но на Хенри му беше все едно. Видял беше Луис. Говорил беше с Луис.
Но дали Луис щеше да си спомни разговора им? Хората невинаги си спомняха сънищата си, а дори и да си ги спомнеха, дори и някой да се промъкнеше под кожата за малко, не оставаше завинаги. Подробностите биваха забравени. Хората ги отхвърляха, заети с живота си. Но Луис нямаше телефон, а бащата на Хенри някак беше попречил писмата и телеграмите да стигнат до Луис, да се обажда в „При Селест“ пък беше безсмислено.
Открил бе Луис в съня, следователно можеше пак да го направи. Трябваше само да се върне и да му го предложи, така както бе направил с Тета в нейния кошмар. Това беше! В света на сънищата можеше да накара Луис да стигне до него. Но това означаваше, че отново ще има нужда от Лин. Това беше ключът — двамата заедно. Утре щеше да я помоли да му помогне, независимо колко ще струва.
— Хенри Бартолъмю Дюбоа Четвърти! — с гневни крачки и вдигната нагоре криво-ляво маска, заради която приличаше на пиян пират, в стаята влезе Тета. Натисна рязко будилника и се обърна бясна към Хенри.
— Каква беше сделката, Хен?
— Виж, Тета…
— Не ме „вижтетосвай“. Каква беше сделката ни?
— Не повече от…
— Веднъж седмично — довърши Тета.
— Тета…
— Това са две поредни нощи, а днес ми обеща…
— Тета…
— Ако си мислиш, че ще изгубя моя разкрасяващ сън, докато ти…
— Тета! — дрезгаво изрече името й Хенри с последните си сили.
Настроението на Тета рязко се промени. Разтревожена, приклекна на колене до него.
— Какво има, Хен? Божичко, добре ли си?
Хенри се усмихна с тракащи зъби.
— С-страхотно съм. Н-намерих го. Н-намерих Луис — успя да каже той, преди да се стовари в крайно изтощение в сън без сънища.